Чан Ксю: Нещо, свързано с поезията

 

Превод от китайски на английски език:

Чен Зепинг и Карен Гарнант

Превод от английски: Юлияна Тодорова

 

Името ми е Жа Юкин. На 65 съм и в пенсия. Живея на третия етаж в шестетажна сграда, в малък апартамент с две спални и хол. Съпругът ми почина преди години; дори и дъщеря ми почина много отдавна. Аз съм възрастна вдовица, но се усещам още активна и външно, и вътрешно. Животът ми е организиран, правя упражнения всеки ден и се стремя да спазвам здравословна диета. Тъй като винаги съм в добро настроение, не се чувствам самотна. Често нощем си говоря с починалите ми съпруг и дъщеря – дори ги питам какво мислят за живота ми сега. Не обичам да съм сред хора. Но пък съм в добри отношения със съседите. Поздравяваме се, когато се разминаваме.

65-ият ми рожден ден беше преди няколко дни – времето лети така бързо. Вероятно ще имам дълъг живот, може би ще доближа стоте. Тогава ще умра в старчески дом; заделила съм малко пари за тогава. Обичам да пиша поезия, макар че никога не съм публикувала и ред. Когато бяха живи мъжът ми и дъщеря ми, постоянно бях заета и нямах време за писане. След като починаха, започнах сериозно да пиша стихотворения. Четях много поезия, и на китайски, и чуждестранна.

Обичам да пиша стихове. Може би защото трябва да пиша по няколко реда всеки ден, този добър навик ми помага да спя по-добре. Когато бях млада, често страдах от безсъние. Около час след вечеря, вече изцяло отпусната след забързания ден, започвах да пиша. Понякога написвах два реда, друг път три или четири. А понякога и само един. Нямаше значение колко изречения написвах, винаги изпитвах вътрешно удоволствие. Давах ги на съседката си леля Джин да ги прочете. Макар че тя не реагираше много на думите върху листа, аз не се обезсърчавах. В края на краищата, винаги можех да ги прочета на мъжа ми и дъщеря ми. Мислех си, че животът ми е така добре организиран, защото пиша поезия. Но един ден, след като бях писала поезия в продължение на половин година, нещата се промениха.

Същата нощ, почти заспала, чух някой да ме вика по име. „Жа Юкин! Жа Юкин…”

Първоначално си помислих, че халюцинирам. Не обърнах внимание. Но звукът продължи упорито, докато накрая съвсем се събудих. Познах, че е г-жа Лиу, която живееше в бунгало наблизо. И тя като мен беше вдовица. Ако ме вика по това време, сигурно се е случило нещо. Разбира се, наясно бях на какви проблеми можеха да се натъкнат вдовиците. Облякох се бързо и отворих вратата. Г-жа Лиу стоеше в тъмното и не виждах лицето й. Каза ми да заключа апартамента и веднага да тръгна с нея. От ясния й силен глас си направих извода, че няма как да е болна.

- Юкин, преди малко поваля. Хайде да отидем на футболното игрище за гъби - каза ми тя.

- Какво? Как може на футболно игрище да растат гъби? – не ми се излизаше.

- Само аз зная тайната. Точно сега е перфектното време да берем гъби. Донесла съм платнени торби. Можем да напълним по една голяма. Ще ни стигнат за няколко дни.

Докато говореше, ме поведе надолу към изхода. Когато излязохме на улицата, си помислих, че не сънувам и че, всъщност, да изляза с нея си е нещо ново. В края на добре осветената улица тръгнахме по „Джиансай”, която бе тъмна като в рог. Футболното игрище беше наблизо. Заради късния час не се виждаше жива душа. Нямаше как да ми е спокойно. Докато вървяхме, на няколко пъти ми се привиждаше човек или голямо животно, което се е скрило в тъмното. Единият път тъмна сянка се хвърли към нас и аз извиках уплашена. Г-жа Лиу сграбчи здраво ръката ми и ме успокои:

- Ето, стигнахме. Виж – това е входът.

Но този вход не приличаше на обичайния, който виждахме през деня и заопипвахме пътя си в тъмното, дълго преди да усетя тревното поле под краката си. Г-жа Лиу вече се беше втурнала напред; виждах я неясно как се навежда. И я чувах да възкликва:

- Еха – толкова са много! След дъжда са като пощурели! Ах, ето още една туфа с гъбки! Здравейте, мъничета, за нас ли сте щръкнали така, за да ви забележим?

Нищичко не забелязвах, нито пък вярвах, че в тревата може да има гъби. В края на краищата, не бяхме в гора и на това място често се играеха футболни мачове – така че как би могло да има гъби? Чух гласа на г-жа Лиу:

- Не ставай глупава – побързай и бери!

- На такова място няма как да има спори, така че как е възможно да никнат гъби?” – изморморих.

- Кой казва, че не може да има спори? Не си ли чувала за майката Земя, която се разтваря нощем?

Това ме учуди: кога пък г-жа Лиу е станала поет? Тя се отдалечи още повече, искаше ми се да я настигна, но нещо черно се хвърли срещу мен. Паднах тежко на земята. Отворих уста, за да извикам на г-жа Лиу, но не успях да произнеса и звук. Освен това, бях се схванала и въобще не можах да помръдна. Черното нещо беше изчезнало. Дали пък не беше мечка? Над главата ми проблясваха Млечният път и искрящите небеса. Всъщност в този силно замърсен град не бях виждала звезди от години – какво остава за Млечния път. Това наистина ли беше футболното игрище на нашия град? Бях във форма, защото правех редовно упражнения, защо сега не можех дори да се надигна от земята? Въпреки че не успявах да се раздвижа, умът ми си беше на място: дори в далечината дочувах сирена. Лежах си удобно на тревата; само се тревожех, че не мога да помръдна. Защо изобщо си бях причинила това? Дали г-жа Лиу щеше да ме остави тук сама? Госпожо Лиу, защо ставате посред нощите?

Изглежда времето беше спряло. Можех да различа единствено Млечния път в тъмата. Искаше ми се да завъртя глава, но се оказа невъзможно. И така се тревожех все повече и повече. Дори ми хрумна лудата мисъл, дали пък не съм умряла? Бавничко си припомних какво точно се беше случило: бях заспала и тогава, съвсем необяснимо, бях последвала дотук г-жа Лиу. После нещо ме нападна и ето ме легнала тук, без да мога да помръдна. Тогава започнах да си мисля за г-жа Лиу. Живееше повече от трийсет години в бунгалото близо до апартамента ми. Зад него имаше проста кухня и тоалет, които си беше построила сама. Спомних си, че първоначално с нея имаше и малко момиченце, след това то порасна и се омъжи, замина и така тя остана да живее сама. Г-жа Лиу рядко общуваше с другите хора. Освен да излиза да си купи продукти, за да сготви, тя си стоеше затворена в бунгалото. Понякога, от чисто любопитство, я посещавах. Винаги си беше вътре и спокойно изработваше подметки за обувки. Сама си правеше обувките, които наистина бяха изящни и красиви. Всеки път, когато влизах, тя се усмихваше леко, ставаше от мястото си и ми наливаше чай. Никога не говореше много: винаги споменаваше за желанието си да пътува. И все казваше: „Искам да обикалям по света. Не знам дали ще ми се удаде възможност да го направя. Би било страхотно, ако можех да пътувам назад във времето към древни градове, дори и само да надникна за миг. Мислиш ли, че мога да доживея до „Деня на космическата гала”? Ако имам тоя късмет, със сигурност ще отида. Казват, че под града ни има древен град. Дали е вярно?”

Беше ми трудно да отговоря на въпросите й. Всеки път казвах нещо неясно, но тя не се обиждаше. Мислех си, сигурно е защото я познавам толкова отдавна, затова сега се озовавам в такова трудно положение. Ето – беше ме поканила да пътувам във времето с нея. Най-накрая съм тук. Ако не ми беше казала, никога нямаше да узная, че под нашия свят има друг град!

В онзи момент тя беше толкова щастлива: виждаше как се разтваря майката Земя и колко много гъби са заровени в тревата. Беше ме поканила да дойда, защото искаше да сподели радостта си с мен. Ех! Само да можех да се повдигна сега, щях да ида с нея да видя рибата, която може да се катери по дърветата!

- Г-жо Лиу, как да стана? – промълвих аз.

- Всичко зависи от волята ти. Забрави ли това, Юкин? – отвърна ми тя неочаквано. Еха, ама аз можех да говоря!

- Г-жо Лиу,! Г-жо Лиу!

- Не викай! Ето ме. Това е кракът ми. Хвани се за него и се изправи.

Кракът й беше като железен стълб. Напънах се да додрапам до кадифените й панталони и се изправих.

Под звездната светлина можех да видя, че г-жа Лиу е в добро настроение: стоеше там с две торби, пълни с гъби.

- Хайде да се прибираме. Утре през нощта пак ще излезем и ще отидем в северната част на града. Като стигнем реката, ще вземем лодка с гребла. – каза тя.

- В северната част на града има река?

- Ако внимателно потърсиш, ще я намериш.

Замислих се. Изглеждаше логично. В края на краищата, беше намерила гъби на футболното игрище.

Когато се разделихме, г-жа Лиу ме посъветва да измия гъбите добре заради многото прах във въздуха из града. Каза ми също: - О, щях да забравя. Трябва да отида до дома на едни роднини и да остана няколко дни. Ти си продължавай с твоите стихотворения през деня. Пак ще направим тази разходка, когато се върна.

И за какво беше цялата работа? Г-жа Лиу се беше появила внезапно в живота ми! Не живееше ли всъщност в бунгалото под апартамента ми повече от 30 години? Познавахме се толкова отдавна. Защо не бяхме станали приятелки по-рано? Може би е изчаквала възможността да пътува някъде с мен и го е планирала много отдавна. Г-жа Лиу: коя беше тя в действителност? През тия няколко дни все си припомнях приключението на футболното игрище. В паметта ми блестящият Млечен път все променяше формата си. Очевидно, не бях повалена от някое животно като кафява мечка, примерно, а си се бях изпружила на земята от само себе си. Някакво нощно птиче се разхождаше в тъмнината. Бях по-встрастена по нощните приключения отколкото по писането на поезия. С нетърпение очаквах г-жа Лиу да се завърне. Всеки път, когато минех покрай бунгалото й, долепях лице до прозореца и се взирах вътре. Беше празно; нямаше и следа от нея. Спомних си, че беше казала да пиша поезията си в къщи и се заставих да се успокоя. Минаваше ден след ден, а г-жа Лиу все така не се прибираше. Обаче стиховете ми се трупаха. Макар че рядко четях черновите си, все пак осъзнавах, че напредвам. Много обичах да пиша поезия.

Един ден отидох до супермаркета, за да купя необходимото. На отиване ми се наложи да мина покрай магазин за бисквити със сусам. И там, точно до входа на магазина, изведнъж съзрях позната фигура. Беше г-жа Лиу. Видя ми се отслабнала, но пък в добро настроение и озарен поглед. Хвана ме за рката и прошепна: - Юкин, бързаш ли за някъде? Отговорих й отрицателно.

- Чудесно! Ела с мен.

Последвах я в тесния безистен до мазинчето за бисквити със сусам. Бях живяла дълго време в този район на града, но никога не бях влизала в безистена. Всъщност понятие си нямах, че съществува.

Безистенът беше странен. Беше не само тесен, но и дълъг. Стените от двете му страни представляваха страните на къщи или части от някаква заобикаляща стена. Тези стени блокираха светлината и човек получаваше усещането, че върви през тунел. Когато погледнах пътеката под краката си, някакво малко същество скочи от обграждащата стена върху рамото ми. Толкова се изплаших, че започнах да треперя. Г-жа Лиу каза, че нямало значение: било мишка от къщата, която си живеела с хората. Докато обясняваше, миниатюрното животинче се беше изкатерило до дупка в стената. Не беше толкова малко, сигурно е тежало повече от килограм.

- В дупките на стените има много мишки. Козинката им блести; някакъв особен вид са. Хората тук ги глезят.

Нямах идея къде ме води г-жа Лиу и бях изпълнена с любопитство за тъмния безистен. Изчаквах със спотаен дъх.

Изведнъж разбрах, че пътят напред беше блокиран: не можеше да се мине. Виждах неясно някакви дупки в станата. Може би ония мишки живееха точно тук.

- По дяволите! Запушили са го. - тихо заговори г-жа Лиу в тъмното. Отново започнах да треперя, но все още изчаквах нетърпеливо.

- В коя част на града се намираме? – попитах г-жа Лиу.

Тя не ми отговори. Просто продължи да си върви, налучквайки пътя по стената в ляво. И тогава каза, че сме пристигнали.

- Юкин, ти всеки ден се раздвижваш, нали? И си в много добра форма, така ли е? Ела, стъпи на гърба ми. Протегни се високо. Ще напипаш един перваз на прозорец. Върху него има два стълба. Хвани се здраво за тях и се изкачи с цяла сила. Така ще можеш да се покатериш на прозореца.

Гърбът на г-жа Лиу беше як. Запазих равновесие върху него, протегнах ръце и се хванах за двата дървени стълба. Не беше лесно да се набера от тази позиция. Може би, ако бях двайсет години по-млада, щях да успея. Чух г-жа Лиу да се пени:

- Жа Юкин, не искаш ли поне да опиташ? Страхливка ли си или какво?

Из главата ми щукаха откачени мисли и ме изби студена пот. Чух се да надавам странен вик и тогава се изкатерих на перваза. Беше широк и успях да седна между два тънки стълба. Чух гласът на г-жа Лиу някъде отдалече:

- Юкин, намираш се в гората в центъра на града…

Осъзнах, че тук наистина беше като гора: в стената живееха много животни, а на перваза, където седях, растеше трева. През прозореца смътно виждах дървета с тучни листа вътре в стаята, също и флуоресцентно подобните очи на две огромни животни. Да не би това да бе парк с диви растения в града? Място, което само г-жа Лиу можеше да намери? Скочих от перваза и се приземих на лехата.

- Жа Юкин, по-смела си отколкото преди.

В тъмното единственият говорещ беше съседката ми леля Фенг. Попитах я къде се намирам.

- Къде се намираш? На футболното игрище, разбира се!

- Но това е улица Джианчай. – отвърнах озадачена.

- За онези, които имат желание, всички пътища водят към футболното игрище. Разбираш ли?

Леля Фенг ми помогна да се изправя. Хванати за ръка, напуснахме безстрашно футболното игрище.

Като излязохме от улица Джианчай, наближихме авеню Централ. Навсякъде беше пълно с хора и все ми се счуваше някакъв глас, който казваше: „Добре сте дошли тук по всяко време. Това е парк в гората…”

 

Илюстрация: ©Георги Чепилев

 

Чан Ксю

Чан Ксю, родена на 30 май 1953 г. (псевдоним на Денг Ксиаохуа) е сред известните писатели-експериментатори в Китай от 1983 г. Жител на провинция Юнан, тя е удостоявана с няколко литературни награди. Най-новите й прозведения, преведени на английски език, са „Живея в гетата” (Yale University Press, 2020) и „Лилавата перила” (Common Era Books, 2020). Отново от издателство Yale University Press предстои да излезе романът й „Босият доктор”.

Преводачите

Чен Зепин и Карен Гърнант си сътрудничат в областта на превода повече от двайсет години. Около шейсет техни превода на къса проза са публикувани в различни литературни списания. Чен е почетен професор по китайски езици в университета Фуджан. Гернан също е почтен професор, но по китайска история в университета Южен Орегон, САЩ.

 

Първоначално публикувано на китайски в литературното списание Hongyan literary magazine, 2020, брой 1.

 

 

---

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.