Мери Ан Зийгхарт: Книги, написани от жени, които всеки мъж би трябвало да прочете: подбор на Иън Макюън, Салман Рушди, Ричард Къртис и др.

13.06.2022
Снимка 1

Мери Ан Зийгхарт

28 май 2022

Според проучвания, мъжете избягват да четат творби, написани от жени. В навечерието на Наградата за женска художествена литература (победителят ще бъде обявен на 15ти юни) председателката на журито Мери Ан Зийгхарт разкрива защо това е така. А ние помолихме някои известни писатели да „възстановят баланса”.

 

Превод от английски език: Юлияна Тодорова 

 

По време на първия Ковид локдаун филмовият режисьор Ричард Къртис осъзнава, че най-накрая ще има достатъчно време да се потопи в четенето на книги. И по-специално на такива, написани от жени, „за да компенсирам продължилото 63 години предпочитане на автори мъже”, обяснява той. „Бяха невероятни две години: великолепните творби на Ан Тайлър, Ан Пачет, Али Смит, Зейди Смит, Дафни дю Морие, Чимаманда Нгози Адичи и толкова много други!”

И сега, след 32 прочетени книги, Къртис е със съвсем променена гледна точка. Когато негов приятел наскоро имал рожден ден, режисьорът му подарил четири романа с автори жени. „Дори не можете да си представите колко много копия от романа „Олив Китъридж” [на Елизабет Страут] съм подарил!”, казва той. „Прекарвам страшно много време да обикалям книжарниците и все питам книжарките защо нямат достатъчно тираж от романите на Ан Тайлър по рафтовете си. Имам си собствени моменти на просветление по отношение на романите, които чета.”

Обаче все още съществуват много мъже, които подобно на Р. Къртис, поне доскоро, едва са поглеждали към книга, написана от жена. Като цяло жените четат грубо 50:50 книги от мъже и, съответно, жени; за мъжете съотношението е 80:20. И защо това е така? „Смятам, че причината се крие до голяма степен в тематиката.”, споделя писателят Иън Макюън. Вярва се, че мъжете се интересуват повече от насилие, отколкото от чувства и взаимоотношения: те често предпочитат военни или криминални романи пред повествованията за двойки или семейства, или поне такъв е стереотипът. „Но, разбира се, има наистина много мъже, които пишат за човешки взаимоотношения, родители, отчаяние и самоубийство и, въобще, за всички начини, по които може да се изпорти любовта. Това винаги си е било двигателят на английската литература от три века и половина.”

Телевизионният водещ Андрю Мар изтъква, че мъжете по традиция не са насърчавани да говорят за емоционалния си живот. „И ако не говорите много за това, със сигурност четете и по-малко на тази тема. Така че, да прескочиш към фентъзито на работния живот [каквито са историите за войници и шпиони] е много по-привлекателно, понеже се отдалечаваш от област, за която ти е трудно да говориш и не си съвсем сигурен за езика, който да използваш.”

И все пак, точно затова авторът на романи Хауърд Джейкъбсън се обръща към прозата на жени. „Харесва ми това, че жените пишат много за лобювта.”, казва той. „Пък и аз пиша доста за любов. Освен това, мисля, че тя е най-интересната тема. По-интересна от оръжията. И от полицаите. Също и от приключенията. Това просто е тъканта на живота.”

Но, разбира се, погрешно е да се отделят романите с автори жени като творби, в които единствена тема са любовните връзки. Често тези книги са несправедливо отхвърляни, дори когато се занимават и с друга тематика. През 2018 г. Камила Шамси печели награда за художествена литература за романа си „Домашен огън”. Преразказ на пиесата за Антигона в контекста на борбата с терора, романът третира съвременни теми с препратка към сложните взаимоотношения на двама близнаци с англо-пакистански произход, по-голямата им сестра, която ги е отгледала и сина на министъра на външните работи. Но, споделя авторката: „Когато говорят за книгите ми, хората обсъждат повече семейните и романтичните елементи в тях. А всъщност, авторите-мъже пишат не по-малко точно за романтични взаимоотношения и семейството, може би и повече, но за тях като автори се говори по отношение на по-мащабните политически истории, за които пишат.”

Освен за жанра, съществува и въпросът за това как учим малките момчета да четат. Джейкъбсън е израснал с творчеството на Джейн Остин, Джордж Елиът и сестрите Бронте: „Това беше моят свят. Най-много харесвах „Джейн Еър”. Аз бях Джейн Еър.” Но в днешно време, може би защото работещите в образованието се тревожат, че момчетата четат по-малко от момичетата, учебните програми масово се изкривяват в противоположната посока. Според едно съвременно проучване на „Прекратете сексизма в училищата” в английската учебна програма 77% от училищата преподават само едно или нито едно цяло произведение с автор жена от всеки 9, 82% от романите имат за главен герой мъж и 99% от пиесите са написани от мъже. Ако не възпитаме навика да се чете усилено в тази възраст, за мъжете би било по-трудно да се научат да го правят, когато пораснат.

Освен това, колко радостни моменти биха пропуснали! Къртис споделя, че направо е бил сразен от романите, които е прочел през двете години с локдаун. „Бях се вманиачил от начина на писане и наблюдателност и започнах да възприемам романите по новому – като разговор с абсолютно превъзходен ум.”

Джейкъбсън има същото усещане. „Харесва ми същността на женската моралност. Остин е непримирима по симпатичен начин. Чак ми доставя удоволствие. Харесва ми. Притежава превъзходен сарказъм и го намирам за приятен. Харесвам чувството за ирония у Остин и Елиът. Както и социалната им жестокост. Харесвам също степента, до която демонстрират наблюдателността си.”

Макюън си припомня образ от романа „Декември на декана” на Сол Белоу, в който главният герой лежи в леглото, заслушан в лая на кучетата из целия град. „Той започва да халюцинира, че това, което излайват, е „Разтворете вселената малко по-широко!” И си мисля, че всеки път, когато четем роман, който харесваме, вселената е малко по-обширна. Ето защо мъжете просто трябва да разширят мъничко собствената си вселена, като четат повече. Безмислено е да я ограничават.”

 

Писатели за любимите си книги, написани от жени

Хауърд Джейкъбсън. Снимка: Мърдо Маклеод/The Guardian

Хауърд Джейкъбсън: „Мидълмарч” на Джордж Елиът

Не всяка страница от „Мидълмарч” е шедьовър на безстрастна интелигентност, където действието е пропито от мисъл, а мисълта придобива форма чрез чувствата; но всяка втора страница е точно такава. Никой мъж и никоя жена не могат да се смятат за образовани, ако не са прочели романа поне два пъти.

Иън Макюън: „Трябваше да премахнем този пост” на Хана Бервутс

Оставям настрана неопровержимия женски триумвират на Остин, Елиът и Улф в полза на съвременната ни литературна култура. В романа на Хана Бервутс, преведен на английски от Ема Ролт, самата обстановка е завладяваща и винаги е нужно вниманието на един умел автор на романи: служители пред компютърни монитори, понасящи ужасни условия, за да премахват злостни, жестоки и налудничави постове от сайт в социалните медии. Да си всеки ден свидетел на нестихващия поток от най-лошото в човешката природа има своите последствия за група млади приятели. Алкохолът ги държи минимално функционални, както започва да става ясно в хода на повествованието. Връхната точка в последните страници, подобно на някакъв сън, е красиво изпипана. За мъжете може да е полезно да се сблъскат в прозата на Бервутс с писателска интелигентност, която е едновременно нежна и изпълнена с такова желание да се надникне в пропастта.
 

Салман Рушди: „Госпожа Далауей” на Вирджиния Улф

Тази година препрочетох романа и той си остава изумителен: първо, на ниво изречение, защото изреченията на авторката са много красиви; и второ, заради умението на Улф да навлиза дълбоко във вътрешния живот и мислите на героите си. Защо мъжете да четат този роман? Защото и ние имаме вътрешен живот.

Ричард Къртис: „Олив Китъридж” на Елизабет Страут

Страут ми е абосолютна любимка, а „Олив Китъридж” е наистина шедьовър. Проникновената хуманност на романа, главната му героиня – с толкова недостатъци, но пък прекрасна; забележителната структура, отделните истории от един живот, които оформят една цялостна картина; съвършеният език на всяка страница. Би било лудост да се обобщава за книги, написани от мъже и други, с автори жени – но аз действително чувствам, че целият ми живот е неимоверно обогатен и усещането ми за света се е задълбочило, защото най-накрая съм отлетял до другата част на небето.

Стюарт Търтън. Снимка: Роберто Ричиути/Getty Images

Стюарт Търтън: „Богът на дребните неща” на Арундати Рой

Това е единствената съвършена книга, написвана някога. Няма и една пропиляна думичка и всяко слово е поезия. Това е магическо писание, което има какво да каже за всяко важно нещо в живота ни – забавно, красиво, докосващо и игриво. Никой друг не би могъл да го напише. Романът ме съпътства постоянно и аз толкова се радвам, че го има.

Майкъл Донкър: „Да се завърнеш у дома” на Яа Гяси

Този роман смело разширява обсега и възможностите на това, което може да сътвори историческата художествена литература. Интимен, но и широкообхватен, той изследва наследството от робството и колониализма през поколенията в едно ганайско семейство. Едно от необикновените постижения на завидния дебют на Гяси е умението на писателката да сътвори цялата палитра потомци в повествованието – майки-робини, дърводелци, университетски преподаватели – всички еднакво заслужаващи нестихващото внимание и съчувствие на читателя.

Блейк Морисън: „Регенерация” на Пат Баркър

Устоявайки на претендираното от „Джейн Еър” и „Мидълмарч”, аз съм избрал роман, който резонира във времето на война, първия от трилогията на Баркър 1914-1918 със сюжет в болницата „Крейглокхарт” и въвличащ в повествованието Зигфрид Сасун, Уилфред Оуен и психиатъра Уилям Ривърс – всичките мъже, но това е новата гледна точка на една жена към войната и травмата от нея.

Андрю Мар: „Квартет на сезоните” на Али Смит

Смит е най-провокативната и остроумна писателка с лек стил, която пише за съвременна Великобритания. Чел съм всичко от нея. После идва Ан Енрайт, която ни разказва за условията на съвременния живот по-добре от всеки друг. „Малки неща като тези” на Клер Кийгън е другият нов роман, на който се насладих много тази година – пестелив, чувствен и някак призрачен. Жените виждат неща от света ни, които убягват на мъжете и предполагам, че всички тези книги се избутват в ъглите, страховете и преживяванията, които авторите мъже избягват. Но това, което има значение, е качеството; в момента по-голямата част от най-доброто качество писания идва от гласа и ръцете на жени.

Дерек Оусу. Снимка: Симоне Падовани/Getty Images

Дерек Оусу: „Ужасното” на Ийрса Дейли-Уорд

Прозата е находчива и поетична, наблюденията са толкова неочаквани и нюансирани, че човек никога не се съмнява, че присъства на нещо специално. Когато първоначално ме насочиха към романа, го прочетох три пъти един след друг и оттогава съм се връщал още и още.

Саймън Шама: „Всичко” на Дафни дю Морие

Понеже мъжете така лесно се плашат – и обичат да претендират за това, и понеже от По насам никой не е предлагал ужаси върху страниците на повествованието като Дю Морие, тя трябва да бъде призната като изумително велика писателка.

Адам Търлуел: „Шери” на Колет

Прекрасен роман от 1920 г. за връзката на възрастна жена с много по-млад мъж – и в многопластовите си податки относно пол и страст, както и власт – надявам се, би трябвало да позволи на мъжете да мислят по-свободно и широкомащабно за тези неща.