Ирена Георгиева: Без репетиция

Враца 1949

Беше последната неделя на февруари, когато от село дойде Василка, вдовицата на покойния му брат. Водеше единия си син, ама големия ли беше, малкия ли, Петър не ги беше виждал отдавна и не можеше да каже.

— Ей го Никола, сака да са жени, избрал си е мома и вика „не моа без нея”.

— Ха, честито! Он си знае най-добре, щом се е решил — отвърна Петър.

— Брат си превари, оно големия на 20 се ожени, а тоя летоска направи 18.

Петър гледаше Никола с наболите мустаци и изчервеното като домат лице. Види се, Василка не беше съгласна с мераците му, но се беше примирила, че още едно гърло ще трябва да хранят.

— Та дойдох да те помоля, баце Пеко, знаеш какво ни е положението, като си нямат баща, ти си им най-близък роднина, да идете с него да сакате булката от баща й. От Криводол е момата, ама миналото лято се завъртя по наше село, стринка ли има, кво ли и те ти сега, нагла́сиа работата.

Петър се съгласи, къде ще ходи, щото истина си беше, Василка сама отгледа тези момчурляци и втори мъж не рачи да си вземе. Беше стискала зъби, работила по нивите, от залъка си беше отделяла да ги отгледа. Бяха завършили 8мо отделение там на село – грамотни бяха, ама за учене по-нагоре не им идеше да мислят.

— Къде работиш сега?

— У ТКЗС-то, я нали земя моя си немам. Оно ората не сакат да си дават бащинията у него, ама некои вече кандисаха. Ония, дето имаха трактори, сеялки, всичко им ги земаха. Я съм си така по-добре, баце Пеко. Щото нема значение как си влезнал, с 20 или 200 декара, като раздават после зърно, бра́шно, ша дават по равно.

Разбраха се с Василка за следващата неделя да дойдат двете момчетата Никола и по-големия му брат на гарата, за да вземат влака до Криводол.

В уречения час Петър ги чакаше с кафявия си балтон и мека филцова шапка в същия цвят – истински градски човек. Духаше вятър, но топъл. Беше прогонил тежките бели облаци от небето, а последните останали, изтънели до паяжина, бързаха и те нанякъде. Снегът се топеше, даже по пътищата, отъпкани от крака и колела, не се виждаше никакъв. Двамата братя пристигнаха. Бяха като излети от един калъп. Еднакви на ръст, с каскети на главите и къси сетрета, под които се показваха бели, закопчани догоре ризи. Пристъпваха от крак на крак, докато се чудеха къде да дянат ръцете си. Чувстваха се неудобно, облечени в най-представителните си дрехи. Петър ги заразпитва за роднините, разговори ги едно-друго и те се поотпуснаха. После във влака им разказа смешни случаи от своето учителстване, а те си признаха как бягали от час, за да ходят да се къпят на реката, а на учителя казвали, че свинята раждала и те трябвало да помагат да не си затисне малките. Когато пристигнаха на гарата в Криводол, бяха единствените пътници, които слязоха преди влакът да продължи дългия си път към Видин. Огледаха се надолу-нагоре – нямаше хора, освен железничар с палка, който бързо изчезна някъде. Трябваше да намерят човек да ги упъти към къщата, която търсеха. Излязоха от гарата и въпросът накъде да вървят се оказа не най-важният, защото, пътят пред тях кафенееше тъмно и влажно, покрит с дълбока лепкава кал. Двамата братя се затюхкаха, че не са се сетили да си вземат гумените галоши, ама откъде да знаят, че ще им потрябват. Нямаше как, трябваше да преодолеят и това препятствие в името на любовта. Къде на пръсти, къде на пети, обувките им зашляпаха в калното море пред тях. Брод не се виждаше. Изминаха двадесет метра и се заоглеждаха безпомощно. Чуха се удари на брадва и следвайки посоката на звука, видяха, в близката къща мъж, който цепеше дебел дънер.

— Извинете, търсим къщата на Тодор Цолов — провикна се Петър.

Мъжът спря за момент. Изгледа ги мрачно и продължи заниманието си. Петър отново извика към него. Мъжът махна с ръка – нещо, което можеше да означава както посока - да вървят нагоре по пътя, така и да се разкарат от главата му. Те предпочетоха да изберат последното и изминаха петнадесетте метра до следващата къща. По улицата се зададе каруца с мъж и жена. Петър отново попита за посоката, и хората го изгледаха учудено и отминаха. Съвсем озадачени, те продължиха да стърчат в калта като корабокрушенци. После поеха отново, напреднаха още малко и в двора на следващата къща видяха възрастна жена, която изсипваше леген с кървава вода в коритото на външната чешма. На земята до нея още мърдаше заклана кокошка. Петър направи опит да я заговори. Тя ги видя и приближи.

— Язе недочувам баби, кой дирите?

— А добър ден, Цолов, при Тодор Цолов сме тръгнали.

— Цолов, викате. Знам го, ама що ще дирите у них. Ей там на кръстопътя ша завиете надесно и ша одите, одите и ша го видите, ша я познаете къщата му, нема начин да я пропушите.

— Благода́рим, благода́рим, остани си със здраве – махна й Петър. И тримата поеха внимателно в указаната посока. Освен обувките им, и крачолите бяха добре попили от криводолската кал. Завиха надясно, като оглеждаха зорко къщите и се чудеха как точно ще я познаят. След петдесет метра забелязаха отдалеч дом, който се отличаваше от останалите по размерите си. Колкото по се приближаваха към него, толкова по-ясно виждаха голям надпис върху дълго парче плат, опънато по продължение на оградата. Скоро успяха да прочетат „Тук живее народния враг Тодор Цолов”. Сега им се изясниха подозрителните погледи и нежеланието на хората да ги упътят и уверението на бабата, че ще я намерят. Спогледаха се мръсни и кални, пък Петър ги подкани „да влизаме”.

— Не сте се върнали — посрещна го самият Тодор, кимайки към оградата. Беше среден на ръст, стегнат, жилав, с дебели посребрени мустаци и прошарена коса.

— Не сме плашливи — отговори му Петър — пък и по важна работа идем.

Тодор ги покани да се разположат на масата и им сипа по ракия. Отнякъде се появи и съпругата му, която поднесе сирене и туршия. Казаха си наздраве и Петър отпи глътка за кураж и мина право на темата. Тодор слушаше внимателно думите му.

— Съгласен съм — рече той. Щом се искат младите, да се вземат. Ама чеиз голям да не чакат. Каквото сме скътали, че много ни взеха.

Уговориха се за подробностите. А лицето на Никола светеше.

Няколко часа по-късно, по пътя наобратно, Петър си мислеше за любовта – която те връхлита като лятна буря, изневиделица. Светкавица, гръм и едрите капки дъжд за секунда преминават през дрехите, кожата и изпълват сърцето ти, а то става цяло, усеща се живо, тупти заради онези две очи, топлия смях, загадъчните форми на създанието пред него. Не се интересува от имане, ниви, или трактор, съществуват ли, или са отнети и вкарани в ТКЗС-то.

Племенникът му Никола гледаше разсеяно през прозореца. От време на време се усмихваше на нещо, а после се сепваше смутен. Петър го заговори, но Никола го чу на третия път. Затова го остави на мислите му, които препускаха назад заедно с дърветата зад стъклото.

Откъс от повестта на Ирена Георгиева "Без репетиция"

Илюстрация: ©Георги Чепилев

Ирена Георгиева в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.