Мариана Тодорова: Иван Радоев в българската литература

24.05.2022
Снимка 1

Поемата Зелена игра на Радоев е първият сериозен опит за легитимация на постмодернизма в българската литература.

Неговото чувство за хумор, изящно и плътно, е най-отличителната черта на творбите му. То подсилва връзките между лирико-елегичните елементи и детайлите на наратива в драматичното:

аз ви записвах епично,
за да накажа с точност себе си!

 

Блясък на иронията в лирическите му редове – така бих определила почерка на поета и драматурга Иван Радоев.

Към професионалния си живот Иван Радоев винаги е бил особено взискателен. Написаното внушава респект от постигнатите художествени визии – и на фантазното, и на автентичното. Той е от писателите, за които творческата биография започва с възможно най-голямото огорчение – безпрекословно отричане от българската литературна критика на ранните му стихове, разглеждани под лупа, защото са „интимни“, а не „граждански“. Макар в началото на своeто творческо странстване поетът да е обнадежден, че го очаква различно посрещане (заради адмирациите на Борис Делчев във връзка с дебютната му книга). Но веднага след оповестяване на „Пролетно разсъмване“ (1953), където всъщност се намират и оригиналните му заявки за истински поетични творби, негативната оценка на официоза Литературен фронт (1) не закъснява.

За поетите това е крайно болезнено. Особено когато си на двадесет и пет. И когато самата острота в оценката рефлектира чрез огнево настъпателния „фронт на литературата“. След първите преглътнати горчиви упреци, в следващите четиридесет години, Радоев непрекъснато ще създава творчество, което има своето заслужено място в световните класации за поезия и драматургия.

Иван Радоев показа как може да се свърже линията на класическата форма на българския стих, през авангардизма на Гео Милев и предметно-философското стилизиране на визиите при Атанас Далчев, до разчупените форми на постмодернизма, чиито кълнове се подават свенливо още от началните години на 60-те, напипани като предчувствие от Иван Радоев. Но постмодерността, както всички несамостоятелни, а възпроизводни концепти, се оказва рамка за неговото въображение и Радоев отминава безпроблемно през изкушението, стремейки се да създаде епични, социално-исторически послания и в най-личните си стихове. По същото време успешно разгромява адептите на статуквото, както и крепителите на ниската, масова култура:

... най-случайно видях до дръвника малко топче от синьо стъкло.
Дядо! Намерих окото ти, дядо! – весел вик от двора нададох.
И тогава се случи чудо нечувано, нито видяно, нито сънувано.
Под сляпата вежда той сложи изкусно 
синьото стъклено топче и от небето в него 
се спусна за доказателство слънчево снопче.

(„Зелена игра“)

Поемата на Иван Радоев „Зелена игра“, поместена на един по-късен етап и в книгата „Един бял лист“ (1975) е от големите сполуки в неговата творческа биография. Но тя е истинско изпитание за читателя. Макар да се отличава с привидна простота, а словото да тече леко и неусложнено, а и внушенията да носят прямотата на житейски случки – като художествена тенденции Зелената игра заема възлово място не само в поезията на Иван Радоев, но е отличима и в цялостната панорама на българска поезия.

Тя е синтез на многовъзможни интерпретации, вид театралност, основен „вид“ от големите родове на изповедността. Защото съдържа кадри със свои изисквания за самостойност и динамика, а това налага честата смяна на изповедния тон с диалогичност. „Зелена игра“ е цялостен диалог в стихове с органично вплетени монолози в нея. И това я превръща в оригинално лирическо пространство на идеи, образи, сюжетни предизвикателства.

Безупречен стилист в стиховете си, Радоев трансформира битуването си в художествените пространства на драматургията в своеобразен личен мотив за създаване на лирически глас, подсилен с художествена пародия. По-късно тази особеност силно се разраства в поезията му. Съчетана с лирико-епични наративи, тя е абсолютно непозната за този етап на българската поезия – време на сериозни „граждански“ оди и балади. Освен изписването собственоръчно на трагически разломявания на аза, положителният резултат проличава в другата посока – утвърждаване на личната психическа устойчивост у твореца, попаднал насред тоталитарните забрани.

* * *

Най-парадоксалното е, че фикцията Зелена игра е словесна игра на реалности.

На единия полюс е социализираният човек, обществото, с неговите изисквания за морал и полза, на другия – идеалната представа за свобода, намеренията и фантазиите за нейното постигане от артистичните души.

Езоповският език, създаден и практикуван по време на социализма, опазва поета Иван Радоев от идеологическата цензура, надхитрява я, защото подобна тема – темата за индивидуалната и колективната свобода, беше много опасна за писателите от соцобществата, защото техните тълкувания стават повод за лична уязвимост.

Драматургът Иван Радоев, автор на великолеп­ни пиеси („Светът е малък“, „Юстинианова монета“, „Голямото завръщане“, „Червено и кафяво“, „Пожарът“, „Садал и Орфей“, „Човекоядката“, „Биволът“, „Чудо“, „Кълбовидна мълния“, „Сън“, „Вангела“, „Упи или Театърът в края на века“ и др.) е в превантивна позиция спрямо поета Радоев, често препотвърждава неговите лирически постижения, припознава като свои конструктивните механизми на художествеността през проблемите на екзистенцията – в това отношение поемата „Зелена игра“ е тема благодатна.

Но поемата е повратен момент и в лирическата панорама на съвременната поезия. Тя е жажда за свобода, но и визия за свобода, тя е реализирана, но и изконсумирана, употребена свобода. И в този смисъл гледните точки на автора на този блестящ „наратив“ (събитийната среща между съвременника Иван с неговия праотец дядо Иван) е почти „дисекция“ на най-болезнените и проблематични ядра на битието на обикновения човек – усещането на съвременния българин за свободата. Въпросите на автора са разнопосочни, достатъчно дълбоко разиграни, търсещи сходства и близости, и отричащи близости...

В „Зелена игра“ има особен психологически ангажимент от страна на нейния създател. Изненадите, които буквално те застигат неподготвен, са толкова много и с такъв емоционален интензитет, че веднага възниква предчувствие за целенасочена авторска последователност в психологическата „терапия“ върху читателя – за необходимостта от детайлно вглеждане в текста на Зелена игра от иначе толкова обемното (2) му творчество:

И така,
от благодарност, както разбрах, 
той (3) ми направи една зелена игра.

Тя имаше зелени уши и очи, 
зелени крака и зелена опашка 
а нейната нежност, за да личи, 
дядо вдъхна на мен сила юнашка.
Ти си слабичка – рекох ѝ аз.
– Да! – отвърна зеленият глас. 
... Беше крехка, добра, доверчива, 
а всяка нежност е непредпазлива.
И за да не бъде от гняв застрашена 
или от внезапно страдание, 
аз ѝ превързах вратлето зелено 
с едно тънко желание –
да си я водя след мене.
(...)
И понеже ѝ бяха зелени ушите, 
ловеше в зелено шума на тревите.

 

„Свободата“ е вградена в човешкия образ на зелената игра, в желанието на автора тя да е неотделима част от човешката същност. Тя е образ на любимата. Но не е само това. Най-предизвикателното на поемата в стихове на Радоев е в конструктивната ѝ цялост, в която отделните кинематографични кадри се градят върху крехката подвижност на единачеството, имат собствена семантична обоснованост. Постоянството на конкретната визия се обвързва преднамерено с психологическата гъвкавост на текста, прелива от авторовата самоирония и тъжното предчувствие за трагичната обреченост на човешкия интелект по време на всички тоталитарните режими. А земната тежест на опита, ранното отрезвяване, користта (или така наречената от поета „полза“) продължават да „драскат“ с особена упоритост върху другото лице на чувството:

Аз я дърпах. Влизахме в пререкания.
Боях се да не скъса тънкото мое желание.
Излизай! Излизай! Водата е лед!
Ще ти простине характера проклет!
Най-топлото място в природата е човешката пазва!
Влизай!
... баба ще ти свари чай от орехови черупки!
Пред теб вече няма надежда, има само хрема.
И тъй като с орехи боядисват прежда – ще ти стане кафяв корема!
Тя не знаеше какво е ,,кафяво“ и се плашеше не от кафявия цвят, 
а от кафявата дума – възрастните така се боят.

 

Кафявият цвят, предпочитаната среда на диктаторските системи, предизвиква психологическо напрежение, гради полемична основа за диалог – ако зелената игра сега се подчини, нейното „тяло“ ще се спаси от омразния кафяв оттенък. Илюзията за преливането от „идеите“ към „тялото“ (на текста), една силна тенденция по-късно в постмодерността, начева още тук в стихотворните текстове на ранния Иван Радоев от 60-те и 70-те години.

Но само възрастните, внушава ни Радоев, разбират от подобна предпазлива полза – зелената игра все още живее в необременената зона на личния избор – неопетненото пространство на автентичните усещания, на непохабените социални нагласи. Това са човешките индивиди, които са без социални обременености, и в този смисъл напълно свободни.

Но нищо неподозиращи, на земята те са най-трайно ощетените. Няма по-трагично усещане за човека на изкуството от този миг на прозрение, вгледан в драматизма на ситуирания човешки интелект на фона на грубо сбърканите политико-социални мерила на обществения живот.

Всяка тоталитарна власт иманентно съдържа нагона за изрядна войнственост, подхранва извратеност на човешкото его, създава причини и казуси за дисбаланси в социалния свят на човечеството.

На този фон в поемата на Радоев чувството любов, както и играта на второстепенни художествени визии, са нюанси на красотата, но са осъдени на драматично изтъняване с времето, и поетът е наясно с това...

Но можех ли да спра сълзите 
на вековете в тая гора?
Скачаше внезапно във водите 
зелената моя игра – 
и понеже тя бе настървена, 
белùте предстояха тепърва – 
гъделичкаха я по петите зелени 
стъклени малки пъстърви.
Тя се кискаше и смехът ù зелен 
пръскаше с ледени капки 
динозавъра, дядо и мен.

 

В човешката цивилизация зеленият „семафор“ отмерва времето, посоката, проходимостта, отменя възбраните и в крайна сметка дава ход на свободната воля. Предпазливостта, която зрелият разум на мъжа иска да приложи към поведението на зелената игра, а пък липсата на социален опит я прави тъкмо смайващото чудо на живота му, по същество е предизвикателство към самия него и неговото сърце. Самоиронията, най-отличителната черта на перото на Радоев, подсилва драматизма на прозренията му.

Пленителната динамика, присъща на „тялото“ на Зелената игра, постига единство между нейните ненакърнени мечти и целостта на собствените му поетични блянове. Все още не е изградено предпазното чувство за опасностите, които дебнат всяка свобода въобще, но проблемът започва да се консолидира около темата за отговорността и свободата. В сюжета на поемата това ще се разгъва постепенно и драматично. Пред смаяния погледа на читателя. Самото осъзнаване на реалиите започва да смразява кръвта му:

Ах, колко въздушец топъл съм духал върху ушите зелени, 
всеки неин трогателен вопъл множеше годините в мене.
Влез! – чувах нейният глас, в който имаше малка вина. 
Кой да влезе?– питах я аз.
Някой чука отвъд тази стена!
Животинче, зелено и сладко! това е сърцето ми, 
животинче любимо,
което измерва секундите кратки на моята дълга търпимост
към твоите малки безумия!
Ако излезе от мене,
кой ще ти топли ушите зелени?
И така
аз извърших своята първа жестокост с най-добро намерение: 
запознах я със закона за ползата в минути на откровение.

 

Иреалното в поемата лежи върху изобилие от синьо-зелени цветове, върху изумителна красота, всеки избор е във възможностите му – тези изящни плодове на въображението (да не забравяме, че Радоев е създател на лирическата драма у нас).

Чрез поемата Зелена игра“ ние ставаме наблюдатели, не, ставаме съучастници на съвършената игра между опита и бляна („закона за ползата в минути на откровение“). Така ставаме свидетели и на техния трагичен финал:

На другата заран намерих преядено моето тънко желание
и един зелен лист – с абсурдно послание.
Ето какво пишеше на него:
Аз си отивам. Не можеш ме спря.
Не искам да те използвам вече.
Това е абсурд. Добър вечер.
Твоя: зелена игра.


Тя е искала да ми каже ,,сбогом“, но думата ,, сбогом“ предизвиква тъга. 
Аз държах писмото с дълга тревога
... и го държа досега.

 

В тази вибрираща зона на Избора трябва да се търси голямата притегателна сила на човешката субстанция в поемата „Зелена игра“мерилото на достойнството и усещането за свобода, изкусителните пътища и пространства пред тях. През страстните стихове на Ботев, елегиите на Яворов, до гротеските на Константин Павлов, темата за свободата и ползата е голямата тема на българската литература и култура.

* * *

Всеки нов прочит на текста на „Зелена игра“ събужда у читателя нови емоции: това са културни асоциации, трупани в човешката памет от контакти с изкуството в различните времена. Иван Радоев майсторски ни предизвиква, друг път ни тласка в словесни лабиринти, играейки си ловко с претенциите ни за филологическа ограмотеност, непрекъснато поставя на изпитание емоционалната ни култура, иска да ни стъписа с необичайните визии в текста си, завихрени около зеленото.

„Поезия за посветени“ нарече поезията му Мария Гарева (4) в своя предговор към избраните му стихове и това е съвършено вярна оценка на неговото творчество.

Парадоксите на Радоев, иронията и самоиронията в неговите творби, осъществяват живи връзки между минали векове, събития и най-новите изкушения на XXI век, когато нито Ботевите, нито Радоевите персонажи са сред живите, но тяхната жажда за човешка свобода тревожи поетите от по-младите поколения. Поемата „Зелена игра“ е препечатвана в различни книги от самия Радоев приживе, без да се радва на особен интерес от страна на литературната критика, но с нейната актуалност днес можем да свържем появата на книги като „Балади и разпади“ от Георги Господинов, „Балът на тираните“ от Пламен Дойнов, „Нищо“ от Георги Борисов, „Поетът е хтонично същество“ от Пламен Антов, „Подготовка за напускане на сърцето“ на Ани Илков.

Поетът разказва за своя дядо: „Вечер в къщи като насядаме, казваше:/ „Мамка ти и таван, изпреби ми и главата!/ Един ден ще те нацепя на четири!“ и в неговата закана прозира намерение за потрошаване не само на битови ограничения...

Така за времената на тоталитаризма Радоев успяваше да надхитри идеологическата цензура. Обаче пръстите на ръката му неотстъпчиво винаги стояха върху пулса на литературните. Употребявам глагола „надхитри“ с известна условност поради неприсъщата хитрина на характера на Иван Радоев. Самият му лирически персонаж воюва с „хитрината“ и „ползата“, и отреагирва най-често чрез гротеска и себеирония. В други случаи наднича желанието за елегантна деконструктивност на езика (защото в произведенията на Иван Радоев огрубената езикова стилистика, насочена дори само срещу тоталитарните методи – е съвсем по изключение). А в тази мъдра закана на дядото битието на езика е преминало в телесен „интериор“.

Действието, ръководено от зрелия разум на дядо Иван не закъснява, ето защо зелената игра впоследствие изцяло ще му симпатизира, възхищавайки се на изконния българския характер:

замахна с дива ръка,
като гайда писна етера –
но една сляпа треска
не му отвори очите на четири.
По-добре – дядо ми рече, –
сега съм като циклоп!
И на другата заран довлече пияния своденски поп.
За една нощ бяха изяли цяло яре и цяла коза.
И аз ще си извадя окото! 
в знак на близост попа каза.
Дядо се вдигна... и седна.
И каза своята мъдрост поредна: 
Щом в едно село няма два попа,
не може да има и двама циклопа!
Ето как една болна представа превръща 
нещастието в слава. Оттогава
много мъже си избождат очите, за да добият 
безсмъртни ликове – вярно е, тях ги виждат, 
горките, но те не виждат никого.

Психологическото време на героя не е времето само на случката. Веднъж тя е предвидима, друг път е последствие, в трети – причина за сатиричен, но горчив анализ на предстоящи събития...

* * *

Опитал грубостта на отрицателната критика, Иван Радоев прави това, което е характерно за значителна част от българските писатели – „чрез езоповския текстуален език“ творбите им минават през иглените уши на тогавашната цензура.

Ортодоксалните писатели нямаха нужда от „езоповски“ език – техните адмирации на социалистическия напредък и на неоспоримото превъзходство на комунизма над капитализма не се нуждаеше от завоалираност. Напротив, колкото по-недвусмислено и директно бяха показвани само­доволството и социалистическото добруване, с по-ярко кресчендо, толкова по-осезателно значими бяха административната похвала, покровителството и „ползата”.

Директната словесна канонада от одически дитирамби се наричаше гражданска поезия. Другата, която се срамуваше от поклоните пред комунистическите корифеи, беше анатемосвана като негражданска поезия, антинародна. Затова според мен най-чувствителните български писатели, към които безспорно принадлежи и Иван Радоев, създадоха ярки асоциативни творби, в които размахът на творческата визия граничи с необозримото пространство на фантазното:

Голям свят!
Големи дървета и камъни!
Птици големи!
И слънце голямо!
Големи води – студени-зелени... студени-зелени... 
Но най-голям, най-голям, 
най-голям от всичко беше дядо ми
eдноокият ми дядо Иван.

 

Издайническите нотки на гордост заради личното родословие, което не зачита „таваните“, едва ли е било отминавано незабелязано тогава от цензуриращите, заради което авторът търпи огромни неприятности в градежа на своя биографичен пъзел, за което ще стане дума по-нататък. Радоев успя да вгради античното и митическото, тяхната образност в съвременното битие на езика.

Демонстрацията на „неслучване“ в канона на тоталитарния език, всъщност е предпазливо докосване до идеите на епическото, до героичното. Веднъж то ще бъде толерирано чрез предизвикване на читателска възхита, друг път ще бъде рязко иронизирано, дори пародирано. Това е коренно нов подход в поезията, вкарване на пародията в героичното, и Радоев го реализира блестящо. Идентичността се играе „художествено“, преднамерено и условно, отдалечава се във времето, после разко се придърпва в центъра на самата любовна случка и в дискурсите към героичното, към епичното. Тази условност и динамика, постигнати чрез пародията и абсурда, ще му спечелят все повече симпатии и привърженици сред неговите по-млади събратя по перо: „Си искам живота“ на Биньо Иванов (1993), „Любовникът и маестрото“ на Пламен Дойнов (1993), „Повече тишина“ на Иван Методиев (2003), „Подготовка за напускане на сърцето“ на Ани Илков (2015), „Екзотични начини за разрязване на птица“ от Марианна Геориева (2016). Дискурсивните практики на Иван Радоев са надеждни, твърде много привлекателни както се вижда, не само за самия него като автор.

* * *

С Иван Радоев се запознах лично в края на 80-те години в Габрово, където имаше литературно четене на негови стихове. В разговора той ми каза, че въобще не обича литературните критици, „тълкувателите“ на поезията са най-досадното нещо на света, защото носят комплекс на неосъществени поети или романисти. Трябваше да се обидя. Но нищо подобно не се случи, разговорът разгорещено потече около замисъла на „Зелена игра“. Стана дума за поезията на Гео Милев и Далчев, чиито влияния откривам в стила на Радоев, за новите изяви на постмодернизма и табутата в литературния живот, за езоповската „хитрина“, която ти подсигурява възможност да кажеш всичко, което социалистическата цензура забранява. Стана дума за хумора и самоиронията, за съжаление толкова рядко срещано явление сред българските поети. Поговорихме за „циклопа“, за „тавана“, и най-вече за „треските“. Никога няма да забравя хладнокръвния стоицизъм в очите, когато му казах, че според мен „Зелена игра“ е сред най-добрите поеми в съвременната българска литература. Той вдигна рамене и студеното пламъче в погледа му изразяваше дистанция от литературните нрави.

* * *

Камъкът (най-честа метафора за разумна непристъпност, или за закрилящо присъствие), в поемата „Зелена игра“ е с разгърнат смислов ангажимент – по него „скачат“ (и той позволява това) „едни удоволствия ледени“...

Вие сте виждали посредством очите си
по фотографии вече изгледани
как по планинските камъни чисти
скачат едни удоволствия ледени

Скокът е не само вид игра в природата, напомняне, че и политико-социалните системи не са с траен статут, „скокът“ е динамична трактовка на случващото се, видимо напомняне за крехкостта на човешките емоции и усещания. Казано още по-стеснено – това е „заявка“ за възможността поемата „Зелена игра“ да се тълкува и като любовно послание, като друг тип художествена визия. Като възможност реални детайли да се вграждат в иреалната случка. Така Радоев трасира пътя пред новите необходимости в българската култура – съвременните автори на текстове да гледат на „личната“ свобода като на същностна особеност на индивида, на неговото човешкото достойнство. Само добрите намерения никога не са достатъчни. Задълбоченост и психологическа гъвкавост се изисква от един творец, за да се осмели да констатира това върху белия лист: „Такова едно удоволствие,/ със слънчеви ледни зърна,/ смразяваше сутрин/ чак до костите/ моето чувство за топлина.“

Стилистиката на творбите, създадени от писателите в периода 60 – 70 – 80-те години на миналия век, за самите тях стават характеристика за големия и необятен свят на изкуството. Поет, който не умееше да борави с пластиката на словото, безславно се проваляше. Други автори преминаваха в гръмогласния хор на представителите на „гражданската поезия“, където детайлите на визията не бяха сред най-важните принципи за художественост, или, ако писателите бяха дълбоко самокритични, се оттегляха мълчаливо.

По същото време талантът на Иван Радоев вероятно му подсказва, че поетичното е в разгърнатата визия на „смесите“, в другите обеми на усещанията, в глъбините на лирическата елегия и легендарното, в ефира на фантазното, без обаче да се пренебрегват себестойностите на ежедневното.

Преследван и дискриминиран политически, Иван Радоев беше и си остана истински свободен човек. В областта на интимната лирика той създаде шедьоври, с които би се гордяло всяко съвременно истинско модерно общество.

Ето как Радоев характеризира десетилетията по време на социализма, чиито последици изпитваме и досега: „... цяла една нация беше натикана в ада, като ѝ беше посочен за рай. Това е най-кошмарното нещо в тия десетилетия – тая голяма, велика измама. Цяла една нация беше деформирана, това не е малко. Не издържа. Момчетиите, които пò инат бяхме, поиздържахме.

Изказано с езика на поезията, десетилетията от творческия живот на Радоев изглеждат така:

Участ моя, с кървави макове!
Де са ми дните?
Де са ми нощите?
Влакове, влакове, влакове тичат пияни през гроздето...
... Нека там, на въженцата ти електрически 
се наскача възторга ми бос!

 

„Камъни и кал – пише Мария Гарева в предговора към Избраното (5), – се сипят не само върху ефирните стихове, определени като „порочни“, „бур­жоазни“, „еротични“, „вредни“, а и върху техния автор. Синините по душата на поета, мръсотията върху лицето и името му не задоволяват идеологическата стража. Тя цели пълно унищожение на въображаемия враг: изгонват го от работа, пропъждат го чак в Сливен и Бургас, струпват върху главата му всички възможни вини: за положението около Суецския канал, за Унгарските събития, по-късно – за Пражката пролет, за студентските вълнения във Франция и цяла Западна Европа... Етикетът е добре залепен. Инакомислието трябва да плати най-високата цена. Безкръвните убийци „бавно вършат своята братска работа“.

Години наред, чак до 1989 г. се редуват назначения с уволнения, качването на пиеси на сцената със свалянето им, спиране на стихове и цели книги със съзаклятническо отпечатване. След години Радоев ще напише:

И червеи
в още неузрелия ми плод.
О, тая незавършеност!
О, тая историческа омраза!
О, тоя смъртоносен навик да се предадем на роба, който ни владее!
О, тоя тъмен епос на Балканите!

 

Изпитал на свой собствен гръб цялата неравнопоставеност на писателите при практическата реализация на творческите им дарби, Иван Радоев не си позволи никъде пряк упрек към събратята си, той просто ненавиждаше диктата у системите. Беше от самокритичните таланти, които винаги търсеха причината за несполуките в себе си, макар че личните му несполуки бяха незначителни. Поетът създаде силна асоциативна поезия, която в своята многопластовост винаги можеше да стъписа тесногръдието на цензурата:

Земята беше голяма, неравна,/ слънцето голямо като свински мехур,/ в който експлодират жълтурчета“.

Хуморът на поета е на границата на гротеската и в „Зелена игра“. Хумор язвителен, с категоричен смислов ангажимент, признак за психологическа издръжливост, той разкрива и силата на характера на човека Иван Радоев.

Особено чувство за гордост изпитва всеки българин, когато започне да преосмисля чрез поезията корените на своята идентичност и национална устойчивост, защото стиховете на Иван Радоев са посветени на „големите“ българи, които с калпаците си „достигат“ планетите.

Тази поетическа визия, богата на психична енергия, някога стъписваше корифеите на догматизма:

... навярно те бяха разбрали, че на големите хора им трябват големи дървета, за да поддържат високо небето, та когато вървят из сокаците мъжете с мустаци монетни, да си носят спокойно калпаците и да не събарят планетите.

Такива работи ставаха!“

 

В привидния неутралитет на фразата „Такива работи ставаха!“ прозира желание за постигане на здрав разум – събитията не трябва да се пресилват, и че развръзките в историческия ход на времето имат валидност само с нашето пряко участие в тяхното идентифициране. Нито за миг поетът не оставя безметежност за съвестта си, или пък оневинена вина.

За своите читатели поетът и драматургът Иван Радоев създаде образи с методична психологическа интервенция за в бъдеще: Циклопът от „Зелена игра“, когото всички гледат страхопочитателно, е с разполовена способност да обозре света; треската от тавана, погубила окото на дядо Иван, е от същия сорт на треските за дялане и в самите нас – тези образи стават знаци по авторовото трасе за познание на обществата и на себепознанието, което е и най-сигурното доказателство за художествената самовзискателност на Иван Радоев. И ако се вгледаме в онези съвременни поети и драматурзи, носители на наградата „Иван Радоев“ през годините, са номинирани именно заради притежание на тези качества в биографичното си творчество. Творбите на Радоев ни подсказват, че през целия си съзнателен живот той е настоявал за по-голяма категоричност и недвусмисленост в жизненото поведение на всеки индивид, бил той писател или обикновен човек.

Ето Мавърът, една не съвсем на мястото си, но обяснима фигура от творческата фантазия на поета, родена като приумица на неговия дядо в желанието му за пътешествие до арабските земи; нежните захапки на пъстървите в ледената вода по петите на зелената игра; нейните зелени сълзи, неотделими от сълзите на вековната стара гора; топлината и доверчивостта на човешката пазва; извлекът от кафявия чай на фамилиите (а този цвят е ужас за посветените в тайните на кръвните данъци на човечеството, защото той навява представи за кафявата военна чума); крехката привързаност на човешкия блян за любов към зелената играта... И най-накрая – безпощадното нашепване „добър вечер“, произнесено вместо сбогом.

„НИКОГА НЕ ВЗЕМАЙ ЕДИН УДАР ПРЕДВАРИТЕЛНО“ – думите са произнесени от бащата на Иван Радоев. Струва си заради тях да е написана поемата. Най-силният образ: силуета на „слепите“ ръце, които трябва да изразят символите на своето време, са пожелали свободните движения на лебедите. Предупреждението: възможно е да се „вледенят“ по житейския друм. Едно страховито предчувствие, но и едно умоляващо желание – да не се сбъдне това предчувствие, рано е за него, все още е рано...

Приказки-лебеди!
Колкото и да е непривично,
аз ви записвах епично,
за да накажа с точност себе си!
Дано само ръцете ми слепи не са се вледенили по друма, 
за да мога да стопля в шепи падналата от гнездото си дума.

 

Формираният статус на наказанието („да накажа с точност себе си“), освен максимализъм от нравствено естество, подготвя възприятията ни за среща с чудодейна свръхсила – „играта с думите“. Не отпада и най-дребният детайл на битието, психологическата му измеримост (акцент и при Биньо Иванов). „Зелената игра“ е отхвърляне на схващането за смиреност и благоприличие, тя е друг вид ценностна мярка. Но е и художествена интуиция, усещане за творческа и човешка самотност (,,паднала от гнездото си дума“). Наясно сме, че пред нас стои елитарна творческа фигура, чиято оголена нервна система е на поет с ярка индивидуалност, със силна мотивация да разказва безкрайните случки на своето време, защото сюжетите са впечатляващи и поучителни.

Но можех ли да спра сълзите на вековете в тая гора?
Скачаше внезапно във водите зелената моя игра – 
и понеже тя бе настървена, бедùте предстояха тепърва.

 

Съзнателно търсено като образ, точно от „сълзите на вековете в тая гора“ неговите любовни „кахъри“ придобиват патината на истинските материи.

Тази особеност в стилистиката на Иван Радоев отразява тенденции – тя показва, че влиянието на Фройд и неговата психоанализа, под чието въздействие са значителна част от българските писатели през 70 – 80-те години на ХХ век, особено сред създателите на любовна литература, постепенно доста от тях се оттласкват от тази линия, специфична за фройдизма. Такива поети като Иван Радоев, като че ли повече се доближават до привнесената от чуждите, западните университети линия на философските корекции на Юнг, с неговите акценти върху хуманизма и хуманността, върху степенуването на човешките ценности (макар самият Юнг да е ученик на Фройд, после рязко се дистанциира от него). Тенденцията на Юнг – за превеса на хуманността в предполагаемите анализи и послания на човешките взаимоотношения през ХХ век, се възприемат като че ли по-добре от значителна част от модерните мислители, сред тях и българи, следвали в университетите на Западна Европа до 1944 г.

Иреалният образ на неговата любима носи зелена аура, тя е обожавана, неслучайно е допусната в сърцето на поета (в „топлотата на пазвата“)

Всеки неин „трогателен вопъл“ множи годините на изпитание в душата му, сърцето му прилича на отсечено дърво, и тъмните кръговете на ствола подсказват продължителността на страданието...

Ползата и свободата са с различни корени. От разминаването им оцелява човешкото достойнство.

Иван Радоев, особено в лирическата си драматургия, припомня за вечните клопки, в които преднамерено се вкарва човечеството, когато липсват по-висши мотивации в личностната мярка за собственото битие... Но изглежда, че всеки автентичен творец е подготвен за това, защото е изстрадал раждането на идеите в своето творчество, големи или скромни, както и превъплъщенията им, за да може да ги покаже пред очите на „света“ в цялото им многообразие, в изобилието им от топоси и нюанси („Тя се кискаше и смехът ѝ зелен/ пръскаше с ледени капки/ динозавъра, дядо и мен“).

Колажирането на предполагаемо поведение би трябвало да е отместено от творческата автономност на поемата... Но зелената игра се разгръща пред очите ни, достоверна и освободена от предразсъдъци, изкусително ни кани за участие в конкурентност по свободомислие и поведение, за истинско творческо съпреживяване. И в крайна сметка Радоев постига целта си. Мотивът за свобода става наш вътрешен ангажимент, текстуалната цялост на поемата се прелива в интертекстуални модели, с огромен интензитет на творчески и философски фантазии.

Според мен „особеното огрубяванe“ в днешната млада интимна лирика е закъсняла реакция срещу табутата, срещу свенливата двойственост на отминалите времена.

Любовната поезия е частен „случай“ в психо­логическата мотивация на проблемите на екзистенцията. Но като че ли чувството за дълг и свобода при големите поети най-малко се влияе от моралните норми на обществата, защото надарената личност създава правилата, тя винаги изпреварва консерватизма на своето време (особено видимо в стиховете на Константин Павлов).

Талантът обаче недолюбва слободията, той диктува по естествен път правилата на играта в друга, коренно противоположна посока. И затова образът на лирическия герой в „Зелена игра“ на Радоев е възхитителен, но и трагичен:

Подпалете страха ми, разбойници!
Чухте ли?
Чухте ли?
Чухте ли?

 

Посочен е недвусмислен адресат (но отговори не последват). Диалогът с този адресат е пробен тест за чуваемост; глухотата на пространството ще породи страх у личността, страхът подпалва лудост, психологическа травма с обясними последици. Някаква жестока самоирония размахва брадва:

Разсечете я моята милост – милост към мене самия, 
за да не би със безсъвестна нежност лудия в мен да убия.

Убедена съм, че такава поверителност (... да не би със безсъвестна нежност...“) е особено респектираща. Дори за младите поети, за скепсиса у младите въобще. В безпощадната откровеност на Радоев се съдържа горчивия екстракт на живота. Само лудостта е напълно безстрашна, защото тя е самият ръб на бездната, безвъзмездната полза. Другото е от Благоразумието, което с котешки стъпки пълзи по терена на битието. Правото на избор за свобода или за смърт упражнява само човекът и това предопределя неговата уникалност в косми­ческата необятност:

Един ден, ако имам син, ще му направя една зелена игра. Ще я превържа с едно тънко желание. Той ще тича по асфалта между камионите и зеленото животинче ще се плези на клаксоните. Имай милост към своята зелена игра, сине! Дай ѝ всичко! Колкото повече даваш, толкова повече остава за тебе. Един ден тя ще ти се отблагодари с бягство. Някой ще те сметне за глупав. Друг ще ти се присмее. Нищо! Само ако някой те удари веднъж/ и ти го удари веднъж. По мярка! Така ще го държиш в плахо учудване. Не два пъти. Не вземай един удар предварително – това ще те направи щастлив с една болка повече. А това е вече нещастие... Някога от моята зелена игра аз разбрах, че хората се делят на две: на едни... и на други.

След всичко това, което един ден ще прочетеш – избирай за себе си!...
Сега е нощ. Аз съм уморен.
И лягам да сънувам лебеди.

 

Шансът в живота произтича от правилния избор на свободната воля. Този шанс, творчески и чисто човешки погледнато, е избирателен. Но е и последствен. При всички случаи е водещ принцип на конструирането на поемата „Зелена игра“, на смислите, които оцветяват ракурсите на човешкото битие.

натопете татул и кощрява в кръвта на моята слава,
от сърцето ми огън стъкнете, 
в черепа ми всичко сложете 
и с тази течност несвята напълнете догоре земята!
Вдигам пълната чаша-земя и пия
за моята зелена игра!

Образец на любовна поема, в същото време „Зелена игра“ е алтернативен човешки ангажимент по отношение на свободата, честността, достойнството, една европейска мярка за личностна значимост.

Изкуството на словото, „словесната игра“, по ранг би трябвало да е равна на „изкуството да се живее“. Подобно на съвършената „Игра на стъклени перли“ на Херман Хесе. В поезията на Радоев, и особено в поемата му „Зелена игра“, артистичността на душата играе „играта на словесното изкуство“. А словото на артиста има мисията да пренесе богатството на идеите през вековете и да бъде същностна проекция на човешката личност.

* * *

Само една изгубена битка.

Иван Радоев загуби битката с рака. Часовникът отмери: 30.03.1927 – 10.07.1994. Посмъртно излизат книгите му: „Автентичният абсурд. Интервюта“ (2001), „Свързване. Избрани стихове“ (2007), „Чудо. Избрани пиеси“ (2007). В периода между 1981 – 1985 г. поетът дава отговори на литературоведски въпроси, поставени от Мария Гарева. Записите на тези интервюта са сред малкото запазени автентични изповеди. Впоследствие те се превръщат в основата на документалните филми „Поетът стреля в сърцето си“ и „Аз съм и ножът, и раната“ (по идея на Боян Папазов, режисьор Анна Горанова). Филм за моралната сила на творец, живял във време на духовна и политическа диктатура. 

 

---------------------------

(1) Петров, Здравко. Порочни стихове. – В: Лит. фронт, № 37, 11 септ. 1952, с. 2.

(2) Сред най-значимите му стихосбирки са: „Пролетно разсъмване“ (1953), „Стихотворения“ (1958), „Баладична поема“ (1960), „Един бял лист“ (1975), „Стихотворения и поеми“ (1978), „Грешни сънища“. (1987), „Бяло потъване. Децими. Феникс“ (1992, Електронно изд. на Литернет, 2004).

(3) Дядото на поета, според замисъла на поемата „Зелена игра“.

(4) Радоев, Иван. Свързване. Избрани стихове. Подбор, редакция, бележки, предговор Мария Гарева. Пловдив: Жанет 45, 1997.

(5) Радоев, Иван. Свързване. Избрани стихове. Подбор, редакция, бележки, предговор Мария Гарева. Пловдив: Жанет 45, 1997, с. 8.

 

 

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.