Александър Колев: "Хубава жена" – "ЛЪВОВЪ МОСТЪ. Разкази от денонощното"

Хубава жена

Тя разбираше света, който я уморяваше с паденията си,
но гледаше на него хладно и безразлично.
Не беше нито щастлива, нито нещастна.
И много често тя съзнаваше, с тихата насмешка на философ,
че беше само сива, никому непотребна вещ.

Димитър Димов „Тютюн“

Лято. Жега. Нощта се бе спуснала като спасителен лъч надежда за топящия се през горещия ден асфалт на булеварда. Лекият хладен полъх превръщаше работното ми време в една идея по-поносимо. Бръмченето на множеството хладилници вибрираше в мозъка ми и нарушаваше всеки опит да се съсредоточа върху книгата. Нямаше работа. Всеки беше поел към горещите морски пясъци. И на мен ми се искаше. София пустееше. Тъкмо успях да се концентрирам въпреки досадното жужене на поостарялата техника, когато на гишето почука видимо млада и също толкова видимо красива жена. Всъщност момиче. Красиво момиче. Изглежда, беше на годините ми. Имаше черна като въглен, дълга, чиста и прилежно сресана коса, леко мургаво лице, на което се открояваше белотата на зъбите ѝ. Е, няма как да не ги забележиш, добрата лична хигиена никак не е често срещана тук и прави впечатление. Черната къса пола беше отличителният белег за мен. Обичам черни къси поли, но макар и признак на тесногръдие, в района тя си е нещо като работно облекло. Симпатично девойче, помислих си, макар и отдалече да се виждаше, че работата ѝ е „онази“.

– Добър вечер! – с досада, но и зле прикрито любопитство подканих момичето.

– Ъъъ… Здрасти! Аз… май те прекъснах, извинявай…

С доловимото чувство на вина в гласа ѝ непознатата засили любопитството ми. Рядко хората в района бяха вежливи. Всъщност повечето клиенти са зле възпитани. Третират те като подчинен, твърде по-низшестоящ, защото те дават парите, макар и само да пазаруват стока от теб, а не живота ти. Това момиче някак си беше различно. Беше красиво. Наистина. Грозен и невъзпитан е лоша комбинация. А тя беше и възпитана. Фактът, че това изненадва и прави толкова добро впечатление, винаги ме натъжава.

Набързо прибрах покупките и ѝ подадох торбичката. Щом опитах да се обърна и да се върна към четивото си, тя ме прекъсна с вледеняващ въпрос:

– Какво четеш?

Книга! – помислих иронично. Обичам да отговарям с ирония на подобни въпроси, но проявата на интерес към литература ме изненада и подходих сериозно.

– „Тютюн“ – отвърнах с лек скептицизъм относно развоя на разговора.

– О, Димитър… – лек замисъл и плах поглед, последван от просветление: – Димов! – възкликна тя. – Но ние го учихме в гимназията, не си ли го чел!?

Изпитах смесени чувства при този въпрос. Едновременно с изненадата в кръвта ми кипеше яростна обида. Егото… Егото ми беше накърнено. Една сексуална работничка, продаваща тялото и достойнството си (ако въобще имаше усещане за това) на непознати, беше прочела нещо повече от мен! Каква ти гимназия, какъв ти университет… Наистина не се бях чувствал по-унизително. Но имаше и друго. Преди да постъпя на работа тук, никога не бих повярвал, че е възможно човек да не може да чете. За съжаление, доста такива срещнах. Момичето не само можеше да чете, но очевидно беше завършило гимназия – също рядък днес феномен за колоритното кътче в центъра на София. А фактът, че изобщо познаваше романа и автора му, сам по себе си беше невероятен.

– Не… Задължителната литература ме потискаше. Всичко задължително ме потиска. Чел съм само анализи, но отдавна се бях зарекъл да го прочета – някак оправдателно, но съвсем искрено отговорих.

Осъзнавах, че погледът ми е натрапчив. Гледах я втренчено и знаех, че скоро на нощна смяна няма да водя подобен разговор отново. Общуване дори близко до средното интелектуално равнище беше рядкост тук. Любопитството ми растеше.

– И аз не го дочетох докрай, но романът е уникален. Трябва да го дочета – също толкова искрено отвърна момичето. Поолекна ми от признанието. Но друго нещо тормозеше мисълта ми. Защо – по дяволите! – човек, завършил гимназия, четящ Димов, беше захвърлен на улицата и продаваше тялото си? Как се е объркала съдбата на това, на вид обикновено, момиче? Или може би далеч не обикновено. Исках да разбера. Тъкмо понечи да си тръгне, и реших, че е нужно да я задържа. Сякаш обяснението щеше да ме накара самият аз да се почувствам по-добре.

– Значи си завършила гимназия? Какво се обърка?

– Моля? – попита тя, макар и да чу въпроса. Явно ѝ беше нужно време да подготви отговора.

– Защо си тук и се занимаваш с… това?

– Израснах и учих в Карлово… Обичах да уча, имах планове…

– Но? – нетърпеливо я подканих.

– Майка ми е починала, когато съм била на три. Баща ми ме отгледа сам. Малко преди да завърша гимназия, се разболя и не можеше да продължи да работи. Нямахме пари, започнах работа, но парите така и не стигаха да се грижа и за двама ни…

В очите ѝ се четеше цялата ненавист, която изпитваше към живота си в момента. След миг, овладяла урагана от емоции, спокойно продължи:

– След като завърших, дойдох тук. Сега изкарвам достатъчно, за да се грижа и за него, и за себе си. Живея, живеем добре.

Довърши краткия си разказ с поглед, забит в земята. После ме погледна с най-безизразните очи, които бях виждал някога, и се усмихна:

– Трябва да тръгвам, чакат ме.

И просто се обърна и потъна в мрака.

Знаех, че ще я виждам още много пъти. И нито един път не говорихме отново за това. Веднъж ме попита дали съм дочел книгата и какво се случва с Ирина. Щастлива ли е? Усмихнах се и вдигнах рамене многозначително. Вече знаех, че не тази книга ѝ е проблемът, а собствената ѝ, която пише с всеки изминал ден. Животът ѝ беше тотално объркан и едва ли щеше да се промени скоро, ако изобщо някога се промени. Колкото и силен дух да имаше това момиче, то се беше предало. Или може би животът я беше предал. Сега тя го мразеше, ненавиждаше себе си, собственото си битие и цялото общество.

И тя като любимата си героиня разбираше света, който я уморяваше с паденията си, и съзнаваше, че беше само сива, никому непотребна вещ.

Илюстрация: ©Георги Чепилев

Разказ от сборника на Александър Колев „ЛЪВОВЪ МОСТЪ. Разкази от денонощното“ (издателство "Потайниче", 2022 г.)

Публикува се със съдействието на автора.

Александър Колев

Александър Колев е роден през 1998 г. в София. Учи право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Публикува статии и коментари в информационна агенция news.bg. Негови произведения са удостоени с награди от различни литературни конкурси: Национален студентски литературен конкурс „Боян Пенев“; Национален поетичен конкурс за любовна лирика „Наздравица за любовта“; Национален литературен конкурс за разказ „Атанас Липчев"; „Обратната страна на залеза“, организиран от Асоциацията на младите български писатели; Конкурс за студентско творчество „Георги Черняков“.

Дебютната му книга „ЛЪВОВЪ МОСТЪ. Разкази от денонощното“ (издателство "Потайниче", 2022 г.) е удостоена със съпътстваща награда за проза на 50-ия Национален конкурс за дебютна литература „Южна пролет“.

Линк към книгата: https://potayniche.com/shop/razkazi/лъвовъ-мостъ-разкази-от-денонощното/

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.