Христина Панджаридис: "Малко любов"

05.05.2022
Снимка 1

„Малко любов“ е всичко онова, за което копнеем и се надяваме по един или друг начин, независимо на каква възраст сме, мъж или жена. Искаме да обичаме и да ни обичат. Да бъдем единствени в очите на любимия човек и да сме сигурни, че той или тя ще бъде с нас завинаги (или поне докато го искаме).

 

Обади се, че ще отиде на работа следобед и тръгна по главната улица. Малцината пешеходци я зазяпваха. Дъждът се бе усилил и измокрил дрехите ѝ. Досега в живота ѝ не се беше случило нищо значимо и достатъчно емоционално. Не беше скачала, както Грета и Фиона с парашут, даже от покрива на къщата на село не се престраши. Плашеха я хлъзгавите керемиди и отсрещните планински върхове. Стариците по улицата нагоре все приказваха, че в планините колкото щеш пещери, а в пещерите – чудовища с по четири чифта ръце... Сви се под заслона на автомата за кафе. Забърка за монети и едва тогава осъзна, че е пред магазин „Моето бебе“. Без никаква връзка се сети, че известните сестри Бронте са имали брат и две по-големи сестри, и че е рано да оповестява чудото пред Виктор. Напоследък той приличаше на препикано мушкато. Затвори очи и се запита да купи ли чифт ританки и една камизолка, за да ознаменува събитието, или да изчака поне месец. Можеха да пазаруват заедно. Бебе... бебе... Каквото има да става, щеше да стане – след около седем месеца.

Някои желания се сбъдват едва когато си престанал да ги споменаваш в молитвите.

– Миличко, нали ще ме подкрепяш да спасим каквото можем в тази бъркотия?

Катя спря да размазва крема по лицето си. Очите ѝ се пълнеха със сълзи, ругаеше себе си. Беше глупаво от сутринта да започват с техните хаотични реплики, нещо като стреляне за забавление. Не му ли даваше прекален простор за маневри, та я питаше отново. Просеше си подкрепа, а тя се грижеше всеотдайно за него и вярваше, че усилията ѝ са забелязани и оценени. Не се ли беше оженил предвидливо за нея, усетил нейната самоотверженост и вродено женско състрадание?

– Да, да, за мен ти си едно дружелюбно гнездо... кацам, отлитам и се разбираме отлично, но пак те питам.

– Мисията на съпругата не е ли да бъде опора на своя мъж? – измъкна се тя от въпроса.

– Само това повтаряш. Ти си романтична душа.

– Защо ме притискаш и какъв е конкретният повод? Дай малко повече информация.

– Голям съм конспиратор, знаеш.

– Да, знам, но ми подскажи...

– Лекар съм, сблъсквам се с трагедии. Болката е с лице, но когато лицето е непознато... трийсет и петгодишен плешивец, рижава съпруга с четири малки момиченца...

– Направо ми се обръща стомахът. Мразя предисловията. Ти си лекарят и надникваш в човешката мъка, превързваш я поне с вежливост и добрина, ако медицината е безсилна.

– Две глави мислят по-добре от една.

– Виктор, престани, стига си го усуквал. Не съм ли денем и нощем на разположение... За какво ти е моята подкрепа?

– Във форма съм, не си ли съгласна? Предстои изборът за завеждащ отделението. Държа да бъда шефът.

– В някои отношения се познаваме прекалено добре, повече от необходимото, и ще призная, че напоследък не си в най-най-блестящата си форма... Беше ти причернявало пред очите, ти ми разказа.

– Е, случи се само веднъж.

– Вземи мерки. Ходиш ли на профилактични прегледи?

– Не ме дърпай назад! Спри с въпросите, приеми, че не ми се говори. Няма да търпя повече да си навираш носа в работите ми. Ще те сменя.

Щеше да възрази, че се задават славни времена, но той я погледна заканително. Виктор беше от мъжете, които не обичат да им се възразява. Катя изпусна шумна въздишка. Беше поредният им момент на взаимно изтезание, безсмислено бе да се тръшка и да търси да каже нещо оригинално. Тя усещаше как той става нощем от леглото и изчезва. Далеч от нея, далеч от наблюдението. В душата ѝ бе започнал да бие барабан и да я предупреждава да стъпва на пръсти. „Внимателно, Катя, задръж дишането си!“ Постара се гласът ѝ да прозвучи безразлично:

– С теб съм, но не съм убедена, че си напълно здрав. Не бих се подписала под такъв документ.

– Няма що, изоставяш ме!

Този самодоволен тон, от който едвам сдържаше устата си да не се отвори за ругатни.

– Причерняло ти е и си загубил временно зрението си. Не е шега, никак не е смешно!

– Не бях хапнал нито залък. Карах цял ден на кафе и чайове.

– Какво може да ти е, предполагаш ли?

– Кате, в моята професия не работя с предположения, а с диагнози.

– Настоявам да се прегледаш и чак след това да се кандидатираш.

– С този тон далеч ще стигнеш!

Катя го остави да се навилнее и примирено каза:

– Много си странен и неразговорлив!

Виктор не отговори, търсейки по-безопасна тема за разговор. Ще трябва да се преструва на вода ненапита и да не повдига темата за прилошаването. Никой не бива да забележи, да заподозре – не е в негов интерес. Напредваше с проучванията си, увличаше се и от напрегнатото си и постоянно променящо се всекидневие. Някакви си там причернявания... случват се на всекиго, щом чукне петдесетте.

– Благодаря ти, че обсъдихме плюсовете и минусите на кандидатурата ми!

Катя остана с отворена уста. Би пийнала питие, което да я развесели. Защо я питаше, след като не я изслушваше. До гуша ѝ идваше от отсъствието на толерантност, от подобни малки унижения. В диалога им не видя плюсовете, а единствено минуса – бе възникнал проблем със здравето му. Планът му беше добър, но не и пред тази неизвестност и нежелание да се прегледа, за да е наясно. Думите му засилиха още повече собственото ѝ чувство за изолираност и нереалност. Поведението му говореше за безразсъдност. Въобразяваше си, че светът е негов, здравето му непоклатимо и тя, вярната му съпруга, постоянно носи доверието си към него, подобно обица на ухото си и го подкрепя дори в мълчанието му. Не беше ядосана, но настояваше да узнае подробности, измъкването нямаше място между тях. Сякаш собствените ѝ постъпки я обвиняваха, сякаш бе коравосърдечна и неразбираща. Трябваше да бъдат прями един с друг, а не повърхностни – иначе любовта незабелязано гаснеше. Вярваше, че любовта се нуждае от искреност. Без нея щеше да се отдаде на въображението и да си представя възможно най-лошото, да се подлага на безсмислени изтезания. Бяха си обещали и тя твърдоглаво и упорито вярваше, че ще останат откровени един с друг. Разменените нелюбезни реплики я върнаха към един от разказите на Джералд Даръл – „Агентът на Мишлен“. Тялото на Албер Анри бе поднесено във формата на пастет. Жестоко и цинично сравнение със стремежите и неудържимостта на Виктор да стане за пореден път шеф на вътрешно отделение.

Заблудено слънце се провря между листата на акацията, красяща изгледа на нейната кухня на втория етаж. Листата, от златисти през ноември, се променяха в наситено керемидено и вече окапваха. Дърветата заприличваха на графична изложба на открито. Студеният вятър изостряше сетивата. „Няма благословия без примеси“ – Хораций се бе изказал преди нея. Нетърпението да издаде тайната си на Виктор някак посърна и погрозня. Стискаше пъстрото в очите си от болка и неразположение.

Да, тя беше жена на възраст, която очакваше бебе. Първото.

 

Илюстрация: ©Георги Чепилев

 

Откъс от романа на Христина Панджаридис "Малко любов"
Издателство “Екрие”, февруари 2022 г.
Редактор: Людмила Андровска
Отговорен редактор: Галина Попова
Художествено оформление корица и тяло: Галя Петрова
Цена: 16 лева

 

 

Христина Панджаридис в Диаскоп

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.