София Несторова: "Закопнях за нещо особено" - "Сърдечен арест"
15.06.2020
"Сърдечен арест"
София Несторова е събрала слънчевото лице на душата си и среднощната ù разновидност в мълчалив монолог, който може да бъде чут от всеки, който разбира от истинска поезия. Познавам по-голяма част от тези стихотворни и житейски състояния на Соня – витални, иронични, любовни, трагични, самоиронични, песимистични, самоубийствени, убийствени, изящно изведени от подсъзнанието и надсъзнанието ù. Това са дишащи, живи късове от прераждаща се пред очите ни душа, чиито земни, човешки превъплъщения буквално ни вдишват с огнените си дихания. И ни издишват като цигарен дим, като димяща въздишка.
В словесната рисунка на новата ù книга има и магия, и мъчна обич, и загатната обредност, и необяснима обреченост – това сякаш е словар за пред Бога, тропар в чест на Поезията и нейното възкресение… Или особен, непресторен духовен отчет за стореното и нестореното от Несторова, отчет откровение пред небесната ù фамилия. И пред милия ù продължител на кармичната линия. Признавам, веднага не разбрах и не разгадах заклинанието в заглавието на това книжовно духохранилище. Едва след като пребродих и претършувах всички страшни сънища в нейното невидимо пространство и останах насаме пред последната стена на стенанията, усетих, че съм ненадейно разлят и различно развълнуван. И отново отчаяно влюбен в странната душа на тази поетеса… При нея всичко е различно. И Начало и Безначалие на този вид поезия – тук те са дръзки и дръпнати, какъвто е и дръпнатият характер на София. Без него нямаше да бъде тя, а поредната обречена на слабоволие и суета драскачка. За радост на доживотния ù Ангел Вдъхновител, в този „Сърдечен арест“ живеят в хармонично единение и философски филигранности, и пирова скръб, и есенна елегичност, и страстите Христови, и пироните на социалното разпятие, и умората от смъртта… И очакването за нов, може би другопланетен живот.
Деца гении в поезията няма. Но преди петдесет години, още с първите си стихчета в средношолското сп. „Родна реч“, София Несторова се заяви като детето чудо. После намери и целуна целебния камък, който сякаш я опази от всеобщия патос и възторг. Сега тази съборна стихосбирка е свидетелство, че чудото през цялото това време е било живо. И е същестувало – чакало е да дойде краят на света, за да се заяви наново. Ето така: „Животът, който живях, се опита да ме убие. Но Поезията ме спаси, защото и аз успях да я опазя от себе си. Моята сиамска сестра ще ме надживее, но аз ще продължа без нея, ще вървя нататък сама, защото ме чакат хиляда и една неведоми пътеки… И един мъж, който ще се роди след сто и една години“.
Обаче Краят на света се отлага, скъпа Соня. Засега. Поне докато наистина изхриптим последната дума…
Румен Леонидов
9.05.2020 г., 1:17 ч.
На моя внук Максим – слънчевата запетая,
която Бог ми подари преди да сложи точката
ИЗБРАХ
...оти ти плачат очинки,
пък ти са смее лицено?
Народна песен
Май не съм за любов родена,
а за вграждане в камък.
(Хубост, хубост нахалост!)
Дано да е здрав градежът!
СТИХОТВОРЕНИЕТО
То признава
– като тежък грях –
всичко
което бях и не бях
- Из книгата „Целувам камъка“, 1983 г.
ЧУВСТВО ЗА ЖИВОТО
Отдавна не бях тъгувала,
знаеш ли... А сега
закопнях за нещо особено,
за нещо такова,
което убягва властта на думите,
което не може
да бъде изречено,
да бъде описано,
да бъде прочетено,
да бъде измислено!
Струва ми се, че то прилича
на кой да е ден от зимата,
съчетал класически
толкова несъвместимости:
прост домашен уют и космическа пустота,
скрит дълбоко кълн и безкрайно чезнене,
весела безгрижност, чувство за вина,
някакво спокойствие, някаква напрегнатост...
Сякаш има пропаст. Но и висина.
Представи си: вали сняг...
И режещо свеж въздух, и размразена кал...
И прихлупване, и разгръщане на простора...
И безмълвие, и далечен сомнамбуличен
говор...
И животни. И хора. И семена...
Музика... дим... и следа от сърна...
Смехове. Светове. Ветрове.
Г-о-д-и-н-и...
О, красота безсловесна, спаси ни!
ПЛОВДИВ – ЗИМА
И никъде приятелска ръка –
да ми даде за още малко сила.
Огромна, непонятна тишина.
И утре ще е тъй... Ако съм жива.
СТРАХЪТ
Блудкав мрак.
Като в градина
с неузрели намерения.
Стори ми се, че видях
да броди някой в нея.
Някой с пръчка...
Повече – не знам.
И да знам – не смея.
- Из книгата „Озонова наркоза“, 1994 г.
ДА! НО...
на Божана Апостолова
Не вярвам във човешка мъст.
Над мен ще бди – и бди! –
Небето.
Да, ядох пръст!
Но пих нектар
от всичките цветя в полето.
ПРАЗНИК НА ПОЕЗИЯТА
Комплименти, звън на чаши...
(Само да не се разплача!)
Тези криви, мазни мутри,
дето днес ме величаят,
с мене ще закусят утре –
сладка клюкичка към чая.
И добре че съм за кратко –
тръгнала съм към Небето.
Там отдавна чака татко
да се прибере детето.
1.Х.1999
ЛЮБОВ
Животът ми
минава покрай теб
на пръсти.
Внимателно заобикаля
лукавата ти същност
и взира се в далечното,
в тревожното Отвъд –
където свършваш ти,
но почва звезден път.
Любов,
животът ми
отмина покрай теб,
въздъхна...
И само въздухът разбра
и – огорчен –
потръпна.
ВЕЧНОТО ЩАСТИЕ
Усмивка
върху застиналото лице
на мъртвец.
* * *
Сънят какво е? За скръбта – награда.
И стигах неизменно в твоя град
със онзи остър профил над площада.
Небето седмото ли бе – не зная.
Но зная, че със тебе бяхме там.
И мястото приличаше на рая.
СЪРДЕЧЕН АРЕСТ
Мамо!...
- Из неиздадената самостоятелно книга „Сгъстено време“ - стихове, писани след 1994
►
Стихотворенията са от последната книга на София Несторова
"Сърдечен арест", юни 2020
ИК Жанет 45
Редактор: Румен Леонидов
Художник: Румен Жеков
Коректор: София Желева
Брой страници: 136
Цена:13 лева
- Публикува се със съдействието на издателството.
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.