Александра Ивойлова: "Пътят над света, който чертае посока към нетленната същност"

16.07.2020
Снимка 1

Разговор на Христина Мирчева с Александра Ивойлова

по повод последната ù книга "Път над света", ИК Огледало, 2020

В трудния за мене момент, в който бяха писани, момент на изпитания, тези творци – „светила на човечеството“, ми даваха своята паралелна реалност, своите светове. Писането на стиховете-посвещения се превърна в особен род диалог.

Днес светът изглежда тласнат по посока на известните антиутопии. В глобалното пространство личността се губи като капка в океана. И колкото океанът нараства, човекът в него се смалявя.

Усамотението ми е нужно като глътката въздух. Но този път ми беше отнета пролетта: природата, творческите сбирки, рециталите, срещите с приятели.

Мисията на големия артист е надвременна.

Плъзгаме ли се по повърхността, без поглед за истинската същност на нещата – и гениалната творба се превръща в клише. Нека животът ни бъде далеч от клишираните представи за него.

Кой е Пътят над света?

Духовният. Пътят, който чертае посоката към заложената в човека нетленна същност.

„Път над света“ е заглавието на последната ти книга, която обединява словесни портрети на именити личности от света на изкуствата. Може би това, че ти си музикант, поет и художник ти е помогнало да достигнеш до тази идея, която е истинско предизвикателство?

Вероятно артистичната среда, в която съм израснала, ме е извела към подобна нагласа. През годините откривах творчеството на различни хора на изкуството – всеки път на ново стъпало, в ново проникновение.

„Път над света“ е своеобразно продължение на цикъла “Hommages” (фр. – почит към …) от втората ми книга, издадена преди години. Това са кратки стихотворения, които в пределно синтезирано словесно пространство пресъздават най-характерното, според моя поглед, за личността, творчеството или житейския път на дадения автор. В трудния за мене момент, в който бяха писани, момент на изпитания, тези творци – „светила на човечеството“, ми даваха своята паралелна реалност, своите светове. Писането на стиховете-посвещения се превърна в особен род диалог.

С времето продължих да създавам различни по характер словесни портрети. Всеки със своя история. Всеки в „път над света“. Към „галерията“ бяха включени (по негова идея) графични изображения от художника Калин Николов.

Днешният свят има ли необходимост от хората на духа? Напоследък често се питам дали това благодатно време не е вече безвъзвратно минало.

Хора на духа има и ще има винаги. Човекът е духовен в своята природа – от Сътворението. Друг е въпросът накъде ще поеме. Хората изпитват жажда за духовност. Но мнозина са обезверени. Дори не познават себе си. Днес светът изглежда тласнат по посока на известните антиутопии. В глобалното пространство личността се губи като капка в океана. И колкото океанът нараства, човекът в него се смалява. Все по-рядко се явяват ярки духовни светила, а парите натрупват власт. Оттук и заблудата, че светът е само материален. И безпътицата.

Духът – пулс и сърцевина на живота – е спасявал човечеството през вековете. Гениалният Рей Бредбъри ни е дал ясна представа за бездуховната цивилизация и нейния самоунищожителен крах. С око на истински психолог по отношение на механизмите в човешкото поведение. И не само той.

В този контекст какво ти отнемат и какво ти дават събитията от последните няколко месеца? Страхуваш ли се от тази непозната за нас и за целия свят досега обстановка?

Аз съм добър „единак“. Усамотението ми е нужно като глътката въздух. Но този път ми беше отнета пролетта: природата, творческите сбирки, рециталите, срещите с приятели. Не изоставих работата, разбира се. Направих серия пастели, експериментирах нови техники …

Световната динамика е главоломна и непредвидима. В такъв момент страхът е естествен, макар да не е решение. Спасяват ни интуицията, вътрешните устои, изградените критерии … И все пак не бих искала да живея сред виртуални арени и самотници, които блуждаят по свои орбити.

Но да се върнем на книгата ти „Път над света“. Джоржо де Кирико, Пабло Пикасо, Луи Арагон, Николай Кънчев, Игор Стравински … Имената не са малко. Има ли сред тях определящи за твоето израстване като творец – в детството, в юношеството и по-късно в зрялата ти възраст?

Самото вдъхновение, идващо от определена творба или творческа личност, изтъкава невидимите нишки, през които протича енергия; това е способността на гениалния дух да оплодява духа. Някога тези обикнати, станали част от същността ни образи, думи, звуци, цветове – избликват из гънките на подсъзнанието в нови светове и пространства. Навлизането в дадено творчество, анализът, търсенето на обобщения щрих, детайл – е вид превъплъщение, подобно на това на актьора, интерпретация, в която се вживявам. Дори медитация. Да се възхитиш от едно произведение и да проникнеш в него, доколкото ти е възможно – това неминуемо оказва влияние върху естетическия критерий.

В предговора към стихосбирката Кирил Попов казва, че „книгата, която читателят държи в ръцете си, е непълна“. Работиш ли над разгръщането на този „атлас на духовните приключения“ (К.П.)?

Имам няколко ръкописа, работата над които, живот и здраве, ще разположа в по-продължително време: стихотворения, фрагменти, сентенции, хайку, може би статии. В някои навярно ще има и посвещения, и епиграфи. Но засега не замислям концептуална книга от рода на „Път над света“. Всъщност идеите нерядко възникват спонтанно – и тогава на преден план се явява нещо съвсем непредвидено.

Какво трябва според теб да бъде мястото на твореца в обществото – между почти натрапчивото саморекламиране в социалните мрежи и тишината, така необходима, за да чуе мислите си. Тази афиширана показност не отнема ли от магията, от ореола на артиста?

Да, отнема. И от магията, и от ролята му на „глас и съвест“ на обществото. Изкуството изисква споделяне. Стойността на общественото признание е именно в това – творението да достигне до повече хора. Идеалистът не преследва облагодетелстване. Полза гонят кариеристите. Техните изяви са най-високопарни. И стават все по-натрапчиви и абсурдни. В скандала, породен от гавра с човешките ценности, има „хляб“ за най-шумните медии. И ето я рекламата! Прожекторът на „петминутната слава“.

Мисията на големия артист е надвременна. Уязвим в своята сила, безразсъден в стремежа си към съвършенство, неведнъж раняван и жертван – и търсен отново, и преоткриван … А дали днес не губим следите му сред безогледната посредственост?

Какво е щастието за теб? Какво е любовта?

Щастието е вътрешно състояние. Динамично е, изплъзващо се. Ако перефразирам известната мисъл: Щастие е онова, което притежаваме, докато копнеем за нещо друго. Загубим ли го, вече е носталгичен спомен.

Моментите на щастие за мене са свързани най-вече с успеха след преживяно напрежение, с природата, с ново стихотворение или картина, с общуването … И с любовта, разбира се:

 

любовен смях                                   дълга целувка

сладоледът                                               треви замрежват

капе по ръкава ми                          слънцето

 

Твоето послание към читателите на Диаскоп!

Да се радват на обикновените мигове от живота. Обикновени, доколкото сме свикнали да ги възприемаме като такива. Да се радват и ценят божието чудо. Плъзгаме ли се по повърхността, без поглед за истинската същност на нещата – и гениалната творба се превръща в клише. Нека животът ни бъде далеч от клишираните представи за него.

 

Фото: Александра Ивойлова, Автопортрет

 

Александра Ивойлова в "Диаскоп":

"Тези снимки са врати към други измерения"

"Наричаха ни кокичета"

"Пабло Пикасо"

Албум графика и хайга от Александра Ивойлова в Диаскоп

 



© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, 
които редовно изпращат информация първо при нас! 
Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. 
Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията 
и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.