Мариана Тодорова: Нерециклираната мечта

25.07.2022
Снимка 1

Когато прочетеш стихотворението ѝ „Рачешко“ разбираш как може да се напише една цялостна книга („Потребност от рециклиране“, 2021), без в нея да има дори един излишен стих, неподходяща метафора, или заменяема дума. Нищо не би могло да се отмести, съкрати или изхвърли (а това е валидно и за седемте ѝ стихосбирки1). Всичко е точно в изказа си, а в същото време абсолютно изненадващо:

Имаше време
съвсем неотдавна,
когато исках времето да спре,
да не се движи,
за да запазя, съхраня, задържа,
за да греба с шепи
от дара на присъствието…
Сега моля времето да бърза,
да препуска,
за да отменям ден след ден,
но то пълзи.

(„Рачешко“)

 

Заслужава адмирации умението на онзи писател, който може добре да конструира книгите си, тяхната композиционна плътност. Най-вероятно така се калява характерът, когато авторското его се тушира, самоприплъзнато на втори план. Това са писателски въжделения за необходимостта от пропорции, някак подразбиращо се задължителни за перото на поетите.

Подобно чувство изпитах и когато четях „АДdicted“ на Петър Чухов.

Поетите се придържат към онзи максимализъм, когато ни споделят визиите си за света – видим в пълнотата на толкова фините човешки взаимоотношения. Правят го с изумителна и незащитена всеотдайност, заради което са обичани от почитателите на стихове, пристрастени повече, обяснимо защо, към поезията в сравнение с другите жанрове:

дръж се, не поглеждай надолу,
свят ще ти се завие, ще се разклати земята,
качи стъпалата, горе, на последното
са сгушени глаголите, които ти обещах

(„Урок по граматика“)

 

При Амелия Личева ролята на езика е основополагаща за съвременния свят, за съвременното живеене, разчетено като „новата различност“, както е озаглавила тя втория цикъл на стихосбирката си. Съвременното живеене е осъзнато като изкуство на личната отговорност: стихотворенията „Език на майките“ „Пътуване“, „Вината на езика“, „Порастване“, „Ако“.

Така изградени, циклите в най-новата ѝ книга („Задушно е“, „Новата различност“, „Изваян от любов, завинаги нащърбен“, „Крепости срещу страха“, „Утре е най-спорната категория“), са строго симетрични. Постига се „цялостност“, „завършеност“ на човешкия характер при целия скептицизъм в картините на ежедневното ни общуване, а се и създава неизбежно внушение за вселенска „вечност“:

 

и само тука сме тела,
тренирани във близост, 
която да сънуваме и помним?

(„Лоша наследственост I“)

 

Подобна симетричност забелязахме и в конструкцията на предходната ѝ книга „Зверски кротка“, там циклите са: „Високото“, „Своето“, „Ниското“, „Чуждото“. Те носят диаметрално противоположни заглавия, две по две, които литературознанието припознава като оксиморон. В написаното от нея „високото“ не е само високо, а ниското не е подценяващо ниско (глаголите в нейната поезия са се „сгушили“ на най-високото стъпало). А „своето“ и „чуждото“ при поет като Личева отдавна са синхронизирали емоционално и рационално в полюсите си – не само в исторически аспект („Крепости срещу страха“ ), а в името на човечността („Утре е най-спорната категория“):

книгата на човечеството се е отворила
и всеки намира своята буква 

(„Лондон“)

 

Позицията ѝ на поет е разгърната по-мащабно в литературоведските ѝ книги, които имат и есеистично-публицистичен уклон: „Литература. Бинокъл. Микроскоп“2, 2013, „Световен ли е „Нобел?“, 2019, „Теория на литературата. Новият век", 2021. Теоретичното изследване („Женският глас като исторически и теоретичен проблем“ 2001, което всъщност е и дисертацията ѝ), написано в ранните години на нейното съзряване като литературовед, говори за трайните интереси на Амелия Личева към историята и теорията на културата. "Истории на гласа“ не е посветена на българката като образ от художествената ни литература, а се проследяват особеностите „на гласа“ като историческа закономерност и идентичност, темпорална единица, езикът като „бъдеще за гласа". Желанието на Личева е да не потъне буквално и само в поезията …. Тя е преподавател по теория на литературата СУ, главен редактор на Литературен вестник от 1995 Всичко това превръща изследванията ѝ в културно екзистенциален феномен, като специфична проявеност на съществуването на човека, а не тясно феминистко писане. Естествено, държи се сметка за биологичната обусловеност и родова предопределеност на човешкото себеизразяване като "мъжко" или "женско". Гласът на вещите е доловен от Личева като знак от Вселената – визия за живеене в края на ХХ и началото на ХХI век:

Житото, 
което варя във сълзите си 
бавно набъбва
скоро, съвсем скоро ще кипне
и в парата, която ще изпълни кухнята,
твоят образ и моята душа
ще се видят.

(„Задушница“)

 

От тясно личното, до мащабното, темпоралното внушение е постигнатото – бързо сменящи се кадри на обществения живот, където образите се търсят и сливат. И като единици, и като социални групи – дали ще го преживеем, – един съкровен помен и ритуал като в „Задушница“? Всяко бъдеще носи в себе си толкова много лични загуби, скъпи лица и случки, затова стихотворението е заело първото място в книгата ѝ, а най-важният въпрос е: ще се срещнат ли „твоят образ и моята душа“?

В това е силата на нейната поезия – посланията на Амелия Личева издават крехка, ранима, понякога трагична до черно, но много жилава и женствена същност:

аз съм същата,
навиците, думите, действията,
дрехите, тялото, лицето, косата,
но ако някой ме докосне
в него ще се отрази
разглобената ми същност –
разпаднато лего,
пъзел, който повече никой
никога
няма да подреди

затова 
пазя дистанция

(„Дистанция“)

 

Езикът на поетесата извира от битието, влива се в него, направлява го, пречи на провалите му, и никога не го ощетява.

Нормативността на езика е теоретичната му характеристика, историите на „гласа“ го следват елегантно, но „естествено“, просветлението е в последователността да се поддържа чист българският език, но да не е стерилен. Защото думите и буквите обединяват народите, запазвайки висококаратна тяхната идентичност – стихотворението „Лондон“, което вече цитирах. В „Триптих на отказите“ има ранимо отчаяние в душата на всяко мислещо същество, стигащо до песимизъм. И в това няма нищо лошо, когато е постигнато с красота и изяществото на изказа от поета –

последен жив свидетел
На свят един, тъй крехък, боязлив,
Свят, който миналото обитава,
в който паметта ранена
тихо си отива.

(„Последният жив свидетел“)

 

И въпреки деликатността във връзките си със света, Личева напомня, че трябва

Да се живее естествено,
да се живее естествено.

Повторено: „естествено“. Затвърдено: „да се живее“. В нейната поезия това не означава да се живее обикновено, само това не. Драматичният порив, фино овладян в нейните стихове, е напълно съкровен за чувствителността на читателя, печели неимоверно привърженици, почти всички рецензенти, включително Г. Господинов3, цитират тази нейна поетическа реплика от „Двойкаджийка“:

да следвам всички роли, архетипи,
да бъда в нормата,
за да има до мен, и след мен,
за да е леко, лесно и ведро
сред гълчава и ек,
сред смях и дори сълзи.
Не мога.
Не научавам, 
не възприемам,
не ми се получава.
Светът ми е с размер
На твърде умаляла дреха.

 

Така завършва стихосбирката „Потребност от рециклиране“ – с метафората за „умалялата дреха“. Аз лично я намирам за преднамерена. Повече ме пристрастява към себе си другият, „хамлетовският“ въпрос, поднесен в творбата на Амелия „Кои ръце“ (макар съзнанието ми да отчита, че тъкмо стихотворението „Двойкаджийка“ като технология е най-стратегическото в книгата).

На кои ръце да се доверя
на тези, които искат да насочват, напътстват, показват,
защото обичат да закрилят,
или на тези, които засмукват
и те карат да бягаш от тях…
Така става, когато животът зависи от чужди ръце.

(„Кои ръце“) 

Като поетеса Амелия Личева повече се интересува от менталната смърт – забележима при отчуждаване на хората един от друг, – отколкото от биологичната смърт. Стихотворението „Зад маската“ може да се разглежда като опониране на Геровската опция за красота в смъртта (когато влюбените след физическата си смърт могат да стоят в прегръдката на една дъждовна капка). Амелия Личева не желае да си го представя като естествено, или като копнеж по смъртта:

смъртта любовните си трикове да разиграва
по места, родени за любов.

„Зад маската“

 

Както казах вече „мястото“, „местата“ като визии в нейната поезия носят фаталността на връзката на менталното с реалността, на поривите в душата – с разумното. В този смисъл едно от най-добрите ѝ стихотворения в нейната стихосбирка е стихотворението „Пътуване“.

„Историята на гласа“ я кара да чуе, да провиди, как детството е много по-близо до представите за божествения „рай“ и вселените в него „човешки души“, отколкото принципите на възрастните, чиито разум е склонен технологично да сътвори „безсмъртието“, за да победи неизбежния физически край на човека. Викът на детето, „мамичко, мамо“, пронизва тишината и страшното в облаците, се преобразява в божествен рай, и съответно в земен рай – защото пред младостта няма граници за полета и размаха на мечтите:

Мамичко, мамо,
опасно е много и страшно е много,
високо сме вече, какви ти памуци,
душите са, мамо, няма как да не блъснем,
няма как с рая да не се сблъскаме, мамо
не бил Бог високо
един самолет разстояние.

(„Пътуване“)

 

 Физическият образ на буквалната биологична смърт е незначителен. Поетесата се интересува от новопоявилия се глас на менталната смърт (Господ е на „един самолет разстояние“), което постепенно ще премине от начин на живот в игра на съществуване между детство и зрялост (а пастишът е ярък детайл от окончателното утвърждаване на постмодернизма у нас през 90-те и края на столетието). За да не е грубо показно поетесата използва пастиша при подсказване на детското възприятие в мисленето за света на мъртвите – то сочи облаците на майка си като „души на мъртвите“ и много се страхува от сблъсък с тях, защото е дете.

„Зверски“ кротката Амелия Личева изгражда финия образ на българската жена, без да робува на абсолютно никакви феминистични ограничения или табута.

Може да изглежда малко старомодна („Свян“, „Ако“), но е изящно старомодна. Нейните герои са винаги на ръба и това ги отличава от моделите на предходното столетие, освен нежност те притежават характер и това качество се превръща в тяхно умение да изграждат светове, самите те да бъдат светове („Светът от днес“).

Деликатността в психиката на героите не накърнява плавността на вклиняване в обстановката, има стабилност на местата: „Асфалт, протрит от крака и години“

Стилът доминира. Проговаря на странни места, текстът се отказва от спазване на темпоралност, от достоверност, за въображението не се допускат окови, но винаги има особен вид грижа за опазване на „естеството“ и на нежността в профилите: Докторската градина, която „всеки ден прекосявам на път за работа и регистрирам промените“, Докторската, в която „раста, тъпча тревите, покорявам люлките (…)“ и „не знам кои са имената по паметника, който най-вече става да играеш на жмичка, и да прилепяш тялото си, за да те „няма“…

Логиката на текста предопределя корпуса на местата, съкровените кътчета: градски улици, асфалт, самолети…Мястото чертае особен тип разказ/спомен, подвластен на „другото” усещане за реалност. Мястото има плътна символика, чрез която проговарят знаци на присъствието – или отсъствието:

краката ми гонят сянката,
вече голяма и вече без тези,
с които пътешествието из градината започна.

 

Финализиране на „мястото“ предхожда характеристиката на персонажите и историята на техните гласове. Случва се магически и тайнствен пъзел. В центъра на този пъзел стои духовният максимализъм като проява на човешкото – в това се заключава логиката на нейните магически поетически текстове, макар „ вече без тези/ с които пътешествието из градината започна“… А колко завладяващ глас може да възпроизвежда копнежно изповедното поведение на Аза.

-----------------------------------------

1 "Око, втренчено в ухо" (1992), "Втората Вавилонска библиотека" (1997), "Азбуки" (2002), "Моите Европи" (2007), "Трябва да се види" (2013), "Зверски кротка" (2017, „Потребност от рециклиране“ 2021).

2 Миряна Янакиева. Литературознание… с просто око. Амелия Личева. „Литература. Бинокъл. Микроскоп“, 2013, Култура, бр.14, 11.04. 2014.

3 Георги Господинов, Слово при представянето на книгата „Потребност за реклириране“ в Столична библиотека, 20.01.2022.

 

Амелия Личева в Диаскоп

 

Мариана Тодорова в Диаскоп

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.