Мариана Тодорова за Кирил Топалов: "Славата винаги е била за юнака, а не за царя!"

„Хей, Крали Марко“ – заглавие (бел.1) на един от култовите романи на Кирил Топалов, би могъл да е изненадващ само за незапознатите с неговите интереси в областта на културата. Това обръщение става паролата, която свързва във Фейсбук и социалните мрежи не само бащата с дъщерите, а и всички онези кръгове и общности, които имат какво да споделят помежду си за проблемите с народностната идентичност и българската история. В това е и основният замисъл на романа – на практика този призив е истинският герой на творбата, невинаги пряко разкрит, но винаги в ядрото на всичко, което се случва или трябва да се случи като разбиране за историчност. Неотдавна се появиха и неговите „Софийски истории“ (бел.2), сборник от разкази и новели, които също не могат да оставят читателя равнодушен.

Винаги съм се питала: къде е възелът на творческия тандем у Кирил Топалов – тандема на учения и писателя? Може би това е стремежът да прониква до дълбочината на нещата, на личностните изяви? А може би е в зрелостта на вдъхновението, онази особена негова артистичност, които навестяват и учения, и писателя, но сякаш повече кръжат около втория? А най-вероятно в срещата на двете е онзи съдбовен шанс, който дарява с ореол твореца на словото. Защото, наред с романите и драмите му, които се и четат, но и се гледат на сцената, или на екрана, Кирил Топалов е автор на немалко научни изследвания върху възрожденската литература, върху поетиката (бел.3) на възрожденската литература и любовно-сантименталния канон, подготвил е издаването на творбите на личности като Георги Раковски, Никола Козлев, Петко Р. Славейков, Иван Д. Шишманов и др. Истината е, че в реалния живот проф. Кирил Топалов ни е удостоил със забележителни анализи за личности като Паисий Хилендарски, Христо Ботев, Любен Каравелов, Г. С. Раковски, Гр. Пърличев и други. Затова неслучайно в романа си „Хей, Крали Марко“ и „Софийски истории“ Кирил Топалов е реално в „свои води“ – и като изследовател на историческите процеси в България и на Балканите, и като писател. Лекотата, с която той преминава от минало в настояще, от културноисторическата ситуация от времето на своя исторически герой Крали Марко – в ежедневието на новия ни век, е удивителна. Защото зад приятния разказ за съвременни отношения, за разбиране или разминаване, присъства аналитично и критично отношението му към спецификата на националните култури и се прокрадват, на фона на историкокултурното представяне, съвременни интерпретации на събития с особена историческа стойност. Тази, на пръв поглед сложна система на представяне на сюжети и наративи, всъщност е съвсем достъпна, непосредствена и заразителна. Така, навлизайки в отношенията между героите, ние, на практика ставаме преки свидетели на значими исторически събития от миналото, станали в българските земи и на Балканите. Паролата „Хей, Крали Марко!“ се разпространява в световната социална мрежа и се артикулира по твърде любопитен начин – потърсена е не само звуковата адекватност на специфичния български призив, но и тръгва съответен исторически пълнеж чрез изворовата база от исторически факти, митове и легенди. Географското местоположение на участниците въобще не е пречка при съвременните комуникации в глобалните мрежи. Кирил Топалов, отлично знаейки това, винаги е държал на съкровеното в човешкото живеене. Разменените писма между бащата, специалист по възрожденска литература и култура, и неговите дъщери, са не само доказателство за специфичността на съвременното живеене. Тази комуникация прераства в нещо повече – превръща се в огнено и страстно поле на отстоявана идентичност на българското, на личностното. Така, от позицията на днешния XXI век, персонажите са не само тийнейджъри от България, но и български тийнейджъри, които живеят извън България, а понякога дори са и от друга националност. Повечето от тях са родени след краха на комунизма. „Гражданите на света“, децата на света от посткомунистическите десетилетия, както вече стана клише нашето определение за тях, имат друга психика, необременени идеологически, те са подчертано комуникативни и силно критични, вътрешно много по-свободни и искрени. Писателят, доказал нееднократно, че е с младежки пориви в своята душа – романите му „Бягай... Обичам те“ (1976, 1986, 1990, 1997); „Бъди благословена“ (1979, 1982, 1984, 1987, 1994); „Не се сърди, Човече“ (1982, 1984, 1987, 1994), както и чрез новия си роман „Хей, Крали Марко!“ ни разказва, че чувството за съвест и достойнство е особено силно при младите хора сега. И професионално, и като баща той е винаги сред тях. Подчертава, че е съвсем нереалистично да се смята, че тъкмо младите хора през XXI век могат да допуснат вмешателства или потъпкване на волята им. Особена симпатия се заражда от факта, че Професорът не натрапва собствената си титла, напротив – винаги, когато е възможно, застава само с името си. Това впечатлява младите му съмишленици и собствените му дъщери. Спасени от тегобите на формалните правила и догматичните рамки, тези участници в общуването обземат енергично, с разум и въображение, глобалните мрежи и пространства. Според Топалов, през цялото време тъкмо българските тийнейджъри са инициаторите, те замислят как да предадат с верни думи историята на Крали Марко на заинтересуваните по целия свят. Професорът е убеден, че самият той носи пълната отговорност за нюансите в интерпретацията на историята на Балканите. Без да са напълно наясно с политическите факти, по-скоро интуитивно, младите усещат, че историчността трябва да бъде възродена и артикулирана по справедлив начин, те бленуват как, благодарение на фолклорните предания, Крали Марко ще „оживее“ от юнашките народни песни и „ще препусне с коня Шарколия“ из глобалното пространство. От друга страна, всеки може да разкаже собствените си уникални истории, вплетени изумително красиво във фантазното и историчното, не само като декор. Познанията им за историята стават все по-явни чрез споделянето във фейсбук: например разказът за „Марковата сила, която е от Вила Самовила“. Естествено се раждат въпросите – „кой е Момчил войвода“ и кога се жени „Хрельо Шестокрили“; защо „Марко гради крепост в Прилеп, а султанът и Черен Арап решават да го погубят“; по какъв начин „Крали Марко освобождава три синджира роби“ и „Спасява Света гора от Жълта Базиргяна и цялата българска земя – от Беле Латинянин“ и т.н, и т.н. Тук акцентите вървят в две посоки – отговорността на Професора за доказване на праисторическото съзнание на българите и кипящият живот в глобалната мрежа. В прозата на Топалов „обговарянето“ на „художествения образ“, изграден чрез спецификата на думите, е самото живеене на съвременния човек, не e само занаят, независимо дали си тийнейджър или достолепен професор. Дъщерите на Професора го обожават, младите му ученици и последователи го следват, ето защо той би трябвало да е, и е, един щастлив човек. Защото има мисия. И е баща. Но участниците в социалните мрежи искат да се убедят, че думата на Професора, защитена като художествена стратегия, е точната и вярната посока. Изкусително е да се цитира подобна позиция в огромното пространство на споделянето: „Сега, за да облекчим конете – заявява Крали Марко, – вие ще разделите златото на всички, по равно, и всеки ще си вземе своя дял. Но с тези пари няма да ядете и да пиете. А ще си построите по една крепост като Прилепската. Така ще има със сигурност закрила за всички наши братя – и в Македония, и в Тракия, и по Черноморието, и по Беломорието, и в Родопите, и в Добруджа, и в Шоплука, въобще – навсякъде, където живеят българите“ (с. 243). Той е доказано чувствителен към опазването на българския манталитет, а в книгите му българското е разбирано и като мисия (нестандартни драматургични решения присъстват например в пиесите му: „Притча за философа“ (1981), „Вива, академия“ (1983), „Нерви за любов“ (1984), „Спасителят“ (1985), „Бог високо“ (1989), „Маймунска история“ (1990), „Забрадка на слънцето“ (2007) и др.). И в новия си роман Кирил Топалов сърцато се отзовава на духовните потребности на своите съвременници. Той има око и ухо за днешната млада аудитория, с нейните нови гласове и поведенческа целенасоченост. Колко навременна е проблематиката в романа на Топалов говори и фактът, че само преди месеци в българска медия се появи съобщение за огромния интерес у чуждестранни туристи, посетили България, към Четирите кралимарковски стъпки в скалите край Димитровградското село Сталево, известно като Тракийско светилище. Легендата разказва, че великанът Крали Марко е минал оттам, стъпил е върху скалите и понеже е защитник на народа, боговете направили така, че в стъпките му винаги да има вода, тя да не пресъхва никога, дори и в 40-градусовия пек. Водата в отпечатаните по скалата следи на Крали Марко блести на яркото слънце дори тогава, когато близкото корито на река Марица е останало почти празно... Значителна част от романа на Топалов (под заглавие „Между истината и другата истина“) възпроизвежда аргументите „за“ и „против“ по един болезнен проблем за съвременна България: чалганизацията в ежедневието, и в развлекателния бит, и в политическото говорене на българина. „Те си мислят, че техните бездарно съчинени текстове някой ще ги вземе за истински народни песни!?“ – предизвикателната реплика на Професора се цитира с доволство от неговите последователи в социалните мрежи.

Кирил Топалов особено държи на българските традиция. Автентичен е изворът на митовете за българските герои, възпети чрез народните песни не заради завоюваното от тях богатство, а заради доблестта, с която са бранили земята и свободата си. И ако се замислим върху находчивите реплики в текстовете на Топалов, изпълнени с недвусмислената ирония, че в българския фолклор славата винаги е била за юнака, а не за царя!..., ще се почувстваме горди, че такива по същество са и тийнейджърските „закачки“ в социалната мрежа. Подобни връзки ни обясняват защо младите хора искат днес нов обществен договор, защо няма да се примирят със статуквото, като остатък от времето на комунизма, който те нито познават, нито искат да познават, а ние трябва да „прогледнем“ за надеждата им да си върнат заслуженото усещане за доблест и свобода, наследство от предците им. Само така хронологията на собствените им споделени истории ще е съдържателна... Хей, световни Кралимарковци, добре дошли в социалната мрежа, добре дошли в света на споделеното...

За заслуги в областта на литературата и културата Кирил Топалов е един от най-награждаваните български писатели: „Златният Лачено“, първа награда за сценарий на Международния кинофестивал в Авелино, Италия – за сценария на филма „Бъди благословена“ (1979); Специална награда на Лигата на Дружествата на Червения кръст, Червения полумесец и Червения Лъв и Слънце на Международния кинофестивал на Червения кръст и Червения полумесец във Варна за най-хуманен сценарий – „Бъди благословена“ (1979); Голямата награда на Централния съвет на Българския съюз за физическа култура и спорт – за романа „Бягай... Обичам те“ и сценария на едноименния игрален филм (1980); Награда на Централния съвет на Българските профсъюзи – за романа „От тук до хоризонта“ (1982); Орден „Кирил и Методий“ I степен – за заслуги в областта на литературата и културата (1985); Златният медал на град Атина – за приноса му като посланик за сближаването и взаимното опознаване на двете столици София и Атина (2001); Златният кръст на Международната академия за елинистични изследвания „Козмас Етолос“ (2000); Големият кръст на Ордена на Феникс на Република Гърция – за приноса му като посланик за развиване на двустранните отношения (2002); Почетният знак на Атлантическата асоциация на Гърция – за принос в евроатлантическото сътрудничество между България и Гърция (2002); Почетният знак на гр. Лариса, Гърция – за принос в развитието на културните и политическите отношения между България и Гърция (2001); Почетният знак на Общогръцкия театрален фестивал в Орестия – за „Приноса му за развитието на цивилизацията и приятелството на балканските народи чрез театъра и другите изкуства“ (2005); Най-високи държавни ордени на Светия Престол (2016), Черна Гора (2016) и Суверенния Военен Орден на Хоспиталиерите на Св. Йоан от Йерусалим, Родос и Малта (2017).

Роден в София, сюжетите му в повечето случаи отразяват невероятни случки от живота на столичани („Софийски истории“), поради което той е определян от литературната критика като един от най-добрите градски белетристи. Разказите и новелите му от новата книга са вкоренени в драмата на три поколения: дедите (македонски и тракийски бежанци с техните идеали, участието им в четири войни), после техните синове (превратното време през 1944 г.), до внуците при драстично новите обстоятелства след 1989 г.
Животът в „Подуене“, „Оборище“ и „Черковна“, в квартал „Бояна“, отразен проникновено и дълбоко, създава вълнението на автобиографичното четене. Хуморът на градския човек, ги облъхва с тъга по невъзвратимото, но и с невероятен хумор. Това е пребиваването на човека и писателя Топалов, роден на 21 май 1943 г. в София, но пребродил надлъж и шир местата, които някой ги характеризират като „светите места“, защото са с най-щедрите откъм духовност земи и пространства. За белетриста и изследователя Кирил Топалов – град София и България си остават като че ли най-святото и обичано място.

1 Кирил Топалов. Хей, Крали Марко. Роман. С., Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“, 2013.

2 Кирил Топалов. Софийски истории. Разкази и новели. С., Бард, 2021.

3 Кирил Топалов. Проблеми на българската възрожденска литература. С., Наука и изкуство, 1983.; Възрожденци. С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ (I т. – 1988; II т. – 1990); второ, преработено и допълнено издание – 1999; сл. изд. – 2001, 2003, 2007, 2012); Ботев в пътя на възрожденската поезия (Студии и анализи върху поезията и публицистиката на Ботев). С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ и Съюз на филолозите българисти, 1992.

• Мариана Тодорова в Диаскоп

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.