Георги Чепилев: "Комикс силуети от живота на модерния клеветник"
02.09.2020
Преди да пристъпим към непосредствения преглед на отделните художествени решения в комикс изкуството, ще се опитам да обърна внимание на някои принципи, които имат съществено значение върху тематичните произведения. В качеството на такъв принцип изпъква алегорията – важен фактор за българските комикси. Алегорията привлича вниманието на българските комикс автори като самостоятелен жанр до социалистическия период. Диапазонът не е ограничен и алегоричните мотиви влизат в постоянния арсенал на художествените средства и често се забелязват и в други жанрове. Често и историческите повествования в картини са облечени в алегорични форми. Що се отнася до ширината на въпроса, констатира се, че алегорията не само щедро се използва наред с другите мотиви от класическите български комикс автори, но и е един от основните елементи на комикс мисленето.
Ето защо трябва да се обърне внимание на това, че сред другите жанрови подразделения алегорията се явява програмен жанр по своята същност. Алегорията дава на българските комикс автори особен акцент и отпечатък не само върху съдържанието, но и в изобразителните изразни средства – може да бъде доведена в съдържателното развитие до абстрактно понятие, а в изобразителен план – до знак. Но алегорията в своите различни форми и видоизменения е многостранна и с обширен диапазон на възможности. На единия полюс се намират образите-олицетворения, включително и реалните сгрупирани чрез монтажен принцип. На другия полюс – художествените решения, в които алегоричната образна структура се явява като втори смислов план на реалните ситуации, с конкретно обрисуване на действащите лица, представени в реална среда.
През XVII век ренесансовият етап демонстрира обширен съдържателен потенциал на алегорията и многообразните и форми. Примерите са много: от сбитите до степен на емблематични образи-знаци в „Добродетели” и „Пороци” на Джото – и многофигурните сюжетни композиции, състоящи се от персонажи-обозначения, но показани не в емблематична статичност, а в активно действие – в „Клевета” от Ботичели.
Високо типизирани човешки образи обединени от идеите на религията, философията и поезията ни е завещал Рафаело. Алегоричен замисъл, разкриващ персонажите в поетична среда се забелязват при Тициан и Джорджоне. Веронезе ни показва сложно обединение на емблематични образи в природно космични цикли. Още се срещат алегории и в теологични и алхимични планове и т.н, докато се стигне до Бош с неговите иносказателни форми сред фантастични елементи, а след това Брьогел смело преобразува същите форми, но на основа съвременен жизнен материал.
Алегоризмът често се използва като средство за допълнително форсиране на идеалните образи. В общата сума от художествени явления се разделят две тенденции в алегоричната тематика (алегорията е със специфично двойствено битие): 1. Преобладаване на абстрактно построяване и сложни емблематични комбинации в ущърб на чувството за реалност и естествена органичност – идеята знак тържествува над живата образност; 2. В другият подход нараства значението на знаковата страна на алегорията – охотно се ползват персонажи-олицетворения в сложно построени сцени и композиции с прийомите на монтаж. В обрисуването на тези персонажи се усилва живата реалност и чувство. За пример на такива художници могат да се посочат Веронезе и Рубенс.
Много важно е да се каже, че художниците на реалното виждане (Караваджо, Рембранд, Вермер) ползват редица алегорични мотиви като своеобразен смислов акцент и метафорични асоциации.
Тъй като е интересно да се проследи как се образува алегоричният жанр в България, в настоящата поредица е включена самостоятелна статия, поясняваща разликата между символ и алегория, както и жанра на „Притчите” в църковното изкуство.
Сега ще преминем към описание на „Клевета” от Ботичели заради активното действие на персонажите-обозначения, тъй като изкуството на комиксите показва изображенията във времето.
Най-ранното алегорично изображение на тема „Клевета” е от четката на древногръцкия художник Апелес. Картината не е запазена, но има доказателства, че художникът се е вдъхновил по описание на Лукиан. Лукиан пише: „Отдясно седи човек с огромни уши като на Мидас”. Тези магарешки уши символизират неговата глупост. „До него са две жени – Невежеството и Подозрителността. Те нашепват в ухото му дяволски съвети”.
Невежеството в по-късните художествени примери е представена като дебела жена, сляпа или със завързани очи, на главата е възможно да има и с корона. Приближава се Клеветата.Тя се изобразява във вид на красива жена, не на себе си от страсти, готова да разрази буря от гняв. В лявата ръка държи Факел, а с дясната тегли за косите млад човек (прострял ръце към небето и търсещ свидетели). Той персонифицира лъжливо обвинената Невинност. Фигурата, която Лукиан описва като отвратителна, изсъхнала като от болест и с пронизващ поглед, олицетворява Завистта, която може да говори на Клеветата или в дрипи да стои пред съдиите. Две женски фигури съпровождат Клеветата – Коварството и Лъжата. Лъжата е с маска и може да вплита цветя в косите на Клеветата, за да стане привлекателна за съдиите. В по-късни живописни варианти две фигури – Разкаянието и Истината се опитват да спасят Невинността.
Всички тъмни дела в света непременно имат за основа лъжата и клеветата. Оклеветяването е набеждаване, лъжовно обвинение. Херодот посочва: „Оклеветяването е голяма мъка. В случая тези, които клеветят (набедения) са двама – единият е този, който предлага (клеветата) и обвинява някого, който не присъства; а другият е този, който слуша и му вярва, защото си променя мнението преди да е научил със сигурност истината. А при всичко това наклеветеният отсъства от дискусията и бива налагано убеждението, че той е зъл”.
Поетите казват:
Клеветниците са подобни на мухи. Както мухите кацат на чуждите рани, така и клеветниците изследват чуждите грешки, за да ги разгласяват. Ползват се от сплетни – случки или факти, разпространявани с цел да се злепостави някого; от интриги – клюки, разпространявани, за да се злепостави някого; клюки – недоброжелателни новини за някого, смесица от лъжа и истина, злепоставяща някого и разказвана от човек на човек; одумване – говорене неприятни неща за някого, злословие, клюка, злоречие и пр.
Злоречието е причина за преждевременната смърт на руския поет Лермонтов, сплетнята – за смъртта на кралицата Мария Антоанета, а лъжата и клеветата са причина за разните кървави революции.
Клеветата е склонност към лоши думи, а клеветникът е човек, който знае за всички по нещо лошо. Клеветникът не избира, той жигосва всичко. За него е необходимост да злепоставя близки и далечни.
Особено, когато стават избори и кандидатите са много. Тогава клеветникът не може да мирува и търси своята жертва. Колкото е по-способен и по-виден атакуваният, толкова по-добре, впечатлението ще е по-силно. Но тук е страшно да излезе с името си. Да говори по ъглите не е достатъчно, ще го чуят малцина. Клеветникът става „писател”. Той сяда възбудено, но перото му не може да записва думите, защото мисълта му много бързо работи. Клеветникът е неуморим и доносите се нижат един след друг. Клеветата за него е свобода на словото, демокрация и независимост. Затова и не му омръзва. Може да няма нищо или почти нищо и клеветникът да не знае в какво обвинява, но важно е ефектът да е силен и съкрушителен. Обича да пише и анонимни писма, често само в общи фрази.
Това е неговият образ – разнолик и вездесъщ. Клеветникът се среща на улицата, в медиите, в частни и обществени сгради, между политици, дипломати, учители, творци и въобще навсякъде в живота. Резултатът от работата му е разрушение.
(следва)
►
Онлайн уроци "Чудният свят на комиксите"
Георги Чепилев: "Изкуството на комикса"
History of Bulgarian comics - Plovdiv 2019
Визитна картичка на Диаскоп
Благодарствено писмо
© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.