Мариана Тодорова: Иван Методиев. Социалният пророк на България

Как да сричам България – това ми кажи?

 

Няма да е пресилено да се каже, че след Александър Геров Иван Методиев е най-автентичният социален пророк върху съдбините на България. Защото можа да изповядва молитвите си, полагайки като залог собствената си душа:

Жа­ден съм, Ису­се, дай ми ада да из­пи­я

Типичен градски поет, какъвто е и Александър Геров. Любовта му към природата, към материята и нейният див цъфтеж, нагласата му на химик, с технократско образование, всепроникващото му око за вселената и времето, създават онова богатство на душата на твореца, с което би се гордяла всяка национална култура.

Зеленото присъствие и за двамата ни поети не е толкова израз на „природата – майка и закрилница“, как­то я чувстват най-добрите ни творци на българ­ското село. За Иван Методиев тя е напъл­но органич­на част от пейзажа на душата. В нея се е враснал ка­менният град, в който има всичко: от бетона – до лекия летеж на дивото цветче; от водоскока на рибите в каменната сакралност на огромните изкуствени аквариуми, до хлебарките и плъховете, втурнали се към трохите от масата в спарените пространства на малките жилища на обикновените хора; от гласа на славея или щуреца в нашата потребност от песните им ­– до страховитите птици, чиито пре­­дизви­кателни си­луети надни­чат от леген­дите за Навите.

Иван Методиев търсеше новото в органичните неща – материя, дух, свръхсъбитие. Родоначалник и баща на литературното явление „НАВА“, поетът обяснява интереса си към мити­ческите същества, кръвно свързани с митологията и българския народностен дух. «Думата нава – декларира Иван Методиев, – е взета от старославянската митология, (...) навите са били зли духове, често изобразявани като птици, които обладават човека и го водят към стра­дания и смърт (...). Чрез пречистващата сила на поетичното, последователите на Нава избраха един по-дълъг път: Страх – Ужас – Просветление. Така силата на поетичното мигновение се издигна до свещеното».

Иван Методиев се радва на приро­дата, както го прави градският човек – с пълната всеотдайност за извличане на познание за едине­нието между човек и материална среда, с вътреш­но­то си обяснение за това, независимо дали (обектът/субект) е камък, риба, върба или песен на щурец. Тази слятост и неразчленимост е по-лесна за въз­при­е­мане от град­ския, отколкото от селския човек. Защото последният търси повече чудото на сътворе­нието, майката закрилница, която го храни и прию­тя­ва, а той чрез стиховете си да ни убеди в нейното могъщество. У Иван Методиев природата претопява урбанистичното познание за света:

цветчетата на дивите треви

от всеки порцелан са по-изящни
(…) какво за себе си би задържал щурецът

дори от инструмент не се нуждае –
цигулка си е сам и диригент

без нас той може, ние можем ли без него?

Дете на учители, Иван Методиев наследява интелигентността на изконния български про­све­тител, търсещ корените на всемира чрез на­тур­философията, метафизичните яв­ле­­­ния, друг път ги открива в радостта на човешките едине­ния с дра­мата на битието. Тоест човешките разминавания на духа са повече в социал­ните йерархии:  

И висшето и низшето една природа става, щом перките на рибата го смесят със водата;

Не можеш да бъдеш научен; Можеш да бъдеш научен единствено на това, как да се учиш сам.;

 Светът има само този смисъл, който можем да му дадем.

Урбанистичните нагласи у тези поети винаги настояват за порядъка и справедливостта на натур­философските същности и закони, особено когато могат да ни внушат, че „даже калта има небесна душа“; „че всяко куче е човек, а всеки плъх съдбата“, или пък „думите не са празни звуци, а невидими нишки, които осъщест­вяват порядъка на света!“.

„Градското“ на Методиев не е противоречиво бреме. Напротив, то подсилва жаждата му за поз­на­ние и мъдрост, готов е като поет и ада да изпие, за да го постигне:

Проскимтя вълчето. 
В скутите на мама
блъска си нослето.

Мама няма мляко.

Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.
Без да искаш, мамо,
стори го, нали?
Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли!

(„Вълче“)

Когато авторите на стихове са с вродена свръхчувствителност, а Иван Методиев, както и Александър Геров, са сред тях – внушенията са колосални . В написаното от Методиев, всяка видимост на образа е обградена с емоционалните причини­тели на зло, или на добро. Няма изключения. Един толкова добре познат образ на майката (има го във всяка нацио­нална литература), в поезията на Иван Методиев е превърнат в обобщен образ на българката, без да е самоцелно идеализиран:

Не умееше мама до три да брои,
вечно на две трохите делеше…

Преглътне над хляба и дели, и дели…
И все не ядеше.
Все не ядеше. Двама ѝ бяхме – момче и сестрица.
Вълчето на мама!
Русата птица!

(…)

Как да сричам България –

това ми кажи.
Кой камък да сдъвча,
та мама да се утеши?

Чий врат да пречупя?

Чия кръв да изпия?
Под кое стръкче мама
от ада да скрия? Та мама…

Та мама е цялата ад.
О, родино моя
от леш и от глад…

Пеленачета български, личица ужасени,
пожалете утробите,
от дъха ви ранени…

(…)

Страшен грях има мама –
човек е родила.

За поета Методиев, винаги е имало един единствен важен въпрос, най-важният: Как да сричам България – това ми кажи...

Аз не мисля, че има друг съвременен българ­ски поет, който с такава сила да е заковал на позорния стълб „патриотите“ на България (както ­прави впрочем Ботев в сатиричната гротеска „Патриот е, душа дава...“), а впослед­ствие и Иван Методиев чрез стихот­воренията си „Вълче“ и „Повече тишина“.

Иван Методиев никога не подлага на изпи­тание емоциите на своя читател. Поетът преду­сеща рефлексиите на читателя да гради обра­­­зи, влязъл в дълбинното на авторовото разбиране и усещане за материалното, както е у Александър Геров. Тук и най-обикновеният чо­век разбира модела, движе­нието. Тази дързост се опира на натурфилософията на нещата, на първопричинителите на жизнено важното. Затова се счита, че след Александър Геров Иван Методиев е един от забележителните поети на България. Защото усеща „първичността“ сама по себе си като сложни послания, които могат да бъдат надграж­дани.

Като дете е неморална
природата – нехае тя,
че всеки миг сама отрича
изящните си правила!
Виж, пеперудите превръщат
в прашец по своите крила
това, което ти, мъдрецо,
нарече същност на света!

(Ив. Методиев)

--------

Ти, който окриляш мушицата винена
там над кацата, пълна със плод,
повярвай: душата ми беше невинна
и бе истински моя живот!
(Ал. Геров)

Двете начала – на­ча­ло­то на XX век и на­ча­ло­то на XXI век. Пър­вият ро­ди и отгле­да мо­дер­низ­ма. А вто­рият? Чу­ват се гла­со­ве, а мо­же би и с пра­во, че масова­та кул­­ту­ра, ер­за­цът нах­лу­ват с пъл­на си­ла в правенето на изкуство. Но поя­ва­та на кни­ги от ав­то­ри, кои­то ин­три­гу­ват съз­на­ние­то ни, по­каз­ва, че явление­то не е ед­ноз­нач­но. Би би­ло трагична гро­тес­ка при изу­ми­тел­ни­я напредък на гло­бал­ни­те тех­но­ло­гии кул­ту­ра­та на ду­ха да кре­та не­мощ­но след тях. Не трябва ли да е об­рат­но­то – сло­­во­то, ви­зия­та, въ­о­б­ра­­же­ние­то, художестве­на­та наг­ла­са пър­ви да чер­таят пер­спек­ти­ви­те, кои­то тех­но­ло­гиите да превър­нат в плъ­тен кор­пус.

Ако мо­дер­нис­ти­те от­връ­ща­ха ли­це­то си от реалността през началото и до средата на XX век, ди­рей­ки кра­со­та­та в „без­край­ни­те пре­де­ли“ на все­ле­на­та, пое­ти­те в края на десетилетието и началото на XXI век сла­гат пръст в ра­на­та; собс­тве­но­то сър­це е за тях най-голя­ма­та уя­зви­мост. Мо­же би в тех­ни­те сти­хо­ве има по­ве­че дър­зост, от­кол­ко­то е до­пус­ти­мо в пред­ста­ви­те ни за бла­гон­рав­ие; пове­че от­кри­та диа­ло­гич­ност, от коя­то сме от­вик­­на­ли поради криво­разбрана учти­вост. Но кой е пос­та­вил точ­ни­те па­ра­мет­ри за об­хва­та на пи­сателските амбиции?

Както при Але­ксан­дъ­р Ге­ров, така и при Ива­н Ме­то­диев се наблюдава неис­тов стре­меж да се про­бие мра­ка на ду­ша­та, да се про­ник­не от­въд ма­те­рия­та на злото, то­ва е зая­ве­но на ви­сок глас, не­търпящ ни­как­ви смек­ча­ва­щи съображения. Сло­во­то плю­­­­­­­щи без­ми­лос­тно, то е от­кро­ве­но и бе­за­пе­ла­цион­но:

Глад нас­тъ­пи по те­зи зе­ми,
звяр и чо­век в смет­та се за­ро­ви.
Просяк до вие­що беб­че во­ни,
баб­че­та хлен­чат с очи­ща на со­ви. По ли­це се об­ръ­ща мър­тве­цът, да­но
да не ви­ди же­на си как по пор­ти­те пла­че,
как си­ра­че­то прос­ва в кал­та си­ра­че
и из­ти­ча кръв­та ни
за мрав­че лай­но. А над всич­ко­то – бав­но ръжд­ясващ дъж­дец.
Из­под кап­ки­те кот­ка с ог­ром­на зе­ни­ца
деб­не как край чел­це­то на ед­на мър­тва пти­ца
бог пот­роп­ва с тоя­жка­та
на хей оня сле­пец.

(„Смет“)

То­ва е не­го­ва­та из­по­вед и ста­ва не­мис­ли­мо да се га­дае да­ли тя е съоб­ра­зе­на с кано­на за пое­тич­ност – как „из­ти­ча кръв­та ни за мрав­че лай­но“, как „с очи­ща на со­ви“ са на­ши­те пред­ци, а „бог пот­роп­ва с тоя­жка­та/ на хей оня сле­пец“. И да­ли няма в съв­ре­мен­на Бъл­га­рия по-бла­гоп­рия­тни ъг­ли за наб­лю­де­ние в начало­то на но­вия век, кой­то ад­ми­ри­рах­ме без задръж­ки. Ве­роя­тно би би­ло по-по­лез­но за со­циал­на­та интеграция на съв­ре­мен­ници от различни етноси, ако предпо­читаме дру­г ъгъл за фиксация на днеш­ния ден. Но пое­тът, ко­га­то е истински поет, ще за­бе­ле­жи и най-мал­ка­та пук­на­ти­на на би­тие­то, от­къ­де­то блика стра­да­ние; щас­тли­ви­те ми­го­ве са­ми по се­бе си са го­то­ви за кон­су­ма­ция, оп­ти­миз­мът няма нуж­да от рек­ла­ма, той по пре­зум­п­ция е за­вър­шек, за­що­то е рож­ба на ед­нос­трун­на на­строе­ност на съз­на­ние­то. У Ге­ров со­циал­на­та угнетеност се из­вис­ява със свои­те фи­ло­соф­ски обо­бще­ни­я: „Ма­те­рия­та мно­го бав­но/ чо­веш­ки мо­зък си съз­да­ва./ А то­зи мо­зък – кол­ко стран­но! ­– / сам се­бе си уни­що­жа­ва.“. В пое­зия­та на Ге­ров е ана­ло­гич­но гле­ди­ще­то, че съ­щес­тву­ва за съжаление сбли­же­ние меж­ду чо­век и скот (как­то е при Ме­то­диев в ци­ти­ра­но­то стихотворение „Смет“), но „из­хо­дът“ за Геров е в чо­веш­ко­то из­бав­ле­ние чрез смър­тта: „ко­га­то ми ста­не про­тив­но да бъ­да сред хо­ра­та,/ да уча­ства­м в борба­та на жи­во­тин­ски­те ви­до­ве,/ ще си дой­да при теб,/ дъл­бо­ко при влажните ко­ре­ни,/ да заб­равя съл­зи­те, кои­то гор­чат, и оби­ди­те.“ („Земя I“)

При Иван Методиев драмата на българския народ го засяга съдбовно, затова той не се свени да направи изповедта лична, собствена, фа­тална:

Отвори се земьо! Отвори се земьо! 
Приеми сирака, баща на сираци. 
От кръвта до кокала!

От кръвта до кокала!

Спо­ред Геор­ги Цан­ков Иван Методиев е тво­рецът, „кой­то не же­лае да гле­да стра­на­та си в аго­ни­я. Все­ки ред се за­би­ва ка­то нож в па­мет­та, а об­ра­зи­те напомнят кош­мар­ни­те „Кап­ри­чии“ на Гоя“. Как­то Александър Ге­ров, та­ка и Иван Ме­то­диев е прив­ле­чен от нет­ри­виал­ни си­туа­ции, кои­то раз­кри­ват бездни­те на чо­веш­ка­та ду­ша, от­къс­на­та от Бо­га, от хрис­тиян­ска­та нравс­тве­ност („си­ра­чето прос­ва в калта си­ра­че“). Пот­рес у чи­та­теля предиз­вик­ва сти­хот­во­ре­ние­то на Ме­то­диев „Бъл­гар­ска­та де­ва“, къ­де­то Бо­жес­тве­но­то на­ча­ло у чо­ве­ка е сведено до скот­ско­то, до па­де­ние­то на ра­зу­ма и съ­вес­тта. Реф­ре­нът „Гос­по­ди, гос­по­ди…“ (пов­то­рен седем пъ­ти) няма ортографична фун­кция, а след­ва безмилос­тна­та и спра­вед­ли­ва пре­цен­ка на пое­та – не сме съ-тво­ре­ни:

Гад­но е, Гос­по­ди. Гад­но е, гос­по­ди.
Не сме сът­во­ре­ни. Как­во ти бе­ше сто­ри­ло, гос­по­ди,
то­ва про­се­кин­че с ко­лен­ца раз­ра­не­ни? 

Та то е де­тен­це.

Де­тен­це, гос­по­ди.
Ни­що не знае. Ед­на па­рич­ка му да­до­ха,

гос­по­ди, уж на кон­че да поиг­рае. 

Как го по­га­ли кръг­лият чич­ко…
Ре­че му – цве­тен­це. Виж го се­га –

жъл­ти ръ­чи­ци, си­ньо врат­лен­це. 

Све­та­та ни Де­ва бе­ше,

гос­по­ди.
Мър­тво чо­ве­че. Всич­ка­та кръв на Бъл­га­рия, гос­по­ди,
с кръв­та му из­те­че. 

Твор­чес­ко­то вжив­ява­не в не­га­тив­ни­те явле­ния по­раж­да­ чувс­тво за ви­на у големи­те твор­ци. То­ва е ха­рак­те­рен бе­лег на нравс­тве­на­та ду­ша, коя­то прие­ма зло­то ка­то ос­но­ва­ние за собс­тве­на греш­ка, за не­дос­та­тъч­на собс­тве­на ак­тив­ност в гра­де­жа на це­ли­те и сми­съ­ла на со­циал­ния ста­тус на об­щес­тва­та (за творческата на­ту­ра на Ге­ров то­ва бе­ше и си остава най-дра­ма­тич­ният мо­мент: „Да­но не дой­де то­зи ден,/ ко­га­то сам не ще из­трая/ и ще се спъ­на из­то­щен/ пред ко­ле­ла­та на трам­вая“ – „Са­мо­та“). В сти­хот­во­ре­ние­то на Ива­н Ме­то­диев „Мър­ши, из­ро­ди“ е до­стиг­нат край­ният пре­дел на дра­ма­тиз­ма и зад не­го наднича сра­зе­на­та ду­ша, за коя­то ве­че няма спа­се­ние:

Жа­ден съм, Ису­се, дай ми ада да из­пи­я…
Скот­ски съл­зи, скот­ски съл­зи дай ми

за все­ле­ни.
Вий­те да за­вием, мър­ши, из­ро­ди, кре­те­ни
в об­ла­ци от леш, в мъг­ли от кър­ва­ва пих­тия
вълк да зап­ри­ми­га и ча­кал да ми прос­те­не,
ка­то чуя как из­ми­ра
бъл­гар­ско­то пле­ме.

У Ге­ров сме наб­лю­да­ва­ли съ­щия краен пре­дел на на­пре­­же­ние, зад кое­то наднича деп­ре­сия­та: „И от край­мор­ска­та гра­ди­на/ пов­ява­ше смраз­яващ студ./ Земята бе ед­на пус­тиня/ и це­лия жи­вот – аб­сурд“. Аб­сур­дът на жи­во­та предизвик­ва у Ге­ров же­ла­ние­то за са­моу­бий­ство („Са­мо­та“). Но в дру­ги слу­чаи у Ге­ров се съ­буж­дат из­клю­чи­тел­ни съп­ро­ти­ви­тел­ни­те си­ли „То­га­ва ще се из­пра­вим еди­н сре­щу друг/ хищ­ни­ка с нок­ти­те си и аз,/ хищ­ни­ка с но­жа си/ и ще се бием до кръв, до смърт,/ до­ка­то еди­ни­я раз­къ­са дру­гия“ („Рух­ва­не“). Заглавието на Ге­ров е по­ка­за­тел­но и сиг­на­ли­зи­ра за раз­гър­на­то­ пое­ти­чес­ко посла­ние. Рух­ва не са­мо вра­гът, най-ве­роя­тният пред­по­че­тен из­ход от дву­боя, но рух­ва и ду­ша­та на пое­та – по­ра­ди пре­ду­се­ща­не­то за не­ле­постта на лич­но­то уча­стие в по­доб­на схват­ка, в коя­то фи­зи­чески­те си­ли съ­пер­ни­чат на нравствените. У Ме­то­диев съот­но­шения­та в пое­ти­чес­ка­та конс­трук­ция подготвят за по­доб­на асо­циа­ци­я: „Вълк да запримига и ча­кал да ми про­сте­не“, са образи, които се прев­ръ­щат в чу­до­вищ­на мас­ка на злото. Ге­ров съ­що ди­рек­тно на­зо­ва­ва зло­то, ка­то че ли въоб­ще не се ин­те­ре­су­ва да­ли твор­ба­та се впис­ва в жан­ра пое­зия: „На всяко об­щес­тво наем­на­та утай­ка/ дъх­ти на прие­ми, разврат, пар­фюм./ Туй е раз­гле­зе­на и ал­чна шай­ка –/ то­ва са хо­ра с ло­вък, хитър ум./ Те бдят слухтят и прег­ру­пи­рат си­ли…“ („Сняг“). Ето то­зи мо­мент – „прег­ру­пи­ра­не­то на си­ли­те“ – е аб­сур­ден за пое­ти­те. Впро­чем Геровото стихотво­ре­ние „Сняг“ е из­гра­де­но вър­ху реф­ре­на на Ата­на­с Дал­чев „Бял сняг ще има са­мо във гра­ди­ни­те,/ къ­де­то са иг­рае­ли де­ца“, пос­та­вен за мо­то на творба­та. Дет­ско­то, ин­туи­тив­но­то, не­по­роч­но­то, ес­те­ти­чес­ки не­на­кър­не­но­то, изве­де­ни ка­то нравс­тве­но-фи­ло­соф­ски ка­те­го­рии в твор­ба­та „Сняг“ на Ге­ров, са пос­та­ве­ни на изпитание в твор­ба­та на Ме­то­диев „Бъл­гар­ска­та де­ва“ (но не мо­же да не се за­бе­ле­жи гър­чът на пот­ре­се­но­то съз­на­ние у тво­ре­ца от случ­ва­що­то се в но­вия XXI век). За­що­то опо­ро­ча­ва­не­то на не­вин­но­то дет­ско тел­це от лов­кия пе­до­фил преп­ра­ща към раз­ми­съл за всич­ки по­се­га­телс­тва­, кои­то не­до­рас­ли­те ду­хов­но прослойки от хора в различни об­щес­тва при­ла­гат към ели­тар­ни­те пло­до­ве на прог­ре­са – за­ра­ди не­раз­би­ра­не­то на це­лос­тта на чо­веш­кия кул­ту­ра, на историята, на би­тие­то изо­бщо. „Ча­кал да ми прос­те­не,/ ка­то чуя как из­ми­ра/ бъл­гар­ско­то пле­ме“ – с ужа­с пред­ве­ща­ва Ива­н Ме­то­диев за по­доб­ни ситуативни про­ва­ли в об­щес­тве­ния жи­вот. И ана­ло­гия­та от­но­во вър­ви по по­со­ка към Ге­ров: „Ис­каш луд­ни­ци­те да са пъл­­­ни с хо­ра/ и но­ви луд­ни­ци да ник­нат неп­рес­тан­но,/ ти ис­каш хо­ра­та да ска­чат от про­зор­ци­те,/ за­що­то няма нер­ви от сто­ма­на.“ („На еди­н прия­тел“); „и за смърт­та – вла­де­тел­ка на хао­са –/ той ди­во и без­по­мощ­но ри­да“ („Сам“); „нак­ло­нен над бе­зиз­ход­на без­дна –/ насла­­да­та, че в тоя ден/ на­ве­ки ще из­чез­на“ („О­чи в очи“).

И след об­стой­но­то ци­ти­ра­не из­во­дът мо­же да има една-еди­нстве­на по­со­ка: всеки съв­ре­ме­нен чо­век, ува­жа­ващ се­бе си, твър­ди, че че­те кни­ги; но да се запитаме – дали ум­еем да че­тем мис­ли­те на тех­ни­те ав­то­ри, и ако е така, за­що чо­ве­чес­тво­то не пом­ръд­ва поне с ми­ли­мет­ри в своя­та социална и нравс­тве­на кул­ту­ра? В сти­хот­во­ре­ние­то „Плас­то­ве“ на Ге­ров фи­ло­соф­ският ана­ли­з за социал­ния про­вал на чо­веш­ка­та ек­зис­тен­ция през XX век (а да­ли ще бъ­де по-раз­лич­но през XXI век?) е лаконично изведен:

Ом­ра­за връз ом­ра­за се е нап­лас­ти­ла
на вре­ме­то във праш­ни­те лис­та.
И ако тя се раз­ра­зи със пъл­на си­ла –
то­ва ще бъ­де краят на све­та.

(„Плас­то­ве“)

Чо­ве­че, ти си зас­тра­шен, чо­ве­че!
За­ви­на­ги ти мо­жеш да из­чез­неш.
За­туй във та­зи звез­до­че­ла ве­чер
за бли­зост и зак­ри­ла ти коп­нееш.

(„В рес­то­ран­та“)

Има ли ра­зум във те­бе, все­ле­но?
Ни­ка­къв ра­зум няма…

(„Град­ско дър­во“)

Та­ко­ва об­ръ­щение по име („все­ле­но“) мо­же да си позво­ли са­мо голям тво­рец, ко­га­то е осъ­з­на­л, че истинската мо­ти­ва­ция за съз­да­ва­не на да­де­на твор­­­ба е значи­ма, ина­че би би­ло неоп­рав­да­но фа­ми­лиар­ни­че­не с важните неща.

За щас­тие Иван Методиев, както и Алек­­сан­дър Ге­ров, нямат по­доб­ни комплекси, за­що­то и двамата са ная­сно, че уча­стие­то им в из­граж­да­не на нравстве­ни, чо­веш­ки и ес­те­ти­чес­ки нор­ми е по си­ли­те им, а и пря­ко­­то им участие няма да ос­та­не без пос­ледс­твия. Но у Ге­ров има не­що, кое­то по-мла­ди­те му сле­дов­ни­ци не при­те­жа­ват и кое­то е осо­бе­но от­ли­чи­тел­но само за не­го­во­то твор­чес­тво. Клю­чо­ва раз­де­ли­тел­на фра­за, нап­ри­мер в ци­ти­ра­но­то от Ге­ров по-го­ре, е але­го­рия­та „звез­до­че­ла“ ве­чер. Па­ра­док­сал­но е, но в творчеството на един от поетите на 40-те го­ди­ни на XX век, при цяла­та дра­ма­тич­на последовател­ност в неговия из­ка­з и по­зи­ция­, съ­щес­тву­ва не­на­кър­не­на удивителна жил­ка на жиз­не­лю­бие и въз­хи­ще­ние от чу­до­то на жи­во­та. До­ри кога­то то­зи жи­вот е по­ка­зал свое­то неп­ри­стой­но ли­це. 

Ако прочетете стихотворенията на Иван Мето­диев от „Книга на прашинките“ и „Пейзажи на душата“ ще откриете естетическата му близост с екзистенциализма на Александър Геров:

О, ти човешка радост – сираче на тъгата! 
Аз съм пророк от ада. Какво е красотата – 
идеята за слънце в безкрайните мъгли.

С богатствата на просяк съм дарен –
и вечно търся хубост в грозотата.

Писателят Деян Енев, един от най-истин­ските приятели на Иван Методиев (сред които са Румен Леонидов и Светлозар Игов), на­пи­са за него:

„България може да бъде разбрана, описана и обяснена единствено от поетите. И то от пое­ти­те с главна буква.“

След като даде на страната си толкова много в областта на културата, както малцина са сторили това, Сиракът на тъгата тръгна самотен по пътя към смъртта в един кръгъл ден на юли 2003 година. 

 

Снимка: Сайт за Иван Методиев

 

Мариана Тодорова в Диаскоп

 

---

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.