Мариана Тодорова: "Борис Христов на 75 – Митология и всекидневие" - "Бавно се изкачва името човешко"
20.08.2020
Той е щедър и склонен на неприкрито съчувствие, което е невероятно стилно и завладяващо („Искам да капна от моите сълзи/ в окото, което ръждясва.“; „Искам бодливата тел пред дома ви/ с моята песен да скъсам.“).
Поетът не е непознат за трагизма на битието. Борис Христов може да издържи да живее изключително трудно, но виждаме че трудностите не го променят като характер. Стиховете му внушават, че авторът им е по-силен от всяко зло или жестока ловка постановка, психиката му остава недостижима за тях – и като дълбочина, и като същност. Това като че ли освен тъга, го мобилизира още по-силно и поетът продължава да защитава всеотдайно най-уязвимите същества.
Склонен е да отреди равен старт за всички: („бавно се изкачва името човешко по тъничката стълба на дъждеца“) Дори смъртта, най-страшният коз на живота, в поезията му не е показана като непроницаема, непобедима величина. Словото на Борис Христов, свързано със смъртта, е впечатляващо сложно и драматично:
Кажи ми, Исусе, ти, който остави
юдейското стадо на хълма да плаче
и пусна след злия разбойник Варава
в рая да влизат деца и палачи,
защо от калта до небето разпъваш
човека и в звездния огън го пържиш,
а добрата вдовица земя си превърнал
в огромна сушилня за сълзи!..
Аз не съм ясновидец, но чувам
с ушите на моята българска кожа
тръбата на страшния съд да надуваш
и да опира в костта острието на ножа.
Кажи ми защо като фокусник криеш
в джоба прокъсан на тъмната бездна
ръката, която се готви да стрие
кръвта ни на прах и оттук да изчезнем...
("Знак от небето")
Стиховете му са стройни, в класическа форма, изтръгнати от най-дълбоката същност на душата му, заразяват с безрезервната си отдаденост към родината, към събратята му българи, към земята и въздуха, които им принадлежат. Митологичното, изконното се смесват с всекидневното, и това създава образност, която е строго индивидуална и запомняща се.
Неизбежна е смъртта за всяко същество, но не е неразгадаема в стиховете му. Защото и тя е нечие дело – на първо време от собственото ни земно тяло. А пък благословена от Господ, дори когато е показана като негова умисъл, смъртта в поезията на Борис Христов, не е абсолютна:
Но господ погледна с окото си влажно
към хълма, където светеше кръста...
И докато мислеше какво да ми каже,
изтече на капки между моите пръсти.
Това не е Геровата опоетизирана смърт, желана и очаквана, пък най-хубавото е, че „идва ненадейно“. Безстрашието, което внушават посланията в стиховете на Борис Христов при среща с непознатото в най-страшните за човека минути, е силно окуражително. Четеш стиховете му и душата ти се настройва за въпроси – от какво се нуждае най-много човекът, читателят днес? И те осенява предположението, че поетът иска да ни внуши, че най-важното за личността е осъзнаване на причините, тласкащи към друг социален и общочовешки универсален избор. Но само когато имаме силата и да го назовем, и да го постигнем… За поезията на Борис Христов не може да се пише ако не познаваш стихотворенията му „Стената“ и „Мравките пеят“, митологични, но и автобиографични, по-силен граждански вик от тях аз не познавам:
И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида –
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш – няма кой да го види.
Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи …
(…)
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: "Аз викам."
Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
"Това е стена!" И нищо друго.
“Стената“
Нестройното нощно жужене на мравките, направили за свой дом стената на затвора (“Песента на мравките)… това са горчивите звуци на не-свободата…
Предугадил сякаш тревожните ни въпроси авторът на „честен кръст“ още през 70-80-те написа най-завладяващите стихове в новата българска история, достойни за сравнение с дълбините на Яворовия драматизъм:
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Какво, че е с приведени крила, с тъга в очите -
(така е уморен, защото с камъни съдбата е замерял).
Какво, че е изгубил своя ум и разговаря със мухите -
от пиле мляко трябва днес за госта да намерим.
Да съблечем палтото му и да закърпим дрипавите му ръкави
и ако е крадец, да го попитаме къде откраднатото е понесъл -
нали и той пристига от брега, където нашто детство се удави,
нали и той е като нас от слънце и от кал замесен.
(„Човекът от ъгъла“)
Борис Христов е от единиците български интелектуалци, при които може да се проследи как поезията пред очите ни дава знак за съдба:
Тя е красивата брадва, която опитваш на пръста...
- - -
…живота
за малко ни е даден - само да извикаш…
Стиховете му внушават на своя читател, че не светът прави „малък“ или „голям“ човека, то идва от дълбините на собствена ти душа. Дори когато човекът е висок на ръст, той пак може да се чувства малък, ако духовните му помисли стигат само до обозримото. Поетът създава невероятен уют за своя читател – да можеш сам себе си да разгадаеш, да не толерираш нещастията си, да бъдеш великодушен и добър,… но никога да не изключваш възможността за рязък горчив финал – в единия джоб да е книгата, а в другия – въженцето … ако вече няма друг изход от последната битка с лукавството на живота. Перото на всеки писател трябва да допуска и такъв вариант, то също е проява на сила (Темата за мотивацията при човешките самоубийства разработва и нобелистът Жозе Сарамаго в своя роман „Всички имена“, много по-късно.).
В стиховете си поетът настоява – сладък е животът, по-сладък от смъртта – но трябва да съхраниш силите си, за да можеш в подходящия миг при среща с мъртвия си баща да му благодариш, миг достоен дори за негостоприемния ни свят:
Пак ще вали над света - есента ще дими,
когато дъждът по въжетата дълги ни спусне
на трапезата вечна, пред която баща ми седи...
И вкусна ще бъде тогава нашата супа.
Интуитивно, всяка майка, както е и в стиховете на Борис Христов, чрез своя личен избор на достойния мъж – предопределя здравината на корена на своя син. Такъв е и в мечтите на своята майка поетът – неизкушим за благата на корпоративните лукавства:
Не ходи у дома на човека със жезъла,
на щастливите гълъби с тяхното общо корито.
А с врабчетата дрипави, ако нещо остане,
подели - и се дръж до последния нокът.
Докато не запеят отново език и камбана…
За поета ранната смърт на собствения баща е най-огромната житейска пропаст, чиито ръбове много често остават и през зрелостта да стърчат заплашително. Но щом можеш, преодолявайки изгарящата те болка на тъгата, да редиш стихове за него, за своя мъртъв баща, който те е натоварил с отговорности в родовата памет… подобни поетически визии за днешния четящ човек означават – хармония на творческия характер.
Образите на поетичното, смесили вълнуващо космическо безкрайното – с човешко конкретното („и вкусна ще бъде тогава нашата супа“), е „глътката“ на утешението. И това е човешко… В това е магията, раждаща енергия за препрочитане на стиховете от любимите ни автори.
Обичта към майката в стиховете на Борис Христов е разкрита драматично богата и човечна – тя е вълнуваща и сложна, но безусловна. Това са незабравими сцени за обич и признателност:
…до обед блъскаш голата нива,
следобед триеш чужди врати.
И да се молиш на пръста гърбав
мляко да пусне наместо кръв.
И да не знаеш зад оня ъгъл
човек ли ходи, или е вълк.
("Пренасяне гроба на баща ми")
Борис Христов е силен поет, страстен, ярко драматичен. Прозата му също е свързана с особеностите на поезията му, митологичното в нея прониква в ежедневното, сетне това дава основи на сценарии и драматургични текстове, на които Борис Христов като че ли се посвещава най-вече след 1982 г, когато вече е оповестил знаменателната си стихосбирка „Честен кръст“. Хронологично погледнато творчеството му е разположено във времето така (“Вечерен тромпет” (1977;1979), “Честен кръст” (1982), “Бащата на яйцето” (1987), “Думи и графити” (1991; 2002), “Крилете на вестителя” (1991), “Смъртни петна” (1991), “Думи върху други думи” (1992), “Поезия” (2004), Електронно издателство LiterNet).“Каменна книга” (2006), “Спомени за хора, камъни и риби” (2013), “Книга на мълчанието” (2014) ) Но най-интересното е, че творбите му въпреки доминиращият драматизъм, внасят равновесие в душата ти, някаква особена хармония започва да витае във въздуха, пробужда желание да станеш по-добър и мислещ човек.
По-силна е от синовното его, по-ярка от житейската опека на щастието, майката на Борис Христов е символ на българската жена, формирала ценностната система на своя син, целия му бъдещ живот, който младият мъж ще вземе в собствени ръце навреме и ще го управлява с достойнство.
Той конструира желанията си така, че собственият му живот да е в синхрон с този на обикновените люде, защото големците в административните йерархии будят у него неприкрита неприязън:
И моля се – никого в тая нощ не забравяй,
господи, слязъл на пътя с колесницата бяла.
Дай на бедняка спокойствие - до обяд да подреме,
пари на глупака - да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
и да намери в театъра своето място играча;
покани на вечеря поета - напълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово чакане
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;
(…)
дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
рай направи за дървото, което на ъгъла чака...
А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
и да измия, господи, нозете на моята майка.
(„Молитва“)
Ролята на майката, изградила характера на юношата, е огромна. Истинските поети неслучайно наричат своите майки с възможно най-голямата обич и ласкави думи на признателност: „ти два пъти ми майка беше!“(Иван Вазов). Една от най-силните творби в българската литература е стихотворението на Борис Христов „Сватбата на мама“:
Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.
Несравними величини са любовта към майката и тъгата по родния баща в творчеството на Борис Христов. Всичко това е калило характера на поета, и с болката от самопознанието на собствените загуби и тъги, с великодушието на големите мъже, авторът на „Честен кръст“ сподели с нас:
… А жената, в която безумно си вярвал до края,
да отваря вратата за други, защото това е човешко…
(„Спомен за живота“)
Затова стиховете му се радват на общонароден прием. При него върху “кръста“ на самопознанието има обективност, горчилка и честност. Такава всеотдайност в любовта към обикновения човек никой друг съвременен поет досега не е постигал, изразявайки я в блестящи като художественост персонални и обобщаващи образи, в този смисъл може да се счита, че именно Борис Христов е продължител на традициите на Вазовата поезия като житейска и гражданска позиция:
Лъже те, който е седнал до твоето рамо
да скърби за човека от другия край на земята,
а не иска да знае, че в близката улица двама
жестоко се бъхтят и ножа е вече в ребрата.
Опознавам сега и последния зъб на живота
и с ръцете си мога само един човек да прегърна:
да осъмвам над него…
Великодушието му е безгранично – то идва от разбирането за сложността на човешките съдби, формирани при различни обстоятелства: произходът като географска предопределеност, родителска грижа, образование или някаква чужда опека. Всяка национална култура има нужда от своите поети, за да постигне пълноценно своето собствено самопознание, те са нейните утрини след кошмарите, нейните бели надежди, стимули на детството и утехата на старостта. Поетите създават пълноценна видимост на „различното“ в ежедневното. Такъв афинитет към различните рефлексии в живота на българите събужда класическото стихотворение „Графика“ на Борис Христов, посветено на женската красота:
Изгубила водача си, една кошута млада
с косите и с тъгата си изпълваше площада.
И тъй красива беше нейната походка тиха,
че старците дълбоко свойте ножчета забиха...
Стоящите на припек по пейките на мегдана възрастни мъже, дялкайки своите дървени фигурки, защото отрудени дни мислено пак се връщат в съзнанието на всеки от тях… щом мястото прекосява с „нейната походка тиха“ красивата вдовица, поетът вижда как изведнъж с трепет вкупом старците се оживяват („дълбоко свойте ножчета забиха“). Красотата й поражда у тях надеждата, че може би пак ще са в състояние да управляват съдбата си, жестът им е достатъчно красноречив. С такава болка и обич поетът разказва за вечната красота, по-силна от старостта и навярно по-силна от смъртта.
В своите изследвания нееднократно български критици са загатвали, че тайната в опазване на българския национален дух през вековете на предългите ни робства, съхраняването му като физическо тяло, е в неговите традиционни разбирания и философия за непротиворечивото единство на дух и тяло – за разлика от немския противоречив, често болезнено раздвоен национален скептицизъм, дал обаче високи хоризонти на тяхната философска мисъл. Или пък ако стигнем до дръзките теологични набези в изкуствата на италианци, испанци и т.н., ще видим, че за разлика от тях при българите „духовното здраве“ е на особена почит, както предвидливо беше предсказал и Боян Пенев, макар и не съвсем ласкаво като тълкувание. Високите терзания на духа по повод на прегрешенията на тялото, по-рядко спохождат мислите на българина и това като че ли го прави житейски по-устойчив, макар и не толкова духовно изтънчен. Но по повод на децата и на тяхната съдба, както и на отзивчивата грижа за болните и по-слабите социално люде въобще, българинът е драматично милостив и съчувстващ… За същото ни подсказва и стихотворението „Графика“ по-горе. Българинът обича тялото си, харесва женската грациозност и физическото загатване, че тя ще му роди здрави деца, че ще може да го следва в дългите житейски изпитания и това някак му дава особена издръжливост и самочувствие. Полетът на духа на българина е по-скоро утилитарен, отколкото склонен към мистични раздвоения в анализите и изследванията на дръзките и мъчителни раздвоения на съвестта, или в трагични мистични предчувствия. Макар и невинаги това да е стопроцентовото правило. При Борис Христов също има изключения:
Обелих аз от себе си жената
като кора - с отсъствието да ми свети.
Да бъда квачката грижовна за децата
на моя брат - за тия две петлета.
Или още по-пряката изразност на позицията на поета:
Живей като птица - умри като куче! ;
------
Но как да политне с тежката кал по крилата
и с греховете, които го теглят надолу.
В българската народопсихология не стои на първо място по важност въпросът за трагическото раздвоение между тяло и дух, между „земя и небе“ в най-широкия спектър на асоциативната съпоставка, както е в древногръцка култура да речем. Макар че в българската литература да го има съмнението за незаслужената толерантност към тялото, за сметка на духовните терзания. В стихотворението на Борис Христов „Къпане на самодива“ красивото видение, самодивата, и последвалото наблюдение над нейното поведение във водите на речния бряг, не противоречи на естетическите тенденции в българското словесно изкуство. Юношата, наблюдаващ изящното й тяло, нито за миг не се разколебава в абсурдността на нейната реалност:
Изтичах към брега и на тревата
намерих гребена й - кост от мрена.
А там, където дрехите лежаха
въздишаше едно листо червено.
До тази съвършена като стилистика негова творба „Къпане на самодива“ бих наредила и другите възлови за творчеството му творби, стихотворенията “Конче мое“ и „Кълвач“, които са абсолютна и неоспорима класика. Борис Христов е толкова истински и неподправен като човек и като поет (“…и заплаках, заровил глава във перата му тънички“, Кълвач), че читателят изтръпва пред дълбочината на неговите чувства…Смъртта на любимото конче е една от най-разтърсващите сцени в културните страници на българското изкуство, това стихотворение лично аз мога да го чета и препрочитам безкрайно:
Целувам черния ти белег... и белия целувам -
нима ще ме оставиш, конче мое.
Да можех, бих ти дал от моите години.
Звънчета ще ти дам - да бъдеш цялото камбана.
Вземи балончето - сърцето му е синьо.
Дори часовника ти давам, само да останеш.
Но тръгваш ти - звънят копитата ти боси.
Прости ми, конче ненадминато!
Как страшно ще се вее твоят алаброс и
ще свети като слънце в гилотината.
(„Конче мое“)
- Този текст за поезията на Борис Христов е от предстоящата нова книга на Мариана Тодорова „Бавно се изкачва името човешко. Темите на съвременните български поети“, 2021
Борис Христов в "Диаскоп":
Яница Радева: След прочита на "Спомени за хора, камъни и риби"
Мариана Тодорова в"Диаскоп":
"За поезията на Йордан Ефтимов - Предпоставени каталози"
"Биньо Иванов - Природата срещу войната"
"Пламен Дойнов - политически сатири"
"Поетът Георги Борисов за любовта"
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.