Колин Джоунс: История на усмивката

17.07.2022
Снимка 1

Как модерната ни усмивка, разкриваща зъбите, е била открита благодарение на френското зъболечение и рисуването на портрети в Париж през 1780-те.

 

Колин Джоунс

10 юни 2022


Превод от английски език: Юлияна Тодорова

 

Усмивката е най-лесно разпознаваемото лицево изразяване от разстояние в човешките взаимоотношения. Също така, тя се постига по-лесно от останалите. Други лицеви изражения, обозначаващи емоция – като страх, гняв или объркване – изискват до четири мускула. Усмивката се нуждае само от един единствен: зигоматикус мажор в ъгълчетата на устата (макар че едновременното потрепване на мускула орбикуларис окули на клепача е необходимо за искрената и радостна усмивка). Освен че лесно се постига и разпознава, усмивката е и нещо универсално. Може да обозначава сетивно удоволствие, радост и забавление, удовлетворение, обич, съблазън, утеха, стрес, нервност, смущение, гняв, срам, агресия, страх и презрение. Каквото се сетите – всичко има в усмивката.

На човешките същества усмивката се удава лесно. Лицевите мускули, необходими за нея, всъщност се намират в утробата, готови да се задействат за нетърпеливите родители. Усмивката дори може да предшества човешкия вид. Известно е, че много големи маймуни се усмихват, което предполага, че усмивката първоначлно се е появила на лицето на общ прародител преди съществуването на Хомо сапиенс. Точно Чарлз Дарвин в класическия си труд „Изразяване на емоциите при човека и животните” (1872) е този, който прави първата научна демонстрация на голяма маймуна, която се усмихва. Той показва, че в усмивката на големите маймуни има нещо от поливалентността на жеста сред хората: тя може да обозначава удоволствие (най-вече при гъделичкане), но също и агресивна самозащита.

  Из „Изразяване на емоции при човек и животните” (1872) от Чарлз Дарвин. Фотокредит: the Wellcome Collection, London  

Следователно, усмивката винаги е вървяла с хората и би изглеждало, че винаги е била една и съща. Може би още една стъпка напред би могло и да се твърди, че усмивката няма история. Но това е далеч от истината. Всъщност усмивката има удивително, но и доста пренебрегвано минало. За да достигнем до него, първо е необходимо да имаме предвид по-общи културни факти. Двусмилеността и поливалентността на усмивката означават, че при социални обстоятелства, примерно, не е достатъчно да видим, че някой се усмихва. Човек трябва да знае какво възнамерява една усмивка. Изражението се нуждае от разкриване, дешифриране, декодиране. В това тя прилича на намигването. Както посочва антропологът Клифърд Гиърц през 1973 г., намигването е физиологично идентично на неволното потрепване на клепача, което наричаме мигане. За да се разбере намигването като такова, а не като мигане, този, който намига и този, на когото намигат, трябва да разбират кои културни кодове участват. А те, разбира се, могат да бъдат много различни.

На запад имаме навика да признаваме вариантите кодове по отношение на пространство и разнообразие: усещането е, че западната култура на усмивката се различава от, примерно, тази в японското и китайското общества. Въпреки това, усмивката показва хронологични и пространствени разлики. В „архаичната усмивка”, която се наблюдава в някои древногрцки скулптури, примерно, устните оформят усмивката. Обаче специалистите по класиката са скептични, че това всъщност представлява изражението, което познаваме. То може просто да е направено с намерението да породи общо благоразположение и задоволство. С други думи, усмивката е съществувала, но не знаем какво е означавала.