Луиз Глюк: "Персефона скитницита и Митът за невинността"

Превод от английски: Юлияна Тодорова

МИТ ЗА ПОСВЕЩАВАНЕ

Когато Хадес решил, че обича момичето
той й построил копие на земята,

всичко било същото, дори полянката,
но добавил и легло.

Всичко било същото, дори и слънчевата светлина,
защото би било трудно за младо момиче
да се пренесе бързо от яркия ден към пълния мрак.

Постепенно, мислел си той, ще въведа нощта,
първо като сянка над потрепващите листа.
После луната, след това звездите. И тогава нито луна, нито звезди.
Нека Персефона свиква бавно.
Накрая, мислел си той, ще разбере колко е успокояващо.

Реплика на земята

само дето липсва любов.

Не желае ли всеки любов?

Той чакал дълги години,

изграждал свят, наблюдавал
Персефона на полянката.
Персефона миришела, опитвала.
Ако имаш апетит за нещо, мислел си той,
ще имаш за всичко.

Нима не иска всеки да усеща нощем
тялото на любимия - компас, полярна звезда,
да чува тихото дишане, което нашепва
Жив съм, а то означава също
че и ти си жив, защото ме чуваш,
тук до мен си. И когато единият се обърне,
обръща се и другият –

Така си мислел той, господарят на мрака,
гледайки света, изграден от него
за Персефона. Дори за миг не му хрумвало
че в него повече няма да се мирише,
и със сигурност няма да се яде.

Вина? Ужас? Страх от любовта?

Не можел да си ги представи;
никой влюбен не си ги представя.

Той сънува, чуди се как да нарече това място.
Първо си мисли: Новият ад. После: Градината.
Накрая решава да го кръсти
Момичешките години на Персефона.

Слаба светлина се издига над полянката,
зад леглото. Той я взема в ръцете си.
Иска му се да й каже Обичам те, нищо няма да те нарани

но си мисли
това е лъжа, затова накрая й казва
мъртва си, нищо не може да те нарани
което му изглежда
по-обещаващо начало, по-истинско.

ПЕРСЕФОНА СКИТНИЦАТА

В първата версия Персефона
е отвлeчена от майка си
и богинята на земята
наказва земята – в 
съзвучие е с онова, което знаем за поведението на хората,

че човешките същества изпитват огромно удоволствие
да вредят, особено
ако е несъзнателно:
можем да го наречем
отрицателно съзидание.

За първия престой на Персефона
в ада продължават да се 
дърлят учени, които оспорват
усещанията на девицата:

спомогнала ли е за изнасилването си,
или е била упоена, похитена против волята си,
както често се случва днес на млади момичета.

Както е добре известно, завръщането на любимата
не поправя
нейната загуба: Персефона

се завръща у дома
оцапана с червен сок като
героиня на Хоторн - 

Не съм сигурна, че ще
запазя думата: земята
„дом“ ли е на Персефона? Да разбираме ли, че си е у дома,
в леглото на бога? Тя никъде
ли няма дом? Тя родена
скитница ли е, с други думи
екзистенциална
реплика на собствената си майка, по-малко
осакатена от идеи за причинност?

Позволено ви е да не харесате
никого, нали знаете. Героите
не са хора.
Те са аспекти на дилема или конфликт.

Три части: точно както душата се разкъсва,

его, суперего, ид. По същия начин

са трите части на познатия свят,
нещо като диаграма, която разделя
небесата от земята от ада.

Трябва да се запитате:
А къде вали сняг?

Бялото на забравата
на освкверняването – 

вали сняг на земята; студеният вятър казва
Персефона прави секс в ада.
За разлика от нас, тя не знае
какво е зима,
знае само, че я причинява тъкмо тя.

Тя лежи в леглото на Хадес.
За какво си мисли?
Страхува ли се? Нещо
замъглява ли
ума й?

Тя обаче знае, че земята
се управлява от майките, това поне
е сигурно. Знае също
че вече не е това, което
наричат момиче. Що се отнася до
лишаването от свобода, тя вярва
че е затворник откакто е дъщеря.

Ужасните събирания с роднини пред нея
ще заемат остатъка от живота й.
Когато страстта по изкуплението
е хронична, жестока, не избираш
начина, по който да живееш. Не живееш;
не ти е позволено да умреш.

Рееш се между земята и смъртта
които, в края на краищата, изглеждат
странно подобни. Учените ни казват

че няма смисъл да знаеш какво искаш
когато силите, сражаващи се за теб,
могат да те убият.

Бялото на забравата,
бялото на безопасността – 

казват, че
има пукнатина в човешката душа
която не е направена да принадлежи
изцяло на живота. Земята

ни моли да отречем тази пукнатина, заплаха
маскирана като предложение - 
както виждаме 
в приказката за Персефона
която трябва да се чете
като спор между майката и любовника - 
дъщерята е просто месо.

Когато е изправена пред смъртта, тя никога
не е виждала полянката без маргаритките.
Изведнъж тя вече не
пее девичите си песни
за майчината
красота и плодовитост. Където
е пукнато, там се и чупи.

Песен за земята,
песен за митичното виждане за вечния живот – 

душата ми
разкъсана от усилието
да се опитвам да принадлежа на земята – 

какво ще направиш,
когато дойде твоят ред в полето с бога?

МИТЪТ ЗА НЕВИННОСТТА

Едно лято, както обикновено, тя отива в полето
и спира за малко до блатото, в което често
се оглежда, за да установи
дали са настъпили някакви промени. Вижда
същия човек, ужасната мантия
на дъщерност все още й прилепва.

Във водата слънцето изглежда толкова близо.
ето чичо пак ме шпионира, мисли си тя —
Всичко в природата й е някак роднина. 
Никога не оставам сама, казва си тя
и превръща мисълта в молитва.
Тогава се появява смъртта, като отговор на молитва.

Вече никой не разбира
колко красив беше той. Но Персефона си спомня.
Помни и че я е прегръщал, точно там,
а чичо й наблюдаваше.Спомня си
как слънцето блестеше върху голите му ръце.

Това е последният миг, който помни ясно.
И после богът на тъмата я завлече.

Спомня си също, по-смътно,
смразяващото прозрение, че от този момент
вече не можеше да живее без него.

Момичето, което изчезва от блатото
няма да се върне никога. Ще се завърне жена,
търсеща момичето, което е била.

Стои до блатото и от време на време си казва

Бях отвлечена, но й звучи
погрешно, съвсем не се чувстваше така.
Тогава си казва, Не бях отвлечена.
И си казва: Предложих се, исках
да избягам от тялото си. На моменти даже си мисли
Пожелах си го . Но невежеството 

не може да си  пожелае познание. Невежеството
пожелава нещо измислено, за което вярва, че съществува.

Всички ония съществителни —
изрича ги по ред.
Смърт, съпруг, бог, непознат.
Трябва да съм била, мисли си, едно обикновено момиче.

Не може да си спомни себе си като оная личност
но все си мисли, че блатото ще си спомни
и ще й обясни значението на нейната молитва
и така тя ще разбере
дали молитвата й е била чута или не.

Първите две стихотворения са публикувани в Литературен вестник, брой 33 от 16-22.10.2019, стр. 16.

Илюстрация: ©Георги Чепилев

Louise Glück в Уикипедия

Още по темата в "Диаскоп":

Фиона Сампсън: "Луиз Глюк и Откъде да започнем

с един необикновен носител на нобеловата награда за литература"

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.