Уинстън Хю Одън: "Да можеш да пишеш стихове, да знаеш как да го правиш и да ги преценяваш"

09.10.2020
Снимка 1

В очите на другите човек е поет, ако е написал едно хубаво стихотворение. В собствените си очи той е поет само в момента, когато прави последната редакция на новото си стихотворение. В мига преди това той е бил все още само потенциален поет; в следващия миг е човек, който е престанал да пише поезия, може би завинаги. (W.H.Auden)

 

Встъпителна лекция на Уинстън Хю Одън

при избирането му за почетен професор по поезия

в Оксфордския университет, 11 юни 1956 г.

 

Превод от английски: Ангелина Василева

 

Усилията на начинещия човек не могат да се нарекат лоши или подражателски. Те са въображаеми. Лошото стихотворение има един или друг недостатък, който може да бъде посочен; подражателното стихотворение е разпознаваемо подражание на едно или друго стихотворение на един или друг поет. Но въображаемото стихотворение не може да бъде подложено на критика, тъй като то е подражание на поезията изобщо. Поетът никога повече няма да се почувства толкова вдъхновен, толкова сигурен в своята гениалност, както през тези първи дни, в които моливът му лети по листа. Въпреки всичко, нещо се научава дори в този момент. Докато драска стихчета, поетът започва да придобива навика да забелязва метричните качества, да разбира, че всяка двусрична дума самостоятелно е или ти-тум, или тум-ти, или понякога тум-тум, но когато се асоциира с други думи понякога става ти-ти; когато открие рима, която не му е била известна преди това, той я складира в паметта си, навик, който може би не е необходим на италианския поет, но за английския е полезен.

И макар все още само да драска стихчета, той вече е започнал да чете истинска поезия за удоволствие и целенасочено. Много неща могат да се кажат против антологиите, но за един младеж, на когото дори имената на повечето поети са му непознати, добрата антология би могла да бъде безценен инструктор. Аз имах изключителен късмет да получа подарък за една Коледа антологията Come Hither на Дe лъ Меър. За моите цели тя имаше две големи достоинства. Първо, добрият вкус. Когато я чета днес, откривам съвсем малък брой стихотворения, които бих пропуснал, и нито едно, за което да кажа, че да му се възхити човек е проява на лош вкус. Второ, католическият вкус. Предвид младежката уадитория, за която антологията беше предназначена, определени видове поезия не бяха представени, но в дадените рамки разнообразието беше изключително.Особено ценна бе липсата на съзнание за класи в литературата, равнопоставянето на неофициалната поезия, която например не зачита римите, и официалната поезия като например одите на Кийтс. Това ме научи от самото начало, че за да бъде добра, поезията не е нужно да бъде велика, нито дори сериозна, и че човек не бива да се срамува от настроенията си, когато не му се иска да чете „Божествена комедия“, но изпитва огромно желание да прочете:

 

Когато дамите под сенките се скриват, 
в града остават Флавия, Клорис и Силия.
И тези призраци на красотата бродят днес 
там, гдето е зарита мъртвата им чест. **


*** Александър Поуп, Епиграма – Бел. преводача.

 

Идеята на Матю Арнолд за критерии, чрез които да измерва всички стихотворения, винаги ме е стряскала като съмнителна, клоняща да превърне читателите в сноби и да съсипе талантливите поети, като ги изкушава да подражават на нещо, което е извън възможностите им.

Поетът, който иска да се усъвършенства, би трябвало да бъде в добра компания, но за да има полза от нея, както и да се чувства удобно, компанията му не бива да бъде на много по-високо ниво от неговото. Никак не е сигурно, че поезията, която е имала най-ползотворно влияние за развитието на Шекспир, е била най-великата поезия, която той е познавал. Като се замислим за вниманието, което изисква великото стихотворение, дори за любителите на поезията има нещо несериозно в идеята да четеш велики стихотворения всеки ден. Шедьоврите трябва да се пазят за висшите празници на духа.

Не се опитвам да защитавам някакви естетически ереси, като например, че всички теми са еднакво значими, че стихотворението няма тема, или че няма разлика между великото стихотворение и доброто стихотворение – ереси, които ми се струва, че противоречат на човешките чувства и здравия разум – но разбирам защо те съществуват. Няма нищо по-лошо от едно лошо стихотворение, което е било замислено да бъде велико.

И така, бъдещият поет започва да научава, че поезията е по-разнообразна, отколкото си е представял, и че може да харесва или да не харесва различни стихотворения поради различни причини. Неговият Цензор, обаче, все още не се е родил. Преди той да се роди, поетът трябва да се представя за някой друг, трябва да бъде литературно отнесен към някой друг конкретен поет.

Ако поезията се търсеше на пазара толкова много, че да имаше претоварени с поръчки утвърдени поети, мога да си представя една система, в която утвърденият поет си наема няколко чираци, които за начало сменят попивателната му хартия, напредват като преписват на машина ръкописите му и за завършек пишат вместо него стихотворения, които той самият е прекалено зает да започне или да завърши. Така чираците могат наистина да научат нещо, защото Майстора знае, че той ще понесе както срама, така и славата за тяхната работа, затова е изключително взискателен към тях и прави всичко, което е по силите му, за да ги научи на онова, което той самият знае.

W.H.Auden,1942

В действителност, бъдещият поет изучава занаята в библиотеката. Това си има своите преимущества. Макар че там Майстора е глух и ням, не дава наставления и не критикува, чиракът може да си избере който Майстор пожелае, бил той жив или мъртъв; Майстор, който е на негово разположение по всяко време на денонощието и уроците му са безплатни, а пламенното възхищение на бъдещия поет от неговия Майстор е гаранция, че ще работи усърдно, за да му угоди.

Да угоди на своя Майстор означава да му подражава, а не е възможно да бъде създадена различима имитация на даден поет без да се вземе под  внимание всеки дитайл от неговата дикция, ритми, чувствителност.  Подражавайки на своя Майстор, чиракът се сдобива с Цензор, защото научава, че без значение дали ще я открие чрез вдъхновение, по щастлива случайност, или след часове на усилено търсене, има само една-единствена дума, ритъм или форма, която е правилната. Тя все още не е истинската,защото чиракът преправя гласа си, но той вече е излязал от поезията по принцип; учи се как се пише стихотворение. По-късно в своя живот, може би съвсем случайно ще разбере колко важно е било изкуството да подражаваш, защото нерядко ще бъде принуден да подражава на самия себе си.

Моят пръв Майстор беше Томас Харди и мисля, че имах голям късмет с избора си. Той беше добър поет, може би дори голям, но не прекалено добър. Макар че го харесвах много, дори аз разбирах, че изразът му често беше тромав и много от стихотвореншята му бяха направо лоши. Това ми даваше надежда, докато един безукорен поет би ме хвърлил в отчаяние. Харди беше съвременен, без да е прекалено модерен. Неговият свят и чувствителност бяха достатъчно близки до моите – а което беше още по-странно, лицето му приличаше поразително на лицето на баща ми – така че когато му подражавах, аз не се отклонявах много от себе си; но в същото време те не бяха толкова близки, че да заличат моята идентичност. Ако гледах през неговите очила, поне съзнавах, че очите ми се напрягат. И накрая, неговото метрично разнообразие и любов към сложни поетични строфи бяха безценно упражнение в усвояването на занаята. Благодарен съм, също така, че моят пръв Майстор не пишеше в свободен стих, защото в противен случай можех да се изкуша и да повярвам, че свободният стих е по-лесен за писане от строгите форми, докато сега вече зная, че той е безкрайно по-труден

И така, завесата се вдига за сцена, която е нещо като финал на „Нюрнбергските майстори певци“ . Нека да я наречем „Сбирката на чираците“. Събират се чираци отвсякъде и откриват, че са едно ново поколение, някой извиква „Модерно“ и бунтът започва. Откриват се нови икони, поети и критици, които се борят срещу общоприетите правила – когато аз бях студент, някой критик все още можеше да опише господин Т. С. Елиът   като „пиян хелоец“ -  поезията, препоръчана от тези нови поети става Канон, а онова, на което се мръщят, се изхвърля през прозореца. Създават се богове, критиката спрямо които е светотавство, и дяволи, чиито имена не могат да се произнесат без анатема. Чираците виждат ярка светлина, докато учителите им остават в тъмнината при сенките на смъртта.

Наистина се учудвам как преподавателите понасят всичко това, тъй като тази сцена се повтаря всяка година. Когато се припомням внимателното отношение на моите учители, търпението, с което ни изслушваха, учтивостта, с която прикриваха  отегчението си, абсолютната им доброта ме поразява. Предполагам, че след като вече бяха стигнали там, те знаеха, че пътят на излишеството може да доведе до двореца на Мъдростта, макар че това най-често не се случва.

Чиракът открива, че съществува важна връзка между изречението „Днес аз ставам на деветнайсет години“ и изречението „Днес е двайсет и първи февруари 1926 година.“ Той трябва все някога да направи това откритие, защото докато не разбере, че всички стихове, които е прочел, имат една обща черта – всички те са написани – собственото му писане никога няма да престане да бъде подражателно. Никога няма да узнае какво може да напише, ако няма най-обща представа за какво трябва да се пише. Това е нещо, на което по-възрастните от него не могат да го  научат, той може да го научи само от другарите си чираци, с които има едно общо нещо - младостта.

Това откритие не е изцяло приятно. Ако младите говорят за миналото като за товар, от който с радост биха се отървали, зад думите им често може да има негодувание или страх от мисълта, че миналото няма да ги носи на гърба си.

Критичните изявления на Цензора са винаги полемични съвети към неговия поет, предназначени не да показват обективни истини, а да дават насоки. И естествено в младежа, който се опитва да открие собствената си идентичност, раздразнението, че все още не е успял да го направи, намира естествено изражение в несдържаност и преувеличение.

Ако един ден студентът заяви на своя преподавател, че Гъртруд Стайн е най-голямата писателка, живяла някога на света, а Шекспир не струва, всъщност той казва нещо такова: „Все още не зная за какво да пиша, но вчера, докато четях Гъртруд Стайн ми дойде нещо наум.“ Или „Докато четях Шекспир вчера разбрах, че един от недостатъците на това, което пиша, е тенденцията ми към реторична надутост.“

Модата и снобизмът са също много ценни като защита срещу лошото разбиране на литературата. Независимо от качествата на книгите, по-добре е да прочетем само няколко внимателно, отколкото да хвърлим бегъл поглед на много, а тъй като личният вкус не се оформя за една нощ, снобизмът е толкова добър принцип за ограничаване, колкото и всеки друг.

Аз, например, ще бъда вечно брагодарен на модата в музиката през младостта ми, която не ми позволи да слушам италиански опери преди да стана на трийсет години, възраст, на която вече можех да оценя един свят толкова прекрасен и така предизвикателен по отношение на собственото ми културно наследство.

Чираците си правят помежду и други услуги, които по-възрастните здравомислещи критици не могат. Те си четат взаимно ръкописити. На тази възраст приятелят чирак има две големи достоинства като критик. Когато чете твоето стихотворение, той може много да го надцени, но ако го направи, значи наистина вярва в това, което казва; той никога не ласкае и не хвали, за да насърчава. Освен това, той чете твоето стихотворение с онова страстно внимание, което порасналите критици отдават само на шедьоври, а порасналите поети само на самите себе си. Когато приятелят чирак открие недостатък, критиката му е предназначена да направи стихотворенето ти по-добро. Той наистина иска то да стане още по-хубаво.

Именно този вид персонална критика писателят така трудно открива по-късно в живота, когато бандата чираци се е разпръснала. Преценките на рецензентите, колкото и да са справедливи, рядко са му от полза. И защо да са?  Задължението на критика е да каже на публиката какво представлява една творба, а не да поучава автора как и какво е трябвало да напише. Това е единствената критика, от която авторът може да се възползва. Онези, които биха могли да му я дадат, както и самият той, са заминали някъде, прекалено заети са, имат семейства, егоисти са.

Приемаме, че нашият чирак успява да стане поет и че рано или късно идва денят, в който Цензора може да каже правдиво: „Това са точните думи и всички те са твои.“

Вълнението от чутото обаче не продължава дълго, защото много скоро идва мисълта: „Това ще се случи ли някога отново?“ Какъвто и да е по-нататъшният му живот, в който ще си припечелва прехраната, ще бъде добър гражданин и може би ще има семейство, до края на дните си като поет той няма да има никакви предчувствия. Никога няма да може да каже: „Утре ще напиша едно стихотворение и благодарение на моето обучение и опит знам, че ще свърша добра работа.“ В очите на другите човек е поет, ако е написал едно хубаво стихотворение. В собствените си очи той е поет само в момента, когато прави последната редакция на новото си стихотворение. В мига преди това той е бил все още само потенциален поет; в следващия миг е човек, който е престанал да пише поезия, може би завинаги.

Откъс от есето на У.Х.Одън "Да можеш да пишеш стихове, да знаеш как да го правиш и да ги преценяваш" от книгата със стихотворения и две есета "Скиталецът", изд. Фама 2020, в превод от английски на Ангелина Василева.

Публикува се със съдействието на преводача и издателството.

Фото: Irving Penn, 1947

 

 

У.Х.Одън в "Диаскоп":

"О, разкажете ми за любовта"

НОВИ КНИГИ: Уистън Хю Одън и "Скиталецът"

У.Х.Одън в Уикипедия

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.