Георги Николов: "Нямало едно време в Холивуд"
30.08.2021
НЯМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ В ХОЛИВУД
I.
Сиело Драйв, Холивуд –
9 август, 1969 година.
Казват, че на това място и тази дата
завършват 60-те години на миналия век.
60-те на „Бийтълс“, на „Уудсток“
на студентските бунтове, на хипитата.
Хипитата – тези деца на цветята стават
деца на цветята на злото
по Шарл Бодлер и… Чарлз Менсън.
Сиело Драйв, Холивуд –
къщата на ужасите
като от филм на Роман Полански.
Бебето на Розмари.
Бебето на Шарън Тейт.
Оня хипар от The Manson Famili – Текс
ѝ прави цезарово сечение
сякаш с ножа от първия филм на Полански
„Нож във водата“.
Стерилизиран и стилизиран
в разтвор от ЛСД и хорърррр.
Менсъновата революция
се оказва една камерна Вартоломеева нощ.
Пародия на Вартоломеева нощ,
но също тъй кървава.
Нощ на острите ножове.
А Менсън всъщност иска да щамповат
лика му на фланелка като на Че Гевара.
Но Менсън е менте.
Смъртта обаче – не.
II.
В този филм няма куентини тарантини.
Нито тарантели и тарантули.
И не е филм на ужасите,
който плаши гаргите на Хичкок.
Този филм е снъф
със задочен режисьор Чарлз Менсън.
Рафиниран ужас като в „Бебето на Розмари“.
(Ах, и тук в кадър влиза като жертва една друга Розмари –
Розмари ла Бианка.)
А петната по роклята за бременни на Шарън Тейт
не са от сок от вишни, а от кръв.
Не от специални ефекти – кинематографичен блъф.
А от истински рани.
Харе Кришна, Кришна Харе, Харе, харе…
III.
Бог да не се прави луд!
Бог да пази H O L Y W O О D!
От лъжепророци, под очите с отоци.
От месии без мисии.
От ленънисти- маккартнисти.
От напористи статисти.
От режисьори на love story.
От мерилинки блондинки.
От каскадьори аматьори. Клакьори.
Наркомани с марихуани.
Бюргери с бургери.
От вампири превзети, на диета
с блъди мери шели.
Франкенщайни омайни.
(Борис Карлофф, съшит с бели конци.)
Черни Далии с прерязани талии.
Суфражетки с черни воалетки.
Кокетки на кастинг.
Продуценти властни.
Папараци рагаци.
(Ах, и оня Рацо на Дъстин Хофман,
който рови в боклукчийските кофи.)
Среднощни каубои,
звезди под конвои
от охранители. Осветители
на снимачки площадки.
Оператори на сънища сладки.
Вавилон в Ел Ей –
град на паднали ангели.
IV.
Холивуд –
фабриката за консервирани сънища.
Сънища на конвейер.
Но консервата с този филм е развалена.
Този филм е кошмар.
Кошмари не на Елм Стрийт,
а на Сиело Драйв.
До къщата спира кола.
От нея излизат четири сенки,
решени да придобият плът.
Сенки – похитители на тела.
И започва тексаското клане, о, не,
холивудското.
Не с моторна резачка,
с ножове, дълги като байонети.
И с кръв.
Не от специални ефекти – кинематографичен блъф.
А от истински рани. Кръв.
С която пишат субтитри по стените.
Седем живота отнети
от апостолите на Чарлз Менсън Месия.
Харе Кришна, Кришна Харе!
V.
Тебеширени силуети
около телата мъртви.
Отпечатъците са взети
от всички повърхности.
Изнесени са труповете,
къщата е зловещо пуста.
А говорело се е преди тука
за кино и за изкуство.
Обсъждали са се тет а тет
холивудските клюки
и последния филм на Тейт
„Долината на куклите“.
Разигравали са се етюди
от интересни сценарии.
И от някое близко студио
са идвали емисари.
В стаите са кънтели смях
и светска суетна врява,
докато сковаващ страх
телата не завладява.
Страшният филм е снъф
по сценарий на Менсън –
писаното по стените с кръв
издава, че е намесен.
В позите на убитите
е запечатана агонията,
когато са се опитвали
смъртта да прогонят.
Тебеширените силуети,
очертани върху пода,
са като сцени, заснети
в черно-бяло на „Кодак“.
VI.
Ах, киното от ония невинни години,
когато актьорите се возят в кола,
полюшвана на стенд в студио,
а пейзажът се прожектира отзад за фон,
когато слънцето в края на булеварда на залеза
е нажежен медальон, който жигосва небето,
когато един размазан Джон (Гилбърт)
целува страстно Грета (Гарбо), когато
любовните сцени в Холивуд се цензурират,
когато целувките са с шведски акцент,
когато Ингрид Бергман поднася устни
на Хъмфри Богарт в Казабланка,
когато Одри Хепбърн закусва в „Тифани“,
а Дъстин Хофман си припява под нос
песничката за мисис Робинсън –
(God bless you please Mrs. Robinson,
Hey, hey, hey… hey, hey, hey),
когато Ан Банкрофт събува чорапа си,
както змия си сваля кожата; когато
някой разсипва пуканките в скута си,
когато Сидни Поатие отива на вечеря
с един картоф, два картофа; когато
Джинджър и Фред танцуват степ двама в един;
когато от екрана се лее романтика
като изкуствения дъжд,
под който пее Джийн Кели.
Но не всеки End е Happy,
особено в действителността.
VII.
Ранчото „Спан муви“ през лятото на 1969-та –
западнал декор за холивудски уестърни,
превърнат
в тренировъчен лагер на комуната „Менсън“,
изпитателен полигон
на налудничавите му теории и проповеди.
Децата на цветята
в този песъчлив каньон са кактуси,
които Менсън полива усърдно,
докато те не се превърнат в цветя на злото,
готови да убодат до кръв.
Но както цялото щастие на човечеството
не оправдава
отронената детска сълза,
така нито едно учение,
идеология,
социална теория,
малтусианство,
троцкизъм,
маоизъм,
марксизъм,
макиавелизъм
и всякакъв друг -изъм
не оправдава невинно пролятата капка кръв,
дори когато тя е само мостра
за по-голямо кръвопролитие.
Както не бива и да се забравя,
че всяка идеология преди да увлече масите
като -изъм
е психическо състояние на някого –
псих-оза.
VIII.
Каква по-невинна кръв от тази на Шарън Тейт,
която никога няма да кръстоса крака
като Шарън Стоун, а със стон
ще сплете ръце в молба да я вземат в плен,
докато роди детето си и после да я умъртвят,
ако трябва на някой техен олтар,
за да гадаят по нея като по изкормена птица.
Но не ѝ оставят дори време
да развие стокхолмски синдром.
Да си каже молитвата!
Оставят я сама с ужаса
да крещи без глас – като в нямо кино.
Шестнадесет удара с нож
като шестнадесет дубъла на смъртта.
Каква по-невинна кръв!
IX.
Американската актьорска система
донякъде се основа
и на основните мимики на човека –
за гняв, радост, мъка и страх.
Ужасът е разновидност на страха,
негова по-висша степен.
За да се изиграе чистия ужас,
е необходимо бяло като на мим лице,
с черти вкаменени.
С уста, отворена за вик,
като на оная фигура в картината на Мунк.
Уста – черна дупка.
И две зеници разширени
като вселени,
очи, изскочили от орбитите си…
Но това е все пак кино клише.
Истинският ужас е неизразим
и по Станиславски,
и по Брехт, и по Лий Страсбърг,
когато някой застане
лице в лице с изначалното зло.
X.
ЧАРЛЗ МЕНСЪН В ЕДЪР ПЛАН
Трудно е да се покаже Менсън в едър план,
просто защото е изключително дребен –
само 157 см.
В Холивуд единствено комикът Мики Руни
е с такъв ръст. Но Менсън не е комик.
Той е зъл хобит, манипулатор,
хипнотизатор в групови сеанси,
развратен чичка, който примамва непълнолетни
не с бонбонче, а с шибани идеи,
Хари Худини на словесните фокуси.
В това отношение е способен
като бълха да надскочи ръста си многократно…
И докато Холивуд продава сънища,
Менсън разпродава с намаление
психоделичните изделия на свойта лудост –
затлачени от детството представи,
нецензурирани от Свръхаза му видения,
разраснало се като тумор Его,
атрофирала съвест.
Той се изживява като Jesus Christ,
но когато работата опре до разпване,
праща на кръста сянката си.
И си измива ръцете като Пилат.
Измива ги от кръвта.
XI.
На 20-и юли 1969 година,
само 19 дни преди убийствата на Сиело Драйв,
„Аполо – 11“ каца на Луната.
Нийл Армстронг стъпва на лунната повърхност –
една малка крачка на човека, но голям скок за човечеството.
Стъпки по лунната пътека – сбъдната метафора.
Някои казват, че и това е холивудско кино.
Постановка на Стенли Кубрик.
Не!
Човек наистина стъпва на Луната.
Сред кратерите – лунно акне –
човек стъпва на друга планета.
Но обратната страна на душата…
Обратната страна на душата остава неовладяна,
все така непрогледно тъмна и непозната.
И нито Фройд,
ни Фром,
ни Боби Скинър,
нито старият Торндайк,
ни някой психоаналитик с кушетка,
ни никой FBI профайлар
могат да кажат какво се крие там,
на обратната страна на душата.
XII.
Какъв наситен на събития фон
за убийствата на Сиело Драйв.
Колко смекчаващи исторически обстоятелства
за този акт на насилие.
Колко по-големи кръвопролития по глобуса,
с който политическите жонгльори си играят,
както Чаплин си играе с него във „Великия диктатор“.
Слагат пръст на глобуса – като в рана.
Над джунглата, към сърцето на мрака,
хеликоптерите налитат като рояк валкирии.
И ухае на напалм сутрин.
В търбуха на товарния самолет влизат
остригани хипита и излизат оловни войници,
които ще се разтопят в огъня.
В задния двор на къща с морава
някой усеща, че месото на барбекюто
дъха на месо пушечно.
И се разтурват градинските увеселения
с балони, гирлянди и фойерверки.
Опъват се транспаранти от хоризонт до хоризонт.
Масовките по улиците не са за епичен филм…
Родените на 4-и юли тръгват
на антивоенен поход в инвалидни колички,
с патерици като на кокили,
с празни крачоли и ръкави – като чучела,
с ордени и медали по торсовете…
Цялото президентско войнство –
вече обоз на мирните шествия…
XIII.
Докато на „Уудсток“ през същия август, 69-а,
процъфтява свободната любов,
докато въздухът вибрира от китарите,
докато певци с препаски на челата
пеят за любовното съвместно съществуване
и завъртат света на 33 оборота –
като надраскана винилова плоча;
докато волни ездачи форсират мотоциклетите,
метнали на тях трофейни момичета,
и отпрашват по пътя на Керуак,
докато на „Уудсток“ правят любов, а не война;
в ранчото „Спан муви“ край Холивуд –
тренировъчен лагер на комуната „Менсън“ –
проповядват свободната смърт,
по-точно свободното убийство. „Убивай!“
е първата от Десетте Менсънови заповеди.
И неговите хора я изпълняват.
XIV.
Менсъновата революция си има знаме –
окървавената рокля на Тейт.
Има си и своята марсилеза революцията на Менсън –
оная песен на „Бийтълс“ Хелтър Скелтър
за панаирджийското влакче на ужасите,
чиито ганглии се извиват вълнообразно
по релсите. Хелтър Скелтър.
„Look out helter skelter!“
Внимавай за влакчето, негов машинист е Чарлз Менсън!
И няма семафор, който да го спре!
Пазете се!
И затегнете прегръдките помежду си
като предпазни колани на
влакчето на ужасите – Хеелтър Скеелтър!
XV.
Бог да не се прави луд!
God save the H O L Y W O О D!
Щом един масов убиец
може да остави отпечатък
в Алеята на славата
като в полицейско досие.
Менсън и сие. Менсън и компания.
Как им се кланят
режисьори на true story,
журналисти и биографи,
чакащи с години парафи
за интервю с Менсън в затвора –
сбъркани хора.
Хората си искат кумирите.
И за тях си умират те.
А той килията без гледка
обикаля като хиена в клетка –
нищо, че задават тъпи въпроси,
важно е славата да му се носи.
О, по текстовете на този
правят песни „Guns N' Roses”.
И още един Менсън – Мерилин
в него вдъхновение е намерил.
„Чарли каза“ е повтаряна фраза
от последователите му разни,
почитащи го като гуру на секта,
към когото интересът не секва.
За него се пишат научни трудове,
няма какво да се чудите –
Менсън е антигерой, но герой.
Като в роман на Джеймс Елрой,
като в „Хладнокръвно“ на Капоти –
книга за природата на злото,
за обратната страна на душата,
в калъпа на тялото отлята,
отчаяно мятаща се из него
като в Шекспирова трагедия…
…И от местопрестъплението,
оградено с полицейска лента,
звучи репликата култова:
„Изнесете труповете!“
XVI.
И изнасят се трупове –
на носилки, на тарги, в черни чували.
Не само от местопрестъпления се изнасят –
от бойни полета, от развалини
след бедствия, катастрофи и атентати
като във федералната сграда в Оклахома,
в кулите близнаци в Ню Йорк, Ню Йорк…
По трасето на маратона в Бостън.
От улични сблъсъци между демонстранти и полиция
изнасят се трупове.
Пищят истерично линейки,
сирени надават вой като воя на Гинзбърг.
Маршируват чуковете от „Стената“ на „Пинк флойд“,
но вече под съпровода на рап.
Революцията на Менсън е в ход,
когато след смъртта на Джордж Флойд
черните се вдигат срещу белите –
след толкова цветни революции по света
и една черно-бяла в Америка,
както е пророкувал Чарли през оная 69-а.
Както Чарли е казал.
И се събарят паметници на видни бели,
дори да са от черен гранит.
Трупове на паметници…
Пиедесталите са свободни за нови величия или безличия.
Всичко е само замяна на едни с други.
Всяка революция изяжда децата си,
революцията на Менсън ги превръща
в деца на цветята на злото.
А влакчето на ужасите е опасало целия свят.
Като екватор и меридиан
се намотава около кълбото земно.
И няма внезапна спирачка!
XVII.
Писани с кръв лозунги,
с ръце, потопени във нея,
издават болен мозък и
все налудничави идеи.
Революцията на Менсън –
халюцинация колективна –
е също толкова неуместна.
Противен акт на насилие.
Всяка революция по света
не се ли до това свежда –
със непосилна лекота тя
на някого смърт да отрежда?
Революцията на Менсън –
една нощ Вартоломеева,
в която за миг ще блесне
нож над жертва немееща…
XVIII.
ЕТЮД ЗА КАСТИНГ
Мечтата на мечтата е да е американска мечта –
да имаш къща с морава,
росата по нея да блести като камъчета сваровски,
в тревата да играе слънчево зайче,
пеперуди да танцуват във въздуха
болерото на Равел.
Ти да минеш по моравата боса,
със сандали в ръце.
Да разпуснеш коси, с фибата си да направиш шина
за едно пречупено цвете.
Златист бръмбар (Cetonia aurata)
да кацне като брошка на роклята ти.
Непринудено да възкликнеш.
Да седнеш на люлеещия се стол на верандата.
Да пиеш кафе с мляко,
както някои го предпочитат горещо.
Да четеш сценарий за романтичен филм.
Да се усмихнеш унесено.
Да си Шарън Тейт – самата американска мечта.
Само къщата ти с морава
да не е на Сиело Драйв, № 10050!
XIX.
Холивуд, Холивуд, след ужаса на Сиело Драйв
едва ли някога ще си върнеш свойта невинност,
когато пощальонът звъни винаги два пъти
и винаги отваря Лана Търнър, когато
котката е извита като електроволтова дъга
върху горещия ламаринен покрив, когато
трамвай „Желание“ излиза от релси
и Марлон Брандо влиза във образ по потник,
когато Мерилин Монро развява рокля
над вентилационната шахта в метрото
и я придърпва към коленете си, когато
Кларк Гейбъл приглажда намазана с брилянтин коса,
когато жартиерите си закопчава Рита Хейуърт,
когато Ракел Уелч е по бельо от кожи
милион години преди Христа,
когато… имало едно време в Холивуд…
XX.
ПРОЗАИЧЕСКО ОТКЛОНЕНИЕ
Филмът на Тарантино е неговото отмъщение към Менсън. При това отмъщение, сервирано горещо на този неосъществен Хитлер, Сталин, Мусолини. Надървен гуру на девически кръжок по ръкоделие. Зловещ Пениуайз, гримиран с кръв. Демиург на злото. Смахнат Месия, разрушил една холивудска идилия. Son of a bitch. Как да не му разкатаеш фамилията – The Manson Famili. И Тарантино го прави в своя тарантиновски стил.
Първо показва във филма Менсън не дори като епизодичен герой, а като статист – само за няколко секунди. Да се къса оня от яд, че му е отредена такава роля. После в алтернативния финал Тарантино обръща нещата. Става така, че палачите на Менсън, изпратени в дома на Шарън Тейт, попадат по една случайност в съседната на Сиело Драйв къща, в която живее Рик Долтън (Леонардо Ди Каприо), застаряваща звезда от спагети уестърни. И там те се натъкват не на беззащитни жертви, а на печения дубльор на Долтън, каскадьора Клиф Буут (Брад Пит). И настава масакра като в действителния случай на Сиело Дрйв, но както казахме, нещата са обърнати. Буут бибрутално се разправя с натрапниците, като бутафорната кръв се лее напълно по Тарантиновски. Буут пребива гадните копилета. Кълца ги на салата „Цезар“, както те са кълцали Тейт и гостите ù.
Палачите са станали жертви. И след като изнасят труповете, Долтън тръгва да се прибира в къщата си. Тогава по домофона на градинската врата на съседната къща се чува напевния школуван глас на Шарън Тейт (Марго Роби). Тя го кани на сутрешно кафе да ù разкаже какво е станало… Нищо не е станало. Идилията е възстановена от Тарантино. Даже е станала нова идилия, приказен хепи енд. Тарантино сякаш е седнал не на режисьорския стол, а в машината на времето, отпътувал е в миналото на 69-а, поправил е стореното и се е завърнал в настоящето направо за церемонията по връчването на Оскарите. Куентини тарантини…
XXI.
Но го е нямало това,
нямало едно време в Холивуд.
В действителността не всеки end е happy,
особено в тази история по действителен случай.
Тук епилогът е друг.
Снимачната площадка е местопрестъпление.
Фартът се движи сякаш по релсите
на онова влакче на ужасите…
Ръката с ножа е вдигната
като в „Макбет“, като в „Психо“.
А филмовата клапа е гилотина,
която ще щракне пред камерата
за последния дубъл.
This is
The End
Илюстрация: © Георги Чепилев
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.