Мариана Тодорова: "Димитър Паунов в романите си"

Защо точно сега към прозата на Димитър Паунов се обръщат с интерес съвременните по-млади прозаици? Някой го наричат дори „култов писател“ (макар да е „писател от изчезваш вид“, според метафората на Галин Никифоров).

От 80-те години до почти вече третото десетилетие на ХХI в. българската проза регистрира една специфика на наратива, която органически поражда собствена техника на изразяване. В това отношение прозата на Димитър Паунов, заявила присъствието си още в началото на 70-те, загатва за белезите на новото явление. И макар в стила му да наблюдаваме акцентни елементи на инфантилната проза (Любен Петков, Янко Станоев, Димитър Яръмов, Георги Марковски), като изказ и посока за водене на сюжетната интрига книгите на Паунов се вписват в българската проза чрез непрекъсната „приземяваща“ диалогичност на неговите персонажи. В спецификата на характерите на героите му присъстват колкото реални, отрезвяващи разума детайли (като попълнения от устойчиви факти на битието), толкова и особена романтична приповдигнатост:

„Това са глупости и тополи на Мусачево няма. Мусачево е сериозно летище. Но Георев разправя, че когато притъмнее отведнъж или остане без пари, или му разгонят фамилията, вижда тия дървета и дори някаква река. А в реката плува Пепи Топалов, пее като сирена.

И това са някакви глупости, Пепи не знае да плува. Георев обаче си реже ноктите и вдига рамене, Георев цял живот се прави на тайнствен. Накрая авторът се разтича и го сложи на мястото – авторът събира всички и всички казаха, че щом се напият и те виждат сирени. Тополите обаче са измислица, из Мусачево никне единствено магарешки бодил. Ако се полива редовно, по думите на самия Пепи Топалов. Ето как авторът натика Георев в миша дупка – като разпита всички.

Лошото е само, че и авторът вижда тополите на Мусачево.“ (От тук до края цитиранията са по първите издания на романите)

Диалогът, антиелитарен и простосърдечен (да започнеш роман със стилистичен израз „Това са глупости и ...“, си е риск отвсякъде!) 

Случките при Димитър Паунов естествено се вместват в наратива, без да се изисква задължителна граматическа „знаковост“ на изказа. Иронията, гъвкава и абсурдна, не накърнява сериозността на фабулата, както е в „Малки състезания“(1982), един толкова тъничък като обем роман, но силно наситен с визии и послания. Стилът на Димитър Паунов като че ли черпи характеристики на персонажи от късния диаболизъм, чиито най-ярък представител в българската литература със своята проза беше Светослав Минков през 40-те. Като аспирантка в Института за литература при БАН през тези години съм била свидетел на неприкритите пристрастия на Паунов към прозата на Светослав Минков (посочвал ми го е и като еталон за единство от доблест и талант сред авторите, защото Минков всъщност е единственият български писател, застъпил се публично в защита на таланта на Вапцаров при процеса срещу него). Но истинското възхищение на Димитър Паунов беше спрямо идеите на по-младия Странислав Стратиев, представител на абсурдизма за 70 и 80-те.

 „Стана ми тъжно, че един такъв талант си остана неглижиран, написа за Димитър Паунов Галин Никифоров в посвещението на романа си „Лятото на неудачниците“ (2017)  – Но аз имам това, което имах и преди: неговите три кратки романа от 80-те и за мен писателят Димитър Паунов си е все така жив. Не успях да се срещна с него лично, дори не зная как изглежда, не сме били близки или познати, така че всичко си е по старому. В изкуството смъртта на твореца е относително понятие.“

„Лексикон - Издателството за българска литература“, отпечата през 2018 сборник в памет на Димитър Паунов, който съдържа три кратки негови романа – „Малки състезания“, „Самотният пътник за Берлин“ и „Биплан в дъжда“ (както и последния му незавършен ръкопис).

......

Димитър Паунов беше сложен човек, с нестандартна биография, мълчалив, изискан в самотността си и, с особена почит към автентичното в живота.  Притежаваше елегантно чувство за хумор, в повечето случаи беше строго съсредоточен в избора на своя съзнателно изолиран свят. Имах честта да познавам семейството му, бяхме близки с майка му, Елена Паунова, една невероятно красива и изискана дама, съпруга на проф. Петър Паунов, професионалист в областта на точните науки. Това бяха хора от сой, софийският елит, съсредоточен в центъра на стара София, живеещи на ул. Любен Каравелов и Паренсов, настроени антикомунистически и антикариеристично до мозъка на костите си.

Първият разказ на Димитър Паунов се появява още когато той е на 17 години с благословията на Емилиян Станев. Това винаги ще държи младия „кандидат писател“ под напрежение. Понеже владее добре немски език още от дете, Димитър Паунов успешно е „имплантиран“ за обучение през 60-те години в Източна Германия поради настоятелни протекции на своя баща пред негови немски колеги в областта на физиката и химията. А пък бъдещият автор ще направи всичко възможно да не осъществи „пробив в точните науки“, а да се потопи в автентичния живот на различните артистични съсловия в Източна Германия тогава. Работи най-черна работа през деня, нощува в халета на морги от стари коли, в бараки, доколкото могат да се нарекат такива „немските бараки“... Така пропуска шанса да стане „учен“ в точния смисъл, а колекционира сложни истории от антикомунистическите настроения в Източна Германия, взрян в житейските конфликти на поколенията с разбити съдби след издигането на Стената, резултат на кошмари след Втората световна война. И най-вече на психическите вътрешни промени у тези хора след издигането на реалната, но и психологическа „преграда“.

Димитър Паунов чете на немски Джойс и Пруст, Кафка, Лесинг и Шилер.Тогава се пристрастява и към пътуващи театри и сам участва в драматургични публични представления на нашумели през тези години немски актьори и режисьори... И си изгражда жизнена философия със здраво начало, която става платформа на битието му – победата, славата, успехът никога не трябва да се постигат „на всяка цена“. Важни са кодексът и правилата на движението, чистотата на „пътя“, както е в „Сидхарта“ (1922) на любимия му писател Херман Хесе.

Когато се връща в България, заради влошеното здраве на майка си, до края на своя живот писателят се интересува от театър, музика, балет, не по-малко от писателския занаят. Чувала съм го да говори с уважение за Томас Ман (немският Иван Вазов, както го определяше), но обожава Камю и Макс Фриш, особено Херман Хесе с неговите  пристрастия към Хьолдерлин и Новалис. Димитър Паунов беше ентусиазиран, че най-сетне на български се появи преводът на „Степният вълк“ на Хесе. Като прозаик интуитивно напипваше предстоящите постмодернистични кълнове  в българската поезия, проза и драматургия, особено след превода на Недялка Попова през 1982 г.  на култовата според него книга на Хесе „Игра на стъклени перли“ (на немски 1943). Не понасяше лековатото и злостно критикарство, имаше голяма доза незлобиво снизхождение към ограничения хоризонт на българската художествена литература и официозната литературна критика, завзела всички възлови властови позиции. Казваше: „Не се стресирай, ти си се родила, когато  Херман Хесе е получил Нобелова награда за литература (1946) ; знам, че твоите дисертантни ръководители, макар и критици от БАН, е по-малко вероятно да ти възложат дисертация за Елиас Канети, отколкото за Богомил Райнов... А когато Паунов споделяше с възторг мнението си за сатиричната постановка на Станислав Стратиев „Римска баня“, не пропускаше да подчертае нейната невероятна виртуозност спрямо ортодоксалните тематични постановки навремето – не само като тематично попадение, но и заради оригиналния ù език (1974). Героят на Стратиев, кротък интелектуалец, излязъл в отпуск, решава междувременно да направи и „ремонт“ на сервизните помещения в дома си. Строителният майстор, който има честта да е „нает“ да извърши ремонта, се натъква на остатък от стара мозайка в къщата, и така започва жестоката одисея за нейния обитател. Освен че е принуден да обяви собствеността си за „културна ценност“, той ще трябва да осигури до края на живота си достъп до нея и за туристите, любители на антики. А и като връх на абсурда – да обгрижва собствения си бит чрез издръжката на един новозначен от властите воден „спасител“ – защото части от старинната мозайка са открити именно в неговата баня… Комунистическият регламент е нещо непоклатимо в правилата си, внушава ни по фантастичен начин Ст. Стратиев („Сако от велур“).

Абсурдизмът в българската проза не беше повсеместно приложим, но вече се чувстваше като тенденция в художествената литература и Димитър Паунов го следваше горещо като автор на романи през 80-те. Тази тенденция, съчетана с магическия реализъм на влиянията от „Степния вълк“, ще забележим и в неговия роман „Самотният пътник“ за Берлин.

Такъв го помня до 1989-1990 г., когато Димитър Паунов заживя продължително в Града на истината по време на демократичните събития, а след това – като подходящ германист бе изпратен от Министерството на културата в Берлин за директор на Българския културен център. За този период от живота му с особено вълнение споделя и Роберт Леви:

„Запознахме се през 1990 г. в Града на истината и имах късмета да общувам няколко дни с него. Дни, които няма да забравя. После той отново отиде в Берлин и от него се появи една статия (колко лекомислена е младостта  – нито помня как се казваше, нито къде беше публикувана!), в която защитаваше всички нас, източноевропейците. И отново изчезна. Колко хора го търсихме, защото ни се искаше героите му да възкръснат.  Е, намерихме го за кратко, за да изчезне този път завинаги. А ние – типично по български – изведнъж се усещаме, че сме загубили нещо много ценно, защото не сме били достатъчно заинтересовани или достатъчно настойчиви.“

„Малки състезания“ е книгата на Димитър Паунов, която той пише най-дълго и счита за автобиографична, макар че и „Биплан в дъжда“, и „Самотният пътник за Берлин“ да са с особен автобиографичен елемент.

Героите  на Паунов от „Малки състезания“ израстват изцяло на терена в  „летището“ Мусачево,  защото „тимаджиите“, както наричат себе си тези гамени от софийския квартал Банишора, са успели да изобретят модел за миниатюрна летателна машина, която мечтаят да издигнат на метри в небето. Тяхната любов и патриотична гордост са толкова огромни, че заразяват до неузнаваемост с адреналин всеки, докоснал се до техния романтичен свят. Преодоляването на Гравитацията е най-силният момент в тяхната биография, важен за израстването им и като мъже, и като българи. Когато липсва „амилнитрид“, единственото разрешено за употреба машинно гориво тогава, Георев от „Малки състезания“ бие с пръсти перката на самолета и от пръстите, и от китката на ръката му капе кръв, но той продължава!  В тези абсурдни пространства на разума живеят и тренират странните романтици на Паунов:  Георев и анти-Георев, Пепи Топалов, Паскал Кубето, Светла Димитриевна, лесоинженерът Андрей Влаевски и още десетина тимаджии… А когато идва време младите „откриватели“ да полетят с истински самолет и да се приземят на брюкселското летище за участие в международно състезание, те естествено, ще са придружени от комунистически агент (неизбежната параноя на българската власт, че някой ще се опита да емигрира „на Запад“).

.....Състезателите дават всичко от себе си, за да реализират мечтата си. Цялото им ежедневие, съдбата им е завъртяна около географския топос „Мусачево“. Именно това летище става център на живота им, те усещат, че рано или късно ще дойде техният момент за участие в световно състезание... И след дълги, безкрайни като че ли години... това се случва. Слезли от „истински самолет“ на летището в Белгия, те са като извънземни на „капиталистическа територия“, убедени че „чужбината“ е държава, а названието „Белгия“ е името на  братовчедката на Георев... Познанията на българчетата-състезатели спрямо световния ред и държавническите правила се свеждат до видяното в „Елховската ТПК“ и порядките за работа на глухите в „Тих труд“. Най-смаяни са, че в чужбина има легални места, където и „момите“ имат цена във валута („А дали на килограм се продават?“ – живо се интересува Паскал Кубето;  „Тук и конякът им е във валута“ – крещи неистово друг, невярващ на очите си тимаджия). Но пък полковникът-агент целува ръцете на дамите, както се целува „бойно знаме.“

 „Инфантилите“ на Димитър Паунов от Банишора, провидени от него като състезатели на миниатюрни летателни машини, дълбоко в себе си имат потенциален живец за търсене на истините в живота, неосъзнат, но силен, те не са подбирани сред шляещите се по софийските улици хлапаци, не участват в банди за превземане на територии. Такива са авторовите предпочитания към „неудачниците“, заради това че всеки ден тренират на летището в Мусачево, без никой да ги задължава за това. Стимулира ги единствено жаждата за свобода и техническите новости. Младите гамени, както са го забелязали и назначените ефрейтори за охрана на летището в Мусачево, недолюбват „униформените“, пазят се от тях като от „трифазен ток“, странят с вътрешно презрение към фуражките. Между редовете се чете ужасяващото авторово предчувствие, че в края на тази история печеливш ще бъде само „доносчикът“ (руският фонетичен вариант на думата доносник подсилва гротеската), по-сетне само той ще работи в „кабинет с всички екстри“...

Агентът се страхува до смърт дали тимаджиите ще се завърнат в България, и то в „пакет“, един да липсва – отборът се води за „невъзвращенец“. Благодарение на иронията и гротеската в изображенията, Димитър Паунов ни разкрива как самочувствието на агента от ДС започва да расте, когато в главата му се зараждат абсурдни „премъдрости“, с претенции за историзъм и естетика, а те просто са на границата на глупостта: …Брюкселското летище „не е по-опасно“ от българското такова в Мусачево… Българите няма да се впечатлят от „Брюкселското момченце“... В родното Мусачево тимаджиите са били свидетели как българските пожарни цистерни при „нужда от гасене на пожар“ също „препикават“ летищата… А го правят дори по-организирано от „момченцето“, без неговия самоцелен и циничен жест, смята полковникът.

В периода, когато авторът пише своя роман „Малки състезания“, пазарът е залят от книги, в които работническият, „цеховият“ елемент присъства като тема силно в българската проза. Тоталитарната цензура я възприема като реверанс на „производствения прогресивен роман“ към комунистическата върхушка, която спуска плановете за „социалистическите петилетки“. Книгите за Девня, за Димитровград пълнят книжарниците, защото тоталитарната печатарска индустрия бълва многохилядни тиражи за процъфтяващата социалистическа реалност.

Прозата на Димитър Паунов е обратната страна на медала. Категорично. Той промени, заедно с търсенията на Станислав Стратиев, Георги Марковски, Янко Станоев облика на българската литература, интересите на четящата аудитория.

.......

Изключително сдържан като поведение, белетристът беше личност с гражданско и антикомунистическо отношение. Иска ми се тук да вместя една случка, която е свързана с характера и професионализма на писателя Димитър Паунов, разказана ми от Йордан Вълчев и публикувана по-късно в неговата книга „Човек за съдене“ (издателство Карина М, С., 1994). Йордан Вълчев подробно ми описа професионалното си общуване с Паунов и категоричната му помощ за отпечатване на „Куциян“, една автобиографична художествено-документална изповед за живота на политическите затворници, включително и за Димитър Талев по време на комунистическите лагерите през 50-те и 60-те години, където е и Вълчев.

„През декември 1989 година на стълбището в Съюза на писателите ме срещна Николай Стоянов, зам. гл. ред. на сп. „Пламък“. Попита ме: “Имаш ли нещо за лагерите и затворите?“ Идваше по-свободно време и можеше да се каже “Имам!“ Той добави: „Бързо давай, ще го отпечатам веднага!“

Записките ми от концлагера „Куциян“ бяха в една тролейбусна гума, в двора на кумеца Георги Щъркелов – ул. „Добрила“ № 5. Два преписа бях раздал на верни хора. Когато се разболя кумецът, пратил да ме извикат и болен-неболен, в отсъствие на кумичката и на техния син, разопаковахме гумата, срязахме залепеното на вътрешната гума, извадихме записките невредими. Същият късен следобед ги занесох у мой голям приятел – съученик. Сега след поканата на Николай Стоянов, взех записките от моя съученик, а от роднините другите два преписа. Сравних преписите с оригинала, на отделни листове направих въведението и няколко пояснителни бележки. За по-бързо дадох на две машинописки и след три-четири дена се озовах в редакцията. “Куциян“, документална повест, излезе в сп. „Пламък“, кн. 4/1990 в края на април. Веднага след това ме намери Димитър Паунов и предложи да издаде книгата в Профиздат, сега издателска къща „Яворов“. Книгата трябваше да излезе през декември 1990 в тираж 23 755, както и пише в издателското каре. Тя излезе през януари 1991 в тираж 5000. Директорът на печатницата във Враца заяви, че не достигнала хартия. Хартия си имаше, но директорът – юнак-комунист прекълца изданието, може би си е мислил, че колелото ще се върне назад.“ (с. 5 на горепосоченото издание)

Героят на Димитър Паунов, Георев, лети и побеждава в международното състезание. Но той се връща в България, въпреки опасенията на представителя на властта, че ще стане невъзвращенец. Страхът на „агента“ е сковал агентурния му разум и той смята, че повечето заведени от него младежи на „запад“ ще се разбягат, и няма да се върнат в България. А има ли „невъзвращенец“, разжалването на „фуражката“ е неизбежно... Димитър Паунов за пръв път, а може би и единствен в българската проза от 80-те, загатва за други идейни топоси – какъв е истинският характер и манталитет на невъзвращенците-българи, еднопосочен ли е пътят им извън България... Антикомунист до мозъка на костите си, като писател Димитър Паунов вдигна високо летвата за добродетелите на българите и българщината. Там, на летището в Брюксел, и Георев и анти-Георев осъзнават, че има и повече от две опции в живота на човека – да напуснеш или да останеш в родината си.

Всяка литература гради общности, независимо от географските или политически ограничения. Пречките, особено ако са с тоталитарен привкус, събуждат обратния ефект. Има автори, сред които е и Димитър Паунов, които предупреждават индиректно, че е възможно да се стигне до времена, когато ще се продават и купуват „мачове“ във всички области на живота. А политическите интереси и пазари така ще се наместят, че ще се елиминират „белите“ мачове в истинското спортсменство, характерно за либералните общества... Това ще е най-унизително за човека, за неговата страшна свобода, бранена и успешно опазена по време на тоталитарните режими... Кратките романи на Димитър Паунов („Малки състезания“, „Самотният пътник за Берлин“) ни подсказват, че изборът на всеки автор за участие в интензивните градивни процеси на своята държава трябва да е изключително взискателен... Така прозата на Паунов далеч надхвърля описателното начало и поставя алтернатива за истинското спортсменство в различните области на живота – когато талантът и професионализмът са така оптимизирани, че да са в състояние да надмогват географските топоси.

• Мариана Тодорова в Диаскоп

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.