Мариана Тодорова: "Прозата на Янко Станоев – любов към обикновените хора"

28.08.2021
Снимка 1

Разказите, повестите и романите му имат постоянна вътрешна тяга – да защитават морала на обикновените хора, свързан със земното им чувство и борбата за хляб, гордото им оцеляване. В тази проза присъства всекидневно отвоюване, макар на кота нула в битието. Но и промъкващ се страх от провал пред грозната сянка на властника, който грубо посяга към душите им, прави опит да ги унижи  и приравни с  престъпниците. Хумористичната жилка, неизменна като присъствие в стила на Янко Станоев, развенчава пред очите ни този страх и събужда цялата ни любов към неговите герои: „Очите ù зелени, баща ù полковник“ (1980), „В клетката на тигъра“ (1986),  „Шедьоври“ (сп. „Пламък“, кн.7 – 8, 2001), „Старецът и реката“ (в. „Сега“, 13 август 2005), „Поучителна история“ (в. „Сега“, 15 юли 2006), „Много скверен човек“ (в. „Сега“, 19 май 2007), „Кой уби полковника?“ (в. „Сега“, 22 декември 2007), „Целувката на змията“ (в. „Труд“, 27 ноември 2009), „Красиво и радостно“ (в. „Труд“, 11 май 2011) и др.  Примери от различни десетилетия, но те разкриват необходимостта от присъствие на творбите му в съвременния периодичен печат, достойни в съперничеството си спрямо търсачи на хумористични находки сред най-младите авторите, в ежедневните борбени стълкновения на минало и бъдеще.

Гласът на Янко Станоев е все така неостаряващ, макар цитираното тук да е от 80-те години: „...бе изтекъл  срокът за временното ми пребиваване в столицата и тъй като не виждах коя властна ръка ще нанесе печата в паспорта ми на провинциалист, живеех в постоянно вътрешно напрежение. Стана ми навик да изтръпвам при всеки сигнал на звънеца, а когато отвън на улицата зърнех да крачи срещу мен човек в униформа, бързах да свия зад първия ъгъл, сякаш бях белязан с някакъв особен знак, различим само от неговото зорко око. С две думи, държах се като черната овца в хорското стадо, а това е, ще се съгласите, едно доста неудобно състояние за писане на красива проза . Когато писателят седне над белия лист, нещо в него трябва да звъни и да пее – тъй сполучливо се беше изразил за нашата деликатна работа един световноизвестен автор, към когото се отнасям и до ден днешен с юношеско преклонение. Тези думи казват почти всичко за писателския труд, но бедата бе там, че не ми влизаха в услуга, защото по онова време в мен нищо не звънеше. Нито пееше. Биеше ускорено в мен сърцето на страхливото зверче, което току наостря уши и се ослушва, сякаш очаква всеки миг нечия коварна лапа да го сграбчи.“ („В клетката на тигъра“).

Чрез силата на гротеската, насочена срещу финасовата и политическа власт, Станоев защитаваше и продължава да защитава с любов малкия човек, тенденция силно характерна не само за разказваческата традиция, но и за българската поезия от периода.

Може само да се съжалява, че прозаици като Димитър Паунов („Малки състезания”, 1982) и Евгени Кузманов („Чайки, далеч от брега”, 1983),  не намериха разгърнат литературоведски анализ на тенденциите в тяхната проза, в която се прокрадваха не съвсем плахи изяви на западната десидентска литература. Например героите на Димитър Паунов, надарени с интелект млади хора, създатели на модел за миниатюрни летателни машини, които тренират в прословутото „летище“ на Мусачево, когато идва време да се приземяват на Брюкселското летище за международното състезание през 80-те години, биват придружени от  комунистически агент (неизбежната строга мярка заради параноята на българската власт, че някой ще се опита да емигрира „на Запад“). Благодарение на гротеската в изображенията  на автора българските състезатели, жадуващи за малко поне свобода, ще надхитряват доносника, внушавайки му, че Брюкселското летище „не е по-опасно“ от българското такова в Мусачево, където в продължение на месеци са провеждани тренировките им, израз на „свободолюбието“ на властта на компартията. Гордото съзнание на агента от ДС намира успокоение, че ще ги „опази и върне в България“ чрез собствената му сияйна „мъдрост“, уникална в невежеството си –  българската комунистическа Пожарникарска кола при опасност със същия успех  „ще препикае“ летището на Мусачево, както го прави това всекидневно и Брюкселското момченце...

В романа „Чайки далеч от брега” на Евгени Кузманов, една от първите диаболични творби сред съвременната българска антикомунистическа проза, портретът на кривокракия Капитан от потъващия кораб, непременно трябва да се изучава като вечния извратен прототип на политическата власт...

Героите на Станоев чрез съкрушителна ирония успяха да преобърнат значенията, да изменят смисъла на устойчивите представи за власт.

Този процес при Янко Станоев не е механичен, а минава през яркото му хумористично чувство и стилистична мяра. В духовна близост той е и с наративите от „Самотните вятърни мелници”на Станислав Стратиев, „Хитър Петър“ на Георги Марковски, „Защо няма бог“ на Красимир Дамянов, „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков, които повлияха на цели групи млади писатели и естети, представители на все по-укрепващата инфантилна проза, разклатила сериозно устоите на официозната литература чрез ролята си на алтернативен канон в рамките на тоталитаризма.

Най-силното качество на инфантилната проза е, че елегантно разкри пред своите читатели как може достойно да се отказва на всяка кариеристична съблазън.

В стремежа си да изключи Янко Станоев от обсега на истинската литература, един от най-отявлените апологети на социализма у нас, литературният критик от официоза на годините преди 1989, Ал. Спиридонов, се опита да му нанесе разгромяващ „удар“: “...вживявам се в тях като че чета хубава книга. Това бяха пародии и гейзери на артистичност, понякога почти цинични, светотатствени, винаги изригвани от Янко с мисълта да бъде един гамен, плюл на възможно най-много соцреалистически схеми...” („Последната страница“, 2007), а това становище реално се обърна срещу самия критик.

Но „цената“ на отказа на „инфантилите“ от кариеристични съблазни, можеше да бъде твърде горчива – и то се случи: изтласкване в ъгъла на творбите им заради демонстрирано неуважение към цензорите на властта  (доказателствата за процеса ги разчетохме много по-късно в прозата на Никола Радев и Георги Марков).

Нестандартният избор на персонажи при Станоев е заради модел на поведение, което да е морално неукоримо от позицията на обикновения човек (а съществува и друга, само Станоевска наративна оптика  –  наличие на финален оптимизъм в творбите му, както е в литературата за деца).  Така с ярката си празнична „обикновеност“ героите му ни напомнят за филмите на ранния Чарли Чаплин – с пленителната наивност на героите му, които са в неизчерпаема закачка с хитреците, до пълното им обезсилване, а тази иронична дяволитост – винаги е с чисто сърце. Тенденцията изглежда непрекъсваема – такива са и днешните съвременни творби на Станоев: заради елегантната двузначност и блестящ хумор в разказите му, затова той може да бъде наречен „най-сладкодумният“ сред съвременните български разказвачи.

От позицията на изминалите десетиления,  може да се проследи как неговите съвременници-прозаици (Димитър Яръмов, Любен Петков, Георги Величков, Виктор Пасков), които кога пълно, кога частично, също демонстрираха пристрастяване към оня специфичен наратив на инфантилната проза – която със сарказъм развенча идеологическите постулати, с техните безотказни победили величия и практики, отличителен белег за оптиката на тоталитаризма.

А пък мястото, и заслугата на Янко Станоев в този процес на дегероизация,  никак не е второстепенна.  

Според проф. Симеон Янев, който написа ярки страници за зараждането и утвърждаване на инфантилната проза у нас („Проза за прозата“, 2018), в частта за Янко Станоев отбелязва, че неговият герой, Гаменът, както и неколцина тогавашни автори ако не можаха да отменят социалистическия реализъм, поне успяха достатъчно перфидно да го дискредитират чрез тъжния си макар и гаменски смях. При това дискредитацията на крепостничеството е само частен проблем, а в гънките на социалистическата литература и до днес се крият значителни автори, всеки със своя модел на справяне с метода. Именно тия автори задаваха  други измерения на литературата тогава, за разлика от ортодоксалните книги на официозността, които във всяка епоха колекционират всички лаври, но рядко остават в класиката. Класиката, почти по закон, винаги се селектира от неординерността.

И именно в това е благородното коварство на литературата.“

Игриво саркастичните закачки с властта позволиха обожествяване единствено на „свободата“, както само авторите на инфантилната проза у нас можеха да си го позволят, защото творбите на Янко Станоев бяха си свършили добре работата. Затова и отличията му са подобаващи: Награда на СБП за романа „Блудният син“ (1993); „Златен ланец“ за разказ  на годината на в. „Труд“ (1997); Национална литературна награда „Георги Караславов“ за белетристика  (2012). И все пак  може да се каже, че неговата  национална значимост като писател, неговият оригинален стил са все още неизледвани в тази степен, която заслужават – една вероятно предстояща задача пред българското литературознание.

 

мариана тодорова, 2021

Фото: Писателят Янко Станоев приключва кариерата си като Солженицин

 

 

 

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.