Емили Темпъл: 20 пословично недооценени автори, които трябва да се четат

Възможно е дори носители на Нобеловата награда да не са оценявани достатъчно.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова 

Какво означава автор да е недооценен? Има един аргумент, според който повечето автори на художествена литература са недооценени – благодарение на факта, че в днешно време произведенията им повсеместно не се четат като цяло. Но дори в средите на литературната общност някои големи писатели са забравени или пренебрегвани, а други просто не се харесват колкото би трябвало. Така че за темата ни тук „недооценен” ще означава едновременно „оценявани под стойността им” и „недостатъчно четени”. А не непременно, че са непознати на читателите!

Разбира се, подобна „класация” е субективна и заради това, вместо да ви подлагам на собствените си откъслечни възприятия, съм сверила мненията на няколко надеждни източника – критици, писатели и журналисти, които, в един или друг момент, са се изказали за някой автор като за недооценен, нехаресван достатъчно или незаслужено пренебрегван. Това съвсем не разрешава проблема с изказването на мнение, но съм се опитала, в повечето случаи, да включа онези автори, за които често се смята, че заслужават по-голяма читателска публика. По-долу са изброени двайсет от тях, но, както винаги, списъкът може да бъде разширен. Кой автор бихте добавили вие?

Роберт Валзер

Според Бенджамин Вайсман, който пише за LA Times:

"Роберт Валзер (1878-1956) е мечтаната снежинка от конфекцията на немската художествена литература. Също така, той би могъл да бъде единственият най-недооценен писател на 20ти век. Макар че прозата му е доста приятна – и без значение колко пъти се преиздава съвършеният му роман „Якоб фон Гунтен”, книжарите рядко зареждат рафтовете с него. Валзер е писател от голяма величина, който прекарва последните 27 години от живота си в болнично заведение в Швейцария."

Джеймс Солтър

Според Алекс Байлмс, който пише за Esquire:

"Литературното наследство на Джеймс Солтър малко по малко увеличава известността си, но като автор той все още не е достигнал широкото признание или продажби, съпоставими със статута му сред другите писатели. Творчеството му се адмирира от литературни колоси (Сол Белоу, Джоузеф Хелър, Филип Рот, Джон Ървинг) и е удостояван с престижни награди, също така е признат от влиятелни критици (Сюзан Зонтаг, Харолд Блум), но нерядко Солтър е пренебрегван от пресата и незабелязван от академичните кръгове, а и почти постоянно неглижиран и от читателите.

Отчасти поради тези причини той е една романтична личност, почти митична, особено за други писатели. Но култът към него не е просто резултат от липсата на комерсиален успех. Дължи се и на приглушения му, мек и изкусителен глас на литературната страница."

Много известно е, също така, описанието му от Джеймс Уолкът във Vanity Fair като „най недооценявания американски автор”.

Карсън Маккълърс

Според Сара Шулмън, която сътрудничи на Literary Hub:

"Със сигурност нашият най-недооценен автор Карсън Маккълърс е захвърлена в гетото на „готиката на юга”. Но тя притежава огромната сила на трансцендентното и е успяла да изобрази всякакви човешки типове извън обсега на собствения си опит и преживявания. От глухонемия евреин в „Сърцето е самотен ловец” до магнетичното джудже в „Балада за тъжното кафене”, творчеството й е уникален урок по идентифициране на човешките характери. Ричард Райт, автор на „Чернокожото момче”, пише критика за първия роман на писателката, публикуван през 1940 г., когато Маккълърс е само на 22, и казва, че тя е първата бяла писателка, която създава изцяло човешки чернокожи герои. „Балада за тъжното кафене” ни дава най-специфичното и експлозивно определение, което някога съм чел, за разликата между това да обичаш и да те обичат."

Пърсивал Еверет

Според Майкъл Шуоб, който пише за NPR:

"Не е учудващо, че „Толково много синьо” е така съвършено структуриран роман; Еверет е автор, който стартира кариерата си много силно и просто става все по-добър. Това е щедро и вълнуващо произведение от човек, който като нищо може да бъде най-непризнатият американска литературен майстор на словото и читателите ще мислят за написаното от него дълго след прочитане на последната страница. Както Кевин в един момент отбелязва: „Като повечето неща, които се връщат в съзнанието ти и те преследват, в началото това ме преследваше. Никой призрак не се ражда за една нощ.”"

Линда Бари

Според Мари-Луиз Паркър, която пише за Oprah:

"Линда Бари може също да е най-недооценяваната писателка на всички времена. Тя е най-мъдрата и забавна хроникьорка на подрастващите в Америка и когато самотницата вътре в мен започне да хленчи неконтролируемо, посягам към което и да е нейно произведение и се скъсвам от смях, докато накрая писателката неизбежно ме застреля с нещо толкова проникновено, истинско и сърцераздирателно. Чудя се дали не ме шпионира през целия ми живот."