Людмила Миндова: "Чудото на прошката"

Разговор на Христина Мирчева с Людмила Миндова

по повод нейната книга "Роман за името", изд. Изток-Запад, 2017

Художествената литература и изкуството изобщо има смайващото умение да говори с лекота точно за мъчителното, за онова, което отчаяно избягваме.

Най-подходящата човешка реакция пред безличието на злото е безразличието.

Много е тъжно, че в момента в света сякаш се е развил един вид пандемичен тоталитаризъм.

Престъпността е патология. Патология е и тоталитаризмът. Това са извращения, деформации, израждане… (Л.М.)

„Роман за името“. Как се породи у теб идеята за написването на книгата? Кое провокира връщането назад в злокобните и мрачни времена на геноцид и масово изтребление на невинни хора.

Импулсът за романа ме изненада и мен самата, както почти винаги ме изненадва и радва появата и на всяка друга моя и особено на чуждата книга. Но аз наистина, поне на пръв поглед, нямах намерение да пиша роман. Когато започнах да чета в архивите и в библиотеките за холокоста и за хитлеристките и комунистическите лагери, за Куциян, Белене, Скравена, Босна, Ловеч…, тогава намеренията ми бяха съвсем различни. Тъй като тази тема ме вълнува много отдавна, смятах да започна да правя проучване на темата за лагерите в художествената литература. Нещо, което наистина правя и досега и постоянно откривам с радост, че макар в публичното пространство за това да се говори рядко, вяло и доста клиширано, учените и творците, ангажирани с темата не са никак малко, а техните изследвания и творби са наистина добри. Но романът очевидно се появи така, както поначало се появяват художествените произведения, при които елементът на изненадата е винаги по-силен, отколкото в научната литература, и е свързан с вдъхновението и напора на интуитивното познание. Което не само не го омаловажава, а напротив – показва, че откритията се правят първо на едно предсъзнавано равнище и едва когато житейският ни опит  започне да разпознава в тези предсъзнавани, интуитивни фрагменти нещо по-разбираемо, по-познато, едва тогава вече започва подреждането, класифицирането, приемането им на чисто рационално ниво. Струва ми се, че интуицията работи в много силна степен по теми, които по някаква причина на съзнанието му се иска да отхвърли или потисне дълбоко. Такива са темите, които предизвикват усещането за страх, болка и безпомощност. Темите за насилието и терора. Художествената литература и изкуството изобщо има смайващото умение да говори с лекота точно за мъчителното, за онова, което отчаяно избягваме. А откъде идва това умение ли? Струва ми се, оттам, че литературата, добрата литература едновременно и бръква в раната, и я лекува. Винаги съм си го мислела, а ето че днес си го припомних чрез думите на един мъдър приятел, ориенталистът Велин Белев, който написа следното: „В книгите съм търсил единствено утешение, утешение от екзистенциалната тревога, която винаги ме е съпътствала.“

Какво е лицето на насилието, описано с думи или с визуален пример?

Сещам се за книгата на Филип Ариес „Човекът пред лицето на смъртта“… Необятна е тази тема, но знаеш ли, съвсем наскоро писах един текст, в който сравнявах романа на Блага Димитрова „Лице“ с романа „Безразличният“ на Цветан Марангозов и романа на румънската писателска Габриела Адамещяну „Пресрещане“. Озаглавих текста си „Безличие и безразличие“ и в него изложих тезата, че най-подходящата човешка реакция пред безличието на злото е безразличието. Това се виждаше ясно в тези произведения, а и в много други, които коментират този феномен. Неслучайно хората, които по един или друг начин са приели да служат на тоталитарната държава, да станат инструмент на насилието, са наричани „хора без лица“… Ние обаче същевременно днес живеем във времената на фейсбук. В есестичната си „Книга на лицето“ полският философ Марек Биенчик ни кара да се замислим по-сериозно върху представите си за лицето, образа, първообраза, върху връзката на етиката и естетиката, върху социалните мрежи и лицата и маските ни в живота… Разговорът за лицето, струва ми се, винаги ни отвежда до размисъл за добродетелта. И затова ми е толкова важен в този контекст и философът Еманюел Левинас, който неотменно свързва лицето с добротата, отговорността и любовта. Още по-скъп ми е и Марин Бодаков, който ми подари преди години една от книгите на Левинас, защото тези теми много го вълнуваха и него. Като поет, като литератор, като човек с голямо сърце… Та в крайна сметка, ако следваме призива на апостол Павел, да има и ние какво да кажем „на ония, които се хвалят по лице, а не по сърце“.

Как се чувстваше, докато работеше над тази книга? Какъв отпечатък остави у теб?

Денем четях в библиотеките и архивите, нощем пишех. Наистина не можех да не пиша. Книгата се подреждаше някак от само себе си. Вълнувах се с героите, представях си и преживявах всичко. Не казвам, че винаги пиша така, но това беше първият ми роман. Преди това бях написала няколко разказа, по кажи-речи близки теми. Но романът наистина се появяваше едновременно и неустоимо, но и доста подредено. В композиция, която просто оформях и редактирах.

Сънуваше ли сцени от книгата? До каква степен те съкруши?

Не, не съм сънувала. Но има много натрупан предварителен опит. От близки, които са го преживели… От разкази от детството ми. Съкрушиха ме документите и книгите, които разказваха за всичко това. Те бяха като звънче, събуждащо от хипнотичен сън. Сякаш ме събудиха във вихъра на кошмара, за да разкажа. При цялото ми съзнание, че може би не го правя достатъчно добре, че вече е написано достатъчно много, че никой не се интересува от това и т.н. и т.н.

Прилича ли по нещо сегашното пандемично военно време с онова, което описваш?

Да, пандемията ни хвърли в аналогична ситуация. Както винаги в кризисни моменти, човечеството се поляризира и на повърхността избиват страхове, фобии, дълго потискани комплекси. Прехвърлях в съзнанието си и „Чумата“ на Камю, и „Любов по време на холера“ на Маркес… Там е работата, че по време на пандемията избухна и войната в Украйна, та си припомних и книгите на Солженицин, и „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич и си помислих, че комунизмът не само не си отиде никога, а пръсна метастазите си навсякъде. Много е тъжно, че в момента в света сякаш се е развил един вид пандемичен тоталитаризъм. Пандемийно се появяват диктатори, пандемийно има протести, пандемийно всички ставаме все най-добри или все най-лоши, пандемийно плачем и пандемийно се радваме… Пандемийно крадем и пандемийно викаме „Дръжте крадеца!“

„Роман за името“ е книга, която прави шокиращи за по-младите поколения разкрития. Книги от този порядък хвърлят обилна светлина върху малко обсъждани исторически теми. Достатъчна ли е тази светлина да разкрие подобни дантеви кръгове на ада?

Не, не е достатъчна. „Няма нищо по-лошо от само едно книга!“ – казва писателят Данило Киш и това е точно така. Затова в крайна сметка пишем и четем. Колкото повече разкази, толкова по-добре. Защото иначе става като в максимата на Фройд за децата и кучетата в семействата, че точно те знаят всички скрити тайни. Колкото по-дълго и упорито мълчим за нещо, толкова по-взривоопасно става то. Нямаме полза от такива взривове.

Думи от „Роман за името“ ми  напомнят за книгата на Примо Леви „Потъналите и спасените“ (Превод: Нева Мичева). Примо Леви, самият той жертва, говори за липсата на омраза към мъчителите, липсата на желание „да съди на едро” и намерение „да ги разбере”: „Жив съм и искам да ви разбера, за да ви съдя“. Това за мен е парадокс. Как би могъл да бъде обяснен?

Примо Леви е голям човек и мислител. И аз много го харесвам. А тази любов към парадокса при него е всъщност характерна за високите образци на еврейската мисъл. Това е парадокс, който раздвижва мисълта, учи човека да разсъждава, да се вглежда в дълбочина и широчина едновременно. Християнството унаследява този тип мислене. Виж например известната фраза на Тертулиан: „Вярвам, защото е абсурдно“. Самата любов и самата вяра, прошката и милостта – това са велики чудеса! Чудеса, които само на пръв поглед ни изглеждат парадоксални, докато не видим, че противоречие няма… Човекът, който наистина е преминал през „кръговете на ада“, при самото това преминаване вече е изгубил способността да осъжда, да мрази, да се гневи. Той вече е способен единствено на милост и прошка. Защото само способността за прошка помага на такъв човек да продължи да живее. Човекът, който е бил жертва на насилие, знае, че за да може не просто да оцелее, а да се съхрани като човек, той трябва да се моли и за душата на своя мъчител.

Тази отстъпчивост на жертвата не е ли една от причините ограничен кръг от хора с власт и пари да решават с лека ръка съдбите на милиони? Кой човешки недостатък  по твои наблюдения е водещ в това злодеяние, лишено от съвест?

Престъпността е патология. Патология е и тоталитаризмът. Това са извращения, деформации, израждане… Богословите казват, че коренът на всички злини е в гордостта. Това е най-големият грях, основата на разрива между Бога и отпадналия от Него свят. И психолозите ги подкрепят, като също ясно показват, че в основата на психическите нарушения най-често е неспособността за разбиране на другия, за вслушване (а и послушание), за емпатия.

Мен лично ме грабнаха още първите страници на романа – така умело, плавно, с лекота се преплитат сложните, трагични съдби на героите от три различни вероизповедания. Зарадвах се като на нещо неочаквано, защото много често деликатният език на поезията, а ти си и поет, се трансформира в език на прозата, където цари друг порядък. Кое ти помагаше да се справиш с нелеката задача чрез героите да ни представиш кървавия, жесток и алчен XX век?

Това може само да ме радва. Ти самата също си чудесен и много фин поет. На въпроса ти – ако съзнателно и целенасочено се бях стремяла да напиша роман, сигурно нямаше да стане. Може би това ми е помогнало.

Имаш ли любим герой от „Роман за името“?

Може би Ажар, главният. Но по-скоро има образи, сцени, които са се запечатали в спомените ми. А се изумявам и колко много забравям от собствените си книги, които все пак не са кой знае колко много.

Замисляш ли написването на друг роман?

Да, мисля си за друг роман, но не бързам.

Често пъти се говори за „честно“ писане. Как ти тълкуваш думата „честно“ и кои автори за теб са пример за често писане?

Честността в литературата е нож с две остриета. И това й е хубавото. Мисля си за голямото майсторство на прекрасен човек и поет като Йосип Ости, който винаги оставяше с поезията и прозата си едновременно усещането и за дълбока искреност, но и за голямо майсторство. Докато превеждам негови произведения, винаги се радвам от сърце на това прекрасно умение да се разтваря в езика, да гледа собствения си живот и самия себе си от дистанция, като художествен обект. Той, разбира се, правеше толкова други неща, освен да пише. Поддържаше и приказната си градина в Томай, и превеждаше, и четеше и представяше книги на други автори. И си личеше, че беше честен човек. Но човек не само честен, а и ведър, и с прекрасно чувство за хумор.

С какво заплаща търсещият истината?

Предполагам, че е различно. Но колкото и да е скъпо, истината си струва да се търси. Но въпросът е коя истина, разбира се.

Работата на преводач помогна ли ти в изграждането на романа?

Работата ми като преводач ми помага с това, че ме учи на повече внимание към книгите, хората и думите. Докато превеждам, съм принудена да чета много по-бавно и разностранно, да търся различните нюанси, гледни точки, варианти. Но да си призная, така е и при писането. А и в отношенията ми с хората. Преводът ме учи да мълча повече. Което е много полезно и за всичко останало.

Какво си пожелаваш в началото на 2022 година – за следващия миг, за утрешния ден или в перспектива?

Здраве и умение за искрена благодарност и радост от живота.

Фото: Мария Цветкова

Откъс от "Роман за името" в Диаскоп

Людмила Миндова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.