Иглика Дионисиева: Проблемът за другостта и езикът като действащо лице в романа „Но-Уи“ на Лидия Димковска

Иглика Дионисиева за романа на Лидия Димковска „Но-Уи“,

изд. Колибри 2019 г.

►

„Но-Уи“ е вторият роман на македонската писателка Лидия Димковска, който излиза на български език. И в него, макар и да е доста по-малък по обем в сравнение с първия, „Резервен живот“, присъстват с все същата яркост и безпощадност проблемите за другия, различния, и за войната, която отказва да е само урок от миналото, а е част и от съвремието ни, от реалността на днешния ден тук, на една ръка разстояние от нас.

„Но-Уи“ като творба още в самото си построяване започва да се разгръща, да се показва пред читателя в една дуалност – зададена в заглавието, а след това и безброй пъти преповторена в имената на двете главни героини, повторена в моменти на учудване, на радост, но и на присмех и на безнадеждност. „Но“ и „Уи“ – от френски – са двете основни думи за потвърждение и отрицание във всеки език; това е минимизираният екзистенциален модел на света като Ин-Ян, съставен от черно и бяло, от мъжко и женско, от добро и зло, от живот и смърт.

Действията в романа стават достояние на четящия през семплата подредба на обикновен дневник. Който се води ту от младата, ту от възрастната Неделька. Но само като дневник ли може да бъде възприемана тази творба, която започва с монолог на младото момиче при гроба на баба му, а монологът посява зърната на все така продължаващия диалог с по-старите членове на семейството и въпросите, чиито отговори не биха могли да се намерят, ако се проследи историята само на едно поколение, само на едно семейство, само на един народ. И каква е ролята на езика – как превръща той живите хора в духове, как става ключ за истории. И не само. Ако любовта съединява и изтрива всички прегради и наглед невъзможни неща (в младостта на баба Неделька и съпруга ѝ Карло) – то езикът ги разделя и отчуждава на финала на жизнения им път. Старата вече Неделька не иска да бъде погребана при съпруга си, защото

„С Карло вече не се разбираме – отговаряше баба, - той мълчи, а аз говоря.“

„Той говори един език, а аз – друг.“

И можем ли да кажем, че синовете на възрастната хърватка – така и не научили майчиния си език – имат своя, пълноценна при това – история? Дали те – освен чрез отдавна срязаните си пъпни върви – остават през съзнателния си живот достатъчно свързани – като синове – с майка си? Или, избрали да говорят и разбират само италиански – превръщат майка си в чужденка в собственото ѝ семейство?

Цялата тази история е отключена с посещението на туристи от Сплит, Хърватия, Югославия, в Кастелмаре дел Голфо на 20 юни 2016 година, когато се качват в минибуса на бащата на младата героиня. Мъжът е много развълнуван – заради групата туристи, дошли от родното място на майка му, и споделя случката с дъщеря си, която единствена от семейството в Италия научава хърватския език от баба си. Впоследствие именно младата Неделька – Неда – Но-Уи – се превръща в носител на семейните спомени и история, в единствен представител на семейството, имащ воля да живее и да се себереализира извън капсулата на – само тук и сега в Италия, само като носител на италианска кръв и на италиански език.

Като речникови записки са отразени датите на сътресенията за старата и младата героиня и за другите членове(обичани и мразени) на голямото семейство:

• Прогресирането на болестта на Алцхаймер – случката от 7ми юни 2009, на рождения ден на младата Неда;

• Онемяването на Карло, което трае до смъртта му;

• Смъртта на дядото и неосъщественото последно пътуване на бабата до Сплит;

• юни, 1939, Сплит – пристигането на френската журналистка Мишел в града;

• април, 1941, Сплит – началото на Втората световна война за живеещите в Сплит:

„Всяка война затваря училищата и отваря гробищата. А между тях – скривалища, глад, бедност, страх.“ – това споделя възрастната Неделька за военните години от младостта си.

Войната – времето, когато пред постъпките е невъзможно да се постави категоричен знак „+“ или „–“. И още едно буквализиране на Но-Уи. От начина, по който бабата си спомня за месеците, прекарани в скривалищата, разбираме, че хората са по-единни в омразата към общия враг, отколкото в разбирателството помежду си.

В този роман, през фокуса на преживяното и спомените на героите, войната поражда и търсенето на утеха в задоволяването на базисните нужди (храна, убежища и съвокупления, особено последното – като съзнателно противопоставяне на надвисналата смърт), но и минимизира говоренето, себереализирането чрез езика.

По време на войната: Героите мълчат, докато се крият в подземието на къщата. Но не само, за да не ги чуят и открият нашествениците, но и защото двете братови семейства, обитаващи различните етажи на къщата, са скарани помежду си.

След войната: Бабата не иска да говори за военното време, а дядото, Карло, „винаги махваше с ръка и като че онемяваше при мисълта да разкаже каквото и да било за този период от живота му.“

Достъпът до времето на Втората световна война се отключва за читателя чрез диалога на двете жени, възрастната и младата Но-Уи, в който говорещата постоянно се сменя. Мъжете – съпрузи, братя, синове – се описват от героините само като действащи лица и членове на семейството. Но те не са носители на волята за изговаряне – нито на преживяното и отминалото, нито на настоящето.

Възрастната героиня споделя – само с внучка си, а от един определен момент – и само на хърватски – не само реалността на военното осакатяване, но и чистотата на любовта, непомрачена и неизкривена от войната, а избуяла въпреки родовите и националните „правила“ на враждуващите народи. А като следствие от волята за реализиране на тази любов – и доброволното „изгнание“ – преселението на Неделька от една страна в друга, от Сплит в Кастелмаре дел Голфо – при любимия си – и впоследствие – съпруг италианец.

И тук отново не сме сигурни в значението на Но-Уи, „да“ или „не“ за героинята. Защото преселението е продиктувано от любов, а не е бягство и спасение от войната. Но как се чувства героинята? – като чужда, като криеща се отново, в мирно време (години от съпружеския ѝ живот преминават при затворени прозорци, спуснати кепенци и заключени врати), като дух, като не напълно своя част от разрастващото се ново семейство. Преселението и различността карат жената да се чувства не напълно въплътена (дух) и реализирана на новото място до края на живота ѝ. А любовта, която в младостта ѝ е била причина за доброволно преселение при чуждите, с годините е сменяла своя положителен знак постоянно и тихомълком. Накрая, с внезапния прогрес на Алцхаймеровата болест у бабата, проблемът се вербализира в една дума към всички около нея. „Фашисти“ – вика и повтаря тя и на децата си, и на всички останали, влизащи във фамилния дом. Тази дума отново поставя под въпрос какво се случва в душата на един човек, принуден да води непълноценно съществуване сред другите, близките. И как това, което отстрани е прието да се нарича благополучие и успешен семеен живот – се оказва, че не е било така за жената –майка на новия род. Било е и ежедневна борба – за извоюване на желаното „нормално“ място сред другите, било е и война – тиха и разяждаща война на полето между Аза и другите.

Темата за различността и неприемането на другия, па макар и свой, логично води до проблема за нацизма, който сякаш изневиделица се възражда, избуява в новото мирновременно семейство като неонацизъм. Този проблем, по модела на двойното проектиране (двете героини с едно име, двете войни, двете гледни точки – на бабата и внучката) също е удвоен.

Първият епизод: с отвеждането на учителя по френски – на 7-ми юни 1944 година – заради еврейска кръв в потеклото му. Когато, още ученичка тогава – Неделька се опитва да окуражи съпругата на учителя – французойката Шарлот – последната шепне Но-Уи, Но-Уи – с тон, събрал цялото отрицание на надеждата и цялата мъка от неотвратимостта на случилото се. Но-Уи, Неделька, тогава усеща болката, причинена от нацистите, като зрител.

Вторият епизод: Години по-късно, когато тя вече има внуци (Неделька, Маргарита, Антонио), неонацизмът изригва в семейството ѝ, смразявайки с ужаса си и нея, и съпруга ѝ. Този път внукът ѝ Антонио, който в училище се проявява като неонацист – изговаря и насочва злобата си именно към героинята и към сина ѝ (негов баща) – защото не са „чисти“ италианци, а той искал да бъде чист, без примеси, дори за доказателство можел да убие някого.

1960 година – завръщането на Неделька в Кастелмаре дел Голфо от първото ѝ пътуване до Сплит след омъжването ѝ за Карло. Посещение на родния град след 12 години, в които тя не е била там, а сега се чувства като дух, като мъртва за града. А как описва тя своето езиково – най-съкровено, най-себеопределящо – поведение? Поведението ѝ е странно и грешно:

„... цели дванайсет години не бях виждала и майка ми, но когато останахме сами в кухнята, вместо от мен да изригнат безброй думи, аз мълчах...“

„Разказах на мама най-важното за мен, но не ѝ казах нищо за самотата ми, за страха от мафиотските престрелки, за това, че с децата не говоря на хърватски.“  И:

„Колко езикови грешки направих тези дни в Сплит!“

Усещането на героинята за липса на категорична принадлежност нито към родината си, нито към мястото, където живее със съпруга и децата си, се засилва след един разговор, в който с малките си тогава синове си говорят за техните различни родни морета:

„И за миг се почувствах ни там, ни тук, вече не бях сплитянка, а тук, в Кастелмаре дел Голфо, собственият ми син ми обясни, че ние имаме различни морета.“

А след смъртта на съпруга си споделя с внучката си:

„...преди Карло бях сама и след Карло пак съм сама. Като че не съм ни жива, ни умряла. Като че съм разпната. И ако за обикновения човек смъртта е кръст, за чужденеца всичко е кръст: и миналото, и настоящето, и бъдещето.“

В края на живота си и под напора на болестта на Алцхаймер, баба Неделька спира да говори на италиански. Говори само на родния си хърватски и само с внучката си. Никой друг в семейството ѝ не я разбира, защото никой друг освен внучката ѝ не е научил хърватски език. Старата жена забравя италианския – и оттам нататък комуникацията с всички, освен с внучката, става невъзможна. Синовете ѝ не са научили майчиния си език – и това от дреболия се превръща в зловещ парадокс, в някакъв вид инвалидност.

Ето как изглежда това за младата Неделька:

„Татко всъщност няма майчин език – това не е ли абсурдно?Всеки човек трябва да има майчин език, и то истински майчин език, а не бащин, който заради средата е станал, или си мислим, че е станал, и майчин език. Но татко и чичовците нямат майчин език, нямат твоя език, а само италиански, бащиния, но това достатъчно ли е за един човешки живот? Сега, когато болестта ти отне италианския, всъщност ти отне и синовете, и Антонио, и Маргарита, и ти останах само аз, единствена в цялото семейство, която научи твоя хърватски език.“

Така в края на живота си възрастната Неделька се превръща отново в чужденка. И този път е неизмеримо по-тежко, защото тя не е чужденка за другите, за съседите и съгражданите, а е чужденка в собственото си семейство, сред собствените си деца. А хърватският език, на който единствено говори до смъртта си – освен като разделящ от рода ѝ се превръща и в бягство от чуждите. Бягство в езика – Родина, завръщане на чужденеца в своята непокътната идентичност.

Лидия Димковска, „Но-Уи“, ИК „Колибри“ – София, 2019.

Превод от македонски – Божидар Манов.

Лидия Димковска

Лидия Димковска е поетеса, есеистка, преводачка и езиковедка от Северна Македония. Родена е в Скопие (1971), където завършва общо и сравнително литературознание в университета „Св. св. Кирил и Методий”. Има докторска степен по румънска филология от Букурещкия университет. Редактор е на отдела за поезия в електронното списание за култура и изкуство „Блесок“. Членка е на Дружество на писателите на Македония от 1995 година на Македонския ПЕН център.

Автор е на четири поетически книги и на два романа: „Скрита камера” и „Резервен живот”. Носител е на престижни литературни отличия, между които е и Наградата за литература на Европейския съюз за 2013 г. Живее и работи в Словения.

Иглика Дионисиева в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.