Кристин Юрукова: "Жътвата на нашия ден"

„Нашите надежди,
решения,
слънцето дори
не стигат
да ги задържим.
Горите ни
произнесоха
присъда -
умират прави -
дърво до дърво.
А с тях – дървото
на познанието
и дървото на живота.
И лицето на земята
се мята без дъх.“

►

Стиховете са мои, отпреди петнадесет години, печатани бяха в Германия, сега виждам, че са били за жалост пророчески – и за Германия, и за България, и за цялата ни оставаща без техния дъх планета.

Някога Торо бе казал: „Добре, че човек не може да отсече облаците!“ Но ето че може – справка: озоновата дупка. Снимка – завързан върху кръст убит орангутан. Един от последните живи 700 екземпляра, разпънат като човек на кръст. Природа, разпъната на кръст. Убийство по време на чума – чумата на човешката алчност, която този път може да ни коства човечеството. В следващите десетина години ще изчезнат стотици видове – осведомяват ни хладнокръвно. А аз в това време си мисля за един кръст, който бе намерен в Равногор с разпънат на него човек. „Христос“ - бяха единодушни учените, докато не го изследваха, за да установят, че всъщност е от 2000 години преди новата ера. Оказа се, че на него бе Орфей и кръстът бе всъщност Дървото на живота. Нашето си българско Дърво на живота с нашия си маг и певец, кацнал като героят на Радичков от „Лазарица“ на него. И като дочух брадвите, дето сякаш кости чупеха из горите, се сетих пак за брата-близнак на Вазов – Торо и мой възлюбен учител. Брадвата на човешкия разум, пише той, ще продължи да сече дървото на живота, забито в самите недра на Космоса, символа на безсмъртието. Защото разумът на напредъка, на техниката, на високите технологии в един момент се оказва най-страховито безумие. Какво ли ще стане с обновяването на „Живия Космос“, не само на човешкия без него, питат се съвременниците от всички кътчета на планетата, нали планетата баш не можем да клонираме? Не ще достигнем до отговора на нито един въпрос, ако продължаваме да се поставяме в ролята на Бога и да се правим, че нищо обезпокоително не е станало. Да, ще изчезнат видовете от мушицата до видове слонове успокояват ни учени, но ние ще вземем материал от тях, ще ги клонираме. Само че тези толкова учени, а всъщност дълбоко морално невежи хора забравят най-важното, което народите в самото щастливо начало на човечеството са знаели – човекът е вътре в космическото яйце и само някакво атомче в пашкула на природата. Никой не знае, дори тези така самоуверени богоносци, какво ще загине в човека, когато загине мушицата или слона като земен вид, какви енергийни източници ще пресъхнат завинаги у човека. Удобствата на цивилизацията продължават да деформират до неузнаваемост човешката природа и сетивата и без „свещения източник“ закърняват неспасяемо, навярно затова и това „обезчовечаване“ на човека, тази негова едноизмерност при наличието на толкова измерения, които му са дадени. Цивилизованият човек желае до него да е магазина и кафенето, но не и този „свещен източник“, който именно може да го снабди с живите енергии на природата/пак Торо/, той днес приема за свещен източник кариерата, колата, супермаркета, само не това, което природата ни е дала. А тя ни е дала вътре в нас едно мощно, ненакърнено познание за самите нас, в което „виждам“ е „предвиждам“ и в което ние сме увити едни други с нишките на торсионните полета, нишките на Бендида, която всъщност „биндет“/на немски „свързвам“./

Ние, българите, сме създатели чрез предците ни траките на едно от най-древните и проникновени познания за природата чрез орфизма и мистериите на траките, а сетне на българите, чието племенно име неслучайно значи „посветен“. Великата цивилизация на траките е цивилизация на природното като връзка с божественото, в нея посветителните церемонии и мистерии в чест на Богинята-майка са били идентифициране с безсмъртието, дадено като сливане с Космоса. Земята ни всеотдайно разкрива в последните години тайните си,  сякаш чрез тракийските светилища, скални градове и култови места страстно иска да ни каже нещо, което трябва непременно да бъде чуто, час по-скоро, на мига, защото утре ще е късно, безвъзвратно късно. Те разказват за щастливото детство на човечеството, в което красивото е било само природното, интуитивното е било живот чрез чувствата и сетивата, а не чрез заповеди и забрани. Ритуалите са били енергийните басейни, в които човекът непрекъснато е обновявал душата си, а екстазното живеене чрез мистериите е било непрестанно общуване с изворите на живота. Култът към Богинята-майка е бил и култ към жената, нейната раждаща сила е била в основата на обществото и нейният инстинкт за хармония, мир и справедливост е създал, както пише великата изследователка на древността Гимбутас, едно щастливо общество, в което трудът е раждал хубост в керамиките и металните предмети, а войните за хилядолетия не са били познати.

Но как отвръща съвременната българска държава на тези откровения на земята ни? Как се отблагодаряваме на земята си и предците си за щедрите им дарове? Дали като Алеко, Вазов или Иречек бродим смирено из кътчетата и, за да съзрем бисерите в короната на страната ни, зовем ли „Не сейте омраза, а сейте гори?“ или въртим и ние брадвите или ги отминаваме сякаш не сме ги чули. Съвременна България отвръща на самозабвенно открилата тайните си земя  с пъргави иманяри и невероятно дейни контрабандисти в световен мащаб, които за последните десет години превърнаха страната ни в главен износител на антики, задминал в някои западноевропейски пазари дори Гърция и Италия. Върху каменни светилища на Черно море се излива бетон, а сега предстои да направим голф-игрища край Дуранкулашкото и Шабленското езеро, за да затрием окончателно загадките на културата Варна и на първото злато на човечеството, които тайни са от космически порядък. И отново пак никой не знае и не му пука какви космически катаклизми можем да предизвикаме, посягайки на тези сакрални места. В Пловдив пред очите ни бяха взривени скали със знаците на първата писменост на човечеството – индоевропейската, създадена според берлинските учени Проф. д-р З. Шоппе и Цхр. Шоппе и на американеца Ричард Ръдгли тъкмо на нашите територии и на Румъния и част от Югославия. Сред учените от цял свят сега все повече се затвърждава мнението, че индоевропейският език произлиза от района на Черно море - свидетелство за това е и глинената паница, цялата обсипана със знаци на древноиндоевропейската писменост, открита от Петко Димитров на 120 метра дълбочина в Черно море, за която писа като за сензация в.“Ди Велт“ още 2005. Чрез новите методи на датиране същите учени се увериха, че  писмеността от Винча, Варна, Караново и Градешница  е с 3000 години по-стара от шумерската и египетската, от критската и микенската и затова все повече от тях се гмурват в приключението, наречено издирване на следи. В момента всеки такъв открит знак е по-голяма скъпоценност от което и да е съкровище, която може да допринесе за разчитането на тази писменост, ние продължаваме да говорим за „безписмена Тракия“ и да унищожаваме следите и, както и да държим в неведение широката общественост за проникновените изследвания на траколожката Мая Василева за фригйските надписи и древността на тази тракийска писменост, свързана пряко с кирилицата, но и с латинската азбука. Учените ни, вместо да уведомят съвестно световната научна общност за всяка керамика, камък или предмет, върху който има знаци от тази писменост, продължават да се опиват от всесилието си и да държат под ключ тайните, които са в земите ни, като в същото време целокупният български народ срамно мълчи пред изпразването на страната от археологическите и богатства.

А следите на тази цивилизация са неизменна част не просто от фолклора и от носиите и керамиката ни, но и от душите ни. Връзката на българина с митологията, с култовото, със свещената образност не е още прекъсната. Затова още у него няма белезите на „стерилността“ на западната цивилизация на високите технологии и на природата не като дивота, а като добре подреден двор. И вместо ние да станем превъзпитатели на Европа чрез познанията си за интуицията и за божествената същност на природата и на човека, ние се примиряваме с ролята ни на свидетели как се унищожават тези тайни и това тайно знание. Както мълчи, когато безсрамно се заличават огнища, в които българите хилядолетия са поддържали огънчето на живота във великите ни планински цивилизации. Прани-препрани пари струпват мутренски бетонни савани над снагите на планините ни, значи и над Богинята-майка. Горите на Великата рилска пустиня, на Ирин-Пирин и на Орфеевата планина ако не горят като горите в Гърция, по волята на престъпници, маскирани като спонсори и благодетели, посечени, поемат пътя към чужди пазари и тържища. За нашите гори на запад се пише с изумление за това, че в България има такъв висок процент диворастящи гори – гори, садени не от човешка ръка. Сега, когато България е в Европейския съюз, за който опазването на природата наистина е на първо място от най-първите места,  а не в някаква мафиотска организация, е непонятно и фантастично, че песента на българската гора е заменена от песента на дружни резачки в ръцете на мафиотски организации, носещи само за пред властта името „фирми“ - фирми, организирани желязно за смъкване на рухото на българската гора в най-кратки срокове. И още по-фантастично е, че населението просто гледа, сякаш последната му силица е изпита или пък акъла му. Защитата на българската природа е оставена на шепа юноши, върху които на всичкото отгоре се изсипва българската полицейщина, а министерството по бедствие само се е превърнало в бедствие за българската природа със своите си пък нанизи от фирми. В същото време правителството се кани да ощастливи подопечната си земя с голф игрища, които са всъщност друга форма на унищожаване на дивото и естествения живот в природата, а който като Торо цени не по-малко дивото от доброто, знае каква болка изпитва всеки като него при тази нова светла перспектива. И това в момент, когато можехме като Уелс да създадем цели области, в които пейзажите, традиционната местна култура, старият начин на живот да бъдат запазени със закон, за да бъдат съхранени за поколението тайното знание, прозренията и откровенията на дедите ни. /Там строежът на хотели, но и на нови къщи е абсолютно забранен, туристът може да се разхожда само по определени пътечки, а човек може да се засели само  ако декларира, че ще упражнява професията на овчар, козар или нещо друго свързано със земята/. Навярно някои още си спомнят предложението на Швейцария да бъдат дадена на България финансова подкрепа, ако реши да не развива индустрия, а само туризъм и селско стопанство, като тя гарантираше пълното запазване на природата във вида, в който я свари промяната 1989. Днес след като и отгоре ни се струпаха наводнения, свлачища, природни катаклизми, когато ясно се усещат пробойните, които човекът сам направи в кораба на майката-земя, и когато пред нас са апокалиптичните картини от обгорената гръцка земя  е време наистина за гражданско неподчинение, съюзи от всякакъв род и калибър, интелектуалци, работници, селяни трябва да застанем пред горите си, пред каменните светилища, пред царствата на скалните хора и да не допуснем никой да се разпорежда с бъдещето им, което означава и с бъдещето на децата ни. Ако все още гласът на майката-земя може да ни трогне.

Пловдив

15.08.2008 г.

Публикува се със съдействието на Марлена Юрукова

Страница на Кристин Юрукова в "Диаскоп":

Кристин Юрукова (14 януари 1956 - 12 юли 2019):

"Сега историята се пише не от мъж, а от жена"

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.