Георги Борисов: "Какво ми каза свободата" - "Излизане от съня"

При безспорната си дарба на поет, Георги Борисов никога не е заемал висок административен пост до 1989 г., но винаги е бил на особена почит сред ценителите на изящните изкуства. И тази почит се дължи не само на поетическите му изяви, но и на огромната му заслуга за развитието на българската култура като редактор (повече от 30 години!) на легендарното списание „Факел“ и като директор на учреденото от него през 1995 г. независимо издателство за българска и чуждестранна литература „Факел експрес“, продължило да издава списанието и да приобщава българските читатели към творчеството на забележителни и често пренебрегвани у нас в името на лесната печалба творци. Този свой изключително взискателен вкус и отношение към работата Георги Борисов неизбежно прояви и като  главен драматург на Народния театър «Иван Вазов» – след такива негови предшественици като Пейо Яворов и Николай Лилиев… Дали делото му е обреченост,  дали е търсене на друга душа, дали е част от изпепеляващия труд на професионалиста, на когото Георги Борисов е в състояние да се поклони доземи… но резултатът е завладяващ:

Лети сама душата ми и все пò силно свети...

Мариана Тодорова

►

КАКВО МИ КАЗА СВОБОДАТА

Тази птица, която е понесла в крилата си вятъра,       
или вятърът, който тази птица отнася нанякъде, 
и дървото, което упорито изгризва пръстта,
и пръстта, укротила в челюстта си дървото, и тя –

са еднакво свободни: ще е птица дървото и птицата – прах... 
Аз съм само човекът, който днес стои между тях.

1976

СТОМНИ

Очите, устните, ръцете помнят 
как биеше водата в двете стомни.

Как слънцето в очите първо пламна 
от писъка в гърла на птици жадни.

Как устните напиха от водата
и медна пита падна във тревата.

Как весело горяха двете стомни
в ръцете... Ах, ръцете са виновни...

Очите, устните, ръцете помнят: 
сърцето на света са двете стомни.

1972

С ГЛАС ОБИКНОВЕН 

И както литва рибата без вик 
към хлъзгавите длани на рибаря 
и въздухът хрилете ù  разпаря,
и бяга тя, а тъкмо в този миг 
навлиза в свят по-горен и велик,

където ври глаголът и клокочи, 
изпълнил огън, облаци и пръст, 
и вижда бога в целия му ръст,
и в пясъка замира непорочна,
а подир нея друг живот започва,

така и ние в бъдното кълним, 
като гора от земната утроба,
и друг живот съзираме над гроба, 
и вече в други светове летим, 
когато ставаме на прах и дим.

Но както дъх гмурецът си поема 
и скача в необятната вода
и като мида го затваря тя
и мами към недрата си солени,
но бърза той нагоре дъх да вземе,

така животът свети и над мен, 
и целия изпълва ме, и вика,
когато аз в отвъдното надниквам 
и му разказвам с глас обикновен
живота, който не е виждал никой.

1985

От цикъла "Оставете човека"


ПРОЛУКА

Такава тъмнина и пустота...

Добре, че има в тъмното врата 
и на вратата – огнена пролука. 
Добре, че има вятър и че духа 
тъй, сякаш идва краят на света, 
когато просто няма край нощта.
Добре, че се държи камбанарията 
с камбаната на нея и че бие тя, 
щом долу на вратата се почука,

че има още някой  въобще 
на тоя свят да чука – и къде...

Добре, че не е църквата съборена, 
макар по цели дни да е затворена 
и няма син да палне свещ дори,
а нощем вътре огън да гори,
а нощем вътре огън да бушува 
и цялото небе да ù гостува,
но нито родна, нито чужда реч, 
а само звън камбанен да се чува

и тя да свети цяла като пещ,
ако човек в пролуката надзърне,
преди да ослепее – и преди 
след гостите си тя да отлети,
а него в стълб от сълзи да превърне... 

Такава тъмнина и пустота...

Добре, че има къща любовта  
и не комина празен на съседа,
а пилето на кръста огнен гледа, 
че както свети с цялата си сила 
като водата, свода отразила,
за хълма се държи – и не помръдва тя, 
дори когато вик разтърси църквата, 
дори когато Господ съгреши
и на безброй звезди я натроши. 

Такава тъмнина и пустота...

Добре, че има в тъмното звезда
и под звездата – къща срещу църквата...
Добре, че има църква и надзърта тя 
в прозореца на къщата, 
когато наоколо потъне всичко в мрак
и засияе тя като от злато.

Добре, че има пиле на прозореца 
и няма на прозореца капак,
че свети той и винаги отворен е, 
дори когато вън прехвърча сняг. 
Добре, че има мрак и светлина.
Добре, че има в къщата жена
и в дъното на стаята под кръста
тя своя първороден син прегръща.

2008

САФО 

Сафо видях. И бе по-свежа тя 
от ягодите в твоята уста, 
която аз докосвам в този миг
с подути устни и с пламтящ език,

за теб неразбираем, чужд и груб, 
но не и за Сафо и някой друг,
да кажем, Марсий – ей под оня клон 
одран като козел от Аполон

жив при това. И всичко – за какво? 
Че с авлос омагьосал и Сафо?
Виж кожата му още как кърви, 
щом стъпки стихотворни долови...

Човек ще си рече – да е препил, –
че Марсий току-що я е свалил
да съхне на отсрещното дърво, 
докато цял се слее със Сафо

ІІ

божествената... Боже, колко века, 
а колко пò е тръпнеща и мека,
по-мъдра и преливаща от свян 
на устните ми детската ù длан...

„Недей – пропява. – Моля те, недей... 
По-стара съм от делвите в Помпей, 
когато още смучех мед от тях
и пита мед, а не мозайка бях.“

„Не си – упорствам. – Още капе мед 
от всяка твоя бръчица и ред,  
спасен от Марсий, както пише сам 
до купувач на кожи от Пергам.“

„Горкият – шепне. – Бе като дете. 
Научих го да пише и чете.“
„А кой от клона – питам – го свали? 
Под кожата си пусна? Ти, нали?“

„Небето никой няма да опре. 
Освен морето. Ако разбере.
А кожата на оня прът зелен
дере я Марсий всяка нощ от мен.“

ІІІ

„Боли!“ – крещя, но тя отвръща:
„Нека!“ – и драсва по ронливата пътека
между скалите с фосфорна пета 
и с капка кръв на сухата уста,

по-гъвкава от юноша, по-зряща 
от котката, изваяна под храста, 
не с няколко живота – с две души, 
и влюбена и с двете до уши...

Нагоре е небето. Долу – то, 
единственото живо същество
на острова... Морето!... Скок един, 
и ставаш част от реч – или делфин.

„Недей – застивам. – Моля те, недей!
Там вече пя главата на Орфей 
и няма Евридика да намериш,
прамайко на Кавафис и Сеферис!...“

От цикъла "Събуждане от съня"

Стихотворенията са от последната книга на Георги Борисов
"Събуждане от съня", 10 юли 2020
ИК Жанет 45
Оформление: Христо Гочев
Редактор: Борис Христов
Цена: 19.00 лв.
Брой страници: 352

Публикува се със съдействието на издателството.

Снимката е предоставена от Георги Борисов.

Георги Борисов в "Диаскоп":

Мариана Тодорова: "Поетът Георги Борисов за любовта"

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.