Николай Нейчев: "“Руслан и Людмила” на А. С. Пушкин – начало на руския литературен месианизъм"

1.

“Руслан и Людмила” е първата поема и първата широкомащабна творба на Пушкин – едно от най-стран­ните и не­обикновени творения на великия руски пи­­са­­тел.

Независимо от свидетелството на Аненков, че “нито една поема не е струвала на Пушкин толкова труд и нито една не е предизвиквала толкова негодувание и възхита” [цит. по Тинянов 1995: 25], по традиция тя остава някак си встрани от се­­ри­оз­но­­­то вни­­мание на изследователите. Обяснението на то­зи фе­но­мен до го­ляма степен се корени в особената фор­мал­но-съ­дър­жа­тел­­на стра­на на творбата. “Руслан и Людмила” едновременно създава усещането за ле­ко­та при разбирането и съблазнява към клиширан рецип­ти­­вен ана­лиз, но и същевременно винаги успява да се изплъзне от по­з­на­ти­те и удобни канонични определения за жанр, ком­по­зи­ция и съ­дър­жа­ние. Тази подвеждаща двусмисленост на текста е на­ис­­тина обър­кваща и постоянно произвежда критически заб­лу­ди и про­вали. Раз­ностилната поетика на “Руслан и Людмила” под­­бу­ж­да кри­ти­ка­­та да я определя ту като “по­следната кла­сици­стична по­ема в рус­ката лите­ра­тура”, направила реверанс на “псевдокласичес­ката партия от това време” [Белинский 1985: 282], ту като паро­ди­раща ней­ната ес­те­тика чрез обръ­ща­нето й към митоло­ги­ч­ното, което е ха­рак­тер­но за т.­­ нар. “кон­сер­вативен роман­ти­зъм”. Но уви, как­то се ока­­зва, тя не отго­ва­ря напълно и на обичайния модел “ро­­ман­ти­ч­на поема”. Определяна е като “богатирска вълшебна поема”, “шеговита”, дори “безнравствена”, като въплъщение на “стилистична безсмислица”, като “бурлескна”, грубо “простонародна”, доблищаваща се до типа бурлеска от ХVІІІ век и т. н.[1] “Кри­­­тиката – отбелязва Ю. Лотман – не мог­ла да раз­бере основ­ния худо­же­­­ствен принцип на поемата – кон­траст­но­то съпо­ла­га­не на несъвместими жанрово-сти­лис­тич­ни откъси. В по­е­ма­та гос­по­д­ства иронията, насочена срещу са­ми­те прин­ци­­­пи на жан­ро­во­с­т­та” [Лотман 1997а: 192].

Още по-сму­ща­ва­що е то­ва, че кри­ти­че­с­ката мисъл и до днес не е пос­тиг­на­ла осо­­бе­но го­лям напредък при разтълкуването и на чисто съ­дър­жа­­­телна­та страна на про­и­з­­ведението. Съв­ре­мен­ни­ци­те еди­­­нодушно възприемат “пое­м­ка­­та” на Пушкин (по снис­хо­ди­­тел­но­то определение на Карамзин) [вж: Карамзин 1866: 290] в някакъв иронично-пре­не­­б­ре­жи­те­лен план и се отнасят към про­и­з­ведението като към не­­за­ко­н­на рожба на фриволен поетически ек­сперимент. По инер­ция кри­тиците продължават да обръ­щат вни­ма­ние пре­димно на от­вле­чения приказно-фолклорен сю­жет, из­­пъс­трен с не­при­крити еротични мотиви[2].

2.

На първо­сиг­на­л­но анализационно ниво дей­ствително сякаш “Рус­лан и Лю­дми­ла” пре­д­с­­тавлява просто ед­­на чудновато-ле­ко­ва­та приказна ис­то­рия, раз­каз­­ва­ща за же­ни­т­бата на княз Рус­лан с Людми­ла, дъ­щерята на кня­за слън­­це Вла­­димир[3]; за тайн­с­т­ве­ното по­­хи­ще­ние на годе­ни­ца­та от ма­гьо­с­ника Черномор; за из­пъл­не­ния с трудности път и бор­­би между че­тиримата витязи съ­пе­р­ни­ци при издир­ва­нето на Люд­мила; за върховните из­пи­та­ния, преодолени от Ру­с­лан при въз­в­ръщането на люби­ма­та; не­го­вата смърт от ме­­ча на коварния Фар­лаф; за въз­кре­се­­­нието и под­вига му при спася­ва­нето на Киев от печене­зи­те; и на­­­­края – за щаст­ли­вия за­въ­ршек в мир и любов. Вси­ч­ко то­ва дей­ст­ви­тел­но мо­же да за­блуди по-невнимателния чи­та­тел и той ще реши, че ста­­ва дума наистина само за една май­с­тор­ски стъкмена при­каз­ка в стихо­ве.

Смятаме, че именно тази затруднена и разколебана в не­же­­­ла­те­л­на насока рецепция на творбата, е основната причи­на Пу­ш­­кин да предприеме за второто издание на поемата през 1828 г. (пър­­вото е през лятото на 1820 г.) някои изме­не­­ния в текс­та, най-същественото от което е включването на едно Встъ­п­ление, съ­с­­тоящо се от 35 нови стиха. По вся­ка вероятност чрез нововъведението ав­­­торът е имал намерението да прекодира читателс­ко­то въз­при­­я­тие и да го насочи към съвършено други смислови хоризон­ти[4]. За съжале­ние ка­к­то тогава, така и днес рецепцията не надхвърля ста­ра­та при­каз­­но-фолклорна интерпретация. Затова нека обър­нем по-спе­ци­ал­но внимание на тези новоприбавени стихо­ве. Ще си позволим да ги цитираме изцяло: