Денчо Владимиров: "Коя бе най-разпространената професия у нас през социализма"

Преди  много, много години, един известен артист по време на гастроли из провинцията ми обясни, че участията му в тези  концертни програми - и в телевизията, и в радиото, представлявали само… халтурка.

Вместо да чука джантите на колите на клиенти и да изкарва по нещо странично от основната си професия на артист в национален театър, той си изчуквал тези допълнителни парички по концерти, радиозаписи и телевизионни снимки  без много-много да се напъва и впряга в това, което прави.

Аз и другите провинциални слушатели на тези откровения на столичната театрална звезда бяхме стъписани. Та  и ние, като почти всички останали техни поклонници на таланта им, силно вярвахме, че нашите любимци играят от  все сърце, с пълно отдаване на изкуството!!!

 А то се оказа, че те чукали  джанти!

Значи  - гледаш артиста, артистката, страдат на сцената, ридаят от любов, тровят се, падат, промушени от шпаги в читалището в Русенско или  в Силистренско, трудовите хора долу в публиката се обливат в  искрени сълзи, страдат заедно с любимите си артисти, превъплатили се в разни герои... А всъщност не е станало нищо друго освен това, че няколко мъже и жени с театрално образование в този момент само си манкират ролите  на сцената и си пазят силите за по-основни занимания, т.е там, на сцената, в гастролите сред народа, те си чукат джанти.

И като се вглеждаше човек и другаде в живота, с широко отворени очи откриваше, че чукането на джанти  май бе повсеместна професия по българските земи!

Да кажем – при  лекаря. И той гледаше да претупа прегледите си, та да му остане време и хъс за работа върху дисертацията или за участие в научни съвети, където може да се пипне някоя много висока длъжност.

И при националфутболиста Паричков от националната гарнитура, който едва-едва се мъкнеше по терена в  републиканското ни първенство, за да му остане свръхенергия за игра, срещу многопари, в някой петоразреден   футболен отбор от тихоокеански острови.

Или - отидеш при Н-ския служител, а него го няма - скатава се по кафенета, пести сили и дух, за да дойде онзи момент, когато след работа ще яхне таксито-вихрогон и ще започне  да пълни трилитровия буркан до него в колата  само за една нощ  с толкова пари, колкото не може да заработи и за месец  със заплатицата на   чиновник от епохата на социализма. Така че и за него основната  работа, за която получаваше заплата от държавата, се явяваше чукането на джанти, манкиране на трудов ентусиазъм, а всеотдаването му  ставаше едва зад волана на частното такси или на частното ранчо.

А как  иначе да си обясним  от онова време  и  почти патологичната разсеяност на  яки и витални жени по класни стаи и канцеларии, които в работата си, за която държавата им плащаше заплата, все търсеха и успяваха виртуозно да изкръшкат. А главната им мисъл бе в друго: в парцела с фъстъци, в оранжерията, където  работеха  с пълна всеотдайност и ударно, както се казваше – по комунистически! И как нямаше да е насочено натам основното им внимание, когато от тези техни извънработни трудови занятия, а не от държавната им месторабота  идваха и новата кола, и новият апартамент, и екскурзията в чужбина!

За да стане  накрая така, че  у нас, в земята на българите, от десетилетия  не можеше да се разбере кой къде чука джанти и къде върши основната си работа!

Изниква въпрос:  виновни ли бяха  тези хора за този абсурд ?

Не знам.

Но така или иначе, най-разпространената у нас няколко десетилетия професия бе ...чукането на джанти! Това вездесъщо и всенародно занятие, за което, уви, нашенският протосоциализъм, се оказаха идеалният обществен строй! И затова толкова лесно бе катурнат, и изотвътре, и с як напън отвън.

Впрочем, неуморно чукащите джанти  по нашите земи не  са спрели, така че вече става съвсем ясно и какво ще излезе и от всебългарския експеримент със сегашния възкръснал отново, като вампир, капитализъм! Чувате ли, чукането на джанти продължава,чук-джан-бум,чук-джан-бум...