100 години от рождението на Сергей Ивойлов: За духовния аристократизъм на едно културно наследство
10.03.2022
Щрихи към портрета
Текст: Александра Ивойлова
Сякаш неусетно мина това време – до столетието. Всъщност той си отиде на библейска възраст. След месеци щеше да достигне своята 90-годишнина. Беше се отдръпнал от всичко – от съюзните борби, от стремежа към известност и признание. Не се окичи и с ореола на отшелник. Живееше с идеите си, с възторга от творението в неговата многоликост. С четките и платната си. Без въпроси има ли защо – както птицата не пита за смисъла на своята мисия. И светът край него се озаряваше от присъствието му. Такова е неговото изкуство – светло, жизнеутвърждаващо. В него е удивлението пред неповторимостта на мига, в него е и дълбоката мъдрост на човека, проникнал в същностите. На художника, който винаги се е домогвал до сърцевината на своите образи, за да им вдъхне живот – с погледа си на поет и философ. Не е ли това истинската мъдрост – да съхраниш сетивата си неизкушени, отворени към чудесата на света. Въпреки опита на годините, въпреки съсредоточения поглед и прозрението за преходността и болката на живота … Не, не въпреки. Истината е, че творецът носи това съчетание. Нищо парадоксално в него. Просто такава е същността на таланта.
Сергей Ивойлов остави стотици картини, притежание на галерии и частни колекции – портрети, пейзажи, натюрморти, композиции, рисунки и графични портрети; остави и копия на прочути шедьоври от Лувъра и музея Орсе в Париж, където преминаха близо петнайсет от най-плодотворните му години (1989 – 2004) – картини от Гоя, Ел Греко, Рубенс, Буше, Енгр, Фрагонар и др. Там се присъедини към Съюза на френските художници “La maison des artistes”; участник беше в „Есенния салон“. Бе удостоен със Златен медал за копие на „Хубавата градинарка“ от Рафаел и Сребърен за авторския „Портрет на момиче“ (Международно изложение в Авиньон, 1993 г.). Получи и Златен медал на гр. Вилмомбъл – за копие на Леонардовата „Джоконда“. Като художник беше за кратко и в Швейцария, Ибиза, Белгия (където стана носител на званието „Офицер на Златната палма“ на Белгийската академия за съвременно изкуство).
„Във Франция се запознах с интересни личности, направих много портрети … Но най-значимо за мене беше съприкосновението ми с оригиналите на големите майстори – сподели пред „Оряховски вести“, вестника на галерия „Савчеви“ в родния му град – Видях осъществени идеалите на класическата живопис. Можах, доколкото съм способен, да извървя пътя до тях със своите копия.“ (Идеята му да създаде и тук галерия с подобни „повторения“ на прочути картини така и остана без подкрепа.)
У нас съвсем не беше „носен на ръце“. Нещо повече – трудно си проправяше път. Завистта го прогони от Академията, където (след двегодишна дейност като преподавател по живопис в Художествената гимназия) беше работил в продължение на десет години. Самият той ученик на проф. Илия Петров, художника, когото безкрайно много ценеше и обичаше до края на живота си. Когото не се поколеба да защити в ония времена, когато се развенчаваха
личности – заради възгледи, заради отстоявана позиция.
Картините му често биваха отхвърляни от ОХИ, името му дълго време беше табу за пресата. Неофициално, по неписани закони. И той прие това спокойно. Подготвяше студенти – в читалище „Славянска беседа“. Учеше младите на професионални умения, с които да тръгнат по своя път. (Мнозина от учениците му днес са известни творци, всеки със своя почерк и творческа съдба.) И рисуваше. Беше художник – живееше, дишаше, определяше се като личност, възприемаше и разгадаваше света чрез изкуството.
Посрещна 60-ия си юбилей с изложба на „Раковски 125“ – стотина платна от всички жанрове. Отзиви в пресата нямаше. Остана книгата за впечатления, изпълнена с толкова възторг. Той желаеше изкуството му да достига до хората, да носи съпреживяване. Не е ли това част от любовта към живота и човека в него. Не делеше чедата на Всевишния на важни и маловажни – израз на духовния му аристократизъм. Носеше и своята неудоволетвореност. Своя постоянен стремеж. Колко пъти унищожи произведения, които биха украсили всяка престижна галерия! Бликащата му жизнена енергия създаде плътни, изразяващи себе си образи.
Казваше го просто:
„Учудвам се на понятието „буквален реализъм“, което битува сред изкушените в изобразителното изкуство. Та реалността няма буквалност. Нейната буквалност е нейната многоликост, която не може да се обхване и определи. Обективността е недостъпна за сетивата ни. Това, че някой рисува очертанията на нещата, лишавайки ги от техния смисъл (а той в голяма степен отразява отношението на художника към тяхната същност), не означава буквална реалност. Напротив, означава отдалечаване от нея. В този смисъл има живо и мъртво изображение. Другите определения са погрпешни.“ И още: „За голямото изкуство са свойствени простотата и яснотата, съчетани с дълбочина и ярка изразност. Това го прави въздействащо за мнозина, за голяма част от зрителската аудитория. Но всеки достига до него до онова стъпало, до което е способен да достигне – според своята личност, интелект, талант. Както е и в самия живот.“
Простотата – беше я постигнал. Далече от всяка помпозност, усложненост, показна самоцелност (всяка самоцел закрепостява възможностите). Далече от моди и „изми“ – затова и от всичко, което отминава с течението. Изкуство завинаги. Това, което наричаме класика, независимо от изразните средства. А той беше овладял избраните от него до виртуозност. Езикът, чрез който може да достигне до неуловимото, до непознаваемото. Всъщност то не беше негова цел. Той просто общуваше със своите обекти чрез изкуството. „Стремежът да се изобрази светът такъв, какъвто е, произтича от мисълта, че като го фиксираш точно, ще разбереш и защо е такъв.“ (Лев Толстой) В платната на Сергей Ивойлов няма готови отговори. Но зрителят може да достигне до своите. И със сигурност да не остане безразличен.
„Картините му говорят за неизменна любов към живота – независимо дали се изразява в състрадание, преклонение, експресивен изблик или приглушена интимност (...) Единният композиционен център, който разкрива смисловия акцент, създава обобщеност на посланията. Образите живеят в дълбочина, дишат в пространството, наситени са с вибрация (майстор на светлосянката, на градацията на топли и студени цветове.). Творчесвото на художника следва единна линия – в него не се разграничават ясно очертани периоди. И все пак е разнолико и многопланово. Защото изразните средства не са самоцел, а са водени от смисъла. Енергията на мига прелива в трайно прозрение.“ (Дора Каменова, сп. „Съвременник“)
„Човек трудно може истински да разбере красотата, преди да е преминал осемдесетте.“ (Акира Куросава) И Всевишният подари на Сергей Ивойлов тази възможност – да постига все по-истински поглед към красотата. Все по-истинско разбиране за нея.
Талантът е сила. Сила на духа. Воля за живот. Той е земното щастие, дарено на човека. Сергей Ивойлов не изневери на себе си. Остана верен на любовта си към натурата. На тази жива изобразителна мощ в платната си, в които достигна дълбочина и висота. С огнения си темперамент той все пак беше смирен и деликатен, постигнал беше това, което основно носи истинският творец: вътрешна скромност. Съзнание за огромната отговорност пред света и пред онези, чиито следовник е. Трудно могат да се изредят образите, населяващи творбите му. Образи, свързани с пристрастията му към българската история, към музиката, литературата, природата, към делника на обикновения човек: „Хляб наш насъщен“, „Чаша бира“, „Левски пред съда“, „Клетвата“, „Паисий“, „Нарове“, „До последен дъх“, „Черните забрадки“, „Елин Пелин“, „Емилиян Станев“, „Памет“, „Панчо Владигеров“, „Достоевски“, „Утро“, „Паркът“, „Копривщица“, „Военният клуб“, „Родопски пейзаж“, „Говедарят“, „Жена с кожено палто“, „Камий“, „Софи Гудман“, „Фил Колинс – семеен портрет“ …– исторически личности и герои, дейци на културата, красиви жени и детски портрети, голи тела, градски пейзажи и природни картини. И толкова слънчеви цветни букети – „моите портрети на цветя“, както ги наричаше.
Сергей Ивойлов остави и много недовършени картини. И цяла галерия от идеи – може би за отвъдния свят. Животът на всеки от нас е ограничен от две дати. А идеите не се съобразяват с тях. Те продължават нататък. Те обогатяват света.
Преброените дни на художника отвеждат към безкрая на времето.
Сергей Ивойлов, Камий, внучка на пианиста Юри Буков
Художник
В памет на баща ми
Не зная
кой си –
и по какви спирали
ти тук си слязъл
от безкрая.
Чий пулс в сърцето си пренасяш –
материята
към духа да се завръща –
да вдишва и издишва този свят
от зрими
към невидими пространства …
Не зная кой си –
и тайната на ритъма не зная –
защо е този час рожден,
а този – края?
Но чувам: стъпките ти преброени
отекват в безгранично време.
Където минал си –
сезоните цъфтят.
Изгуби ли се някога светът –
той в твоите платна
ще се познае.
Александра Ивойлова
Сергей Ивойлов
16.02.1922 – 29.08.2011
Сергей Ивойлов, Автопортрет
Роден е в гр. Оряхово. Син е на емигранти от Русия и Трапезунд, Турция. Неговата баба Александра Оболонска първа забелязва необикновения талант на момчето и от най-ранна възраст го стимулира да рисува. През 1947 година Сергей Ивойлов завършва Националната художествена академия. От своя учител проф. Илия Петров наследява голямата си любов към изкуството. Става член на Съюза на българските художници.
Неговата живопис се отличава с бликащо жизнелюбие, психологизъм и философска дълбочина; съчетава виртуозната техника на класическия реализъм с будния поглед на съвременния човек. Ретроспективната му изложба (1983 г., галерия „Раковски 125“) представя стотина платна – портрети, натюрморти, пейзажи, композиции.
От 1989 година в продължение на петнайсет години работи в Париж, където става член на Съюза на френските художници “La maison des artistes”. Редовен участник е в Парижкия Есенен салон. Наред с авторските си изяви е копист в Лувъра. Носител е на Златен медал за копие на „Хубавата градинарка“ от Рафаело (Международно изложение в Авиньон, 1993 г.) и на Сребърен медал за авторския „Портрет на момиче“ (същата изложба); на Златен медал на гр. Вилмомбъл за копие на Леонардовата „Джоконда“, творбата, която му носи признание като един от най-добрите кописти в света на картината на гениалния ренесансов майстор. Известно време Сергей Ивойлов работи и в Белгия, Ибиза, Швейцария. Белгийската академия за съвременно изкуство го удостоява със званието „Офицер на Златната палма“. Негови картини са притежание на галерии и частни колекции у нас и по света.
Освен забележителен художник Сергей Ивойлов е и уважаван педагог. Две години преподава живопис в Художествената гимназия и десет – рисуване в Академията. Води и курсове за подготовка на бъдещи студенти. „От общата форма през детайла към общата форма“ – този изповядван от него принцип позволява на художника да постигне обобщеност на образа и градация по важност на детайлите в него. Мнозина от учениците на С. Ивойлов поемат своя път като утвърдени творци на четката: Михалис Гарудис, Любомир Савинов, Иван Белчев, Георгис Гулямджис, Людмила Дамянова, Елена Пъдарева, Милослав Бонов – Мибó, Боян Чуканов, Светослав Герджиков, Кеазим Исинов и др.
„Този невисок човек с прошарена брада удивлява с финеса на своите черти, с точните удари на четката, които нанася върху платното (…) Майстор на портрета, той несъмнено е въплъщение на най-големите художници на хилядолетието.“ (Фредерик Рус, из френската преса)
Сергей Ивайлов като преподавател
Снимките и картините са предоставени от дъщерята на художника Александра Ивойлова
Заглавни снимки:
1. Съпругата на художника
2. Натюрморт с божури
3. Сергей Ивойлов в Лувър пред копие, изрисувано от него, на "Хубавата градинарка" от Рафаело
© Христина Мирчева
Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.