Палми Ранчев: "Мишо лявото кроше"

За да разберете какво всъщност се случи, ще започна от момента, в който Пламен Кочев, някогашен мой съотборник, разпалено, но и с известно отегчение обясняваше колко голям боксьор е бил:

     - И „Странджата” съм печелил, и републиканската титла, и други победи имам – говореше той леко завалено от изпитата водка, а дебелата му, обърната навън долна устна, червена и влажна, се отпускаше повече с всяка изречена дума. – Само мачовете ми колко са? Най-малко двеста и петдесет!

     - Отдавна нямат значение.

     - Как така? Нямам ли значение аз? Името ми...

     - Някога е било едно, имало е свой цвят, но цветът не е същият.

     - А твоят медал от Европейското? – попита заядливо Пламен Кочев. – И той ли не е? Или само моето име и моите победи?

     - Всичко е полузабравено.

   - Но хората преди малко тостове вдигаха в наша чест – припомни къде се намираме той. Чествахме поредната годишнина от създаването на боксовата секция в дружеството, където беше преминала младостта ни, най-хубавите ни години, според думите на един от тези, които вдигаха тостове. – Много истини казаха.

     - Думи. Няма значение какво казват!...

Повъзбуден от наздравиците и неуспешния опит да ми припомни колко голям боксьор е бил, Пламен Кочев ме гледаше с нарастващо недоволство. Разбирах какво го ядосва и в известен смисъл бях на негова страна, същевременно се чувствах съвсем различен. Просто видях, каквото той не успя. Затова казвах, че са без значение големите победи, за които най-тържествено ни наградиха с тиквени медали и записаха имената ни в книгата за почетни и така нататък глупости. Ако успеех да му предам главното от онова, което видях и почувствах, той нямаше да постоянно да отпива от чашата. И да подпитва по различен начин, все по-недоволен, признавам ли го за голям боксьор. Вярно е, не са мираж битките, разцепените вежди и скули, синините и охлузванията, счупените носове, разбитите устни, разкъртените зъби и кръвта по лицата. Но нека престане да опява героичното минало, да помълчим и тогава може би ще намеря нужните думи да му обясня какво видях. Искаше ми се и той да погледне натам. И да види същото. Беше най-важното за тази вечер. Ставаше дума за щастливата усмивка на Мишо Лявото кроше. Седеше срещу някакъв смътно познат, сигурно като него посредствен в миналото боксьор, и бавно му демонстрираше лявото си кроше. Цъфтеше лицето му и се къпеше в чувството, което за по-лесно определих като щастие. Лявото кроше, коронният и единствен негов удар, довършваше кривата си пред топчестият му нос. Повтаряше го отново и отново. Беше готов да го повтаря до безкрай.

Знаех какво разказва и заради какво е грейнал така.

Беше по време на последната отборна среща, в която участвах. Три месеца по-късно в зенита на кариерата си, както определиха не само журналистите и разните специалисти, а и повече от тогавашните ми приятели, се отказах от бокса. Преди въпросната среща за първи път от доста години имахме шансове да станем шампиони като отбор. Разликата в точките след първите три кръга не беше голяма. Доста от запалянковците вярваха, че могат да бъдат наваксани при сериозна  мобилизация. Но за специалистите и за нас, боксьорите, възможността да победим ЦСКА беше повече теоретична. Знаехме реалното съотношение на силите. Червените имаха повече титуляри в националния отбор, които никой от нашите не можеше да победи. Разполагаха и с достатъчно резерви да сменят контузените от предишните мачове. Всяка година събираха най-добрите млади боксьори от страната. А ние разчитахме само създадени и отгледани в клуба. Достойно като факт. Неведнъж се превръщаше в повод за гордост. Но силите ни не бяха достатъчни.

Очаквахме четири победи – моята, на Пламен Кочев, и на първа и втора тежка. Там двамата наши двуметрови гиганти, братовчеди, космати и с огромни мускули, бяха без конкуренция. На международни състезания хич ги нямаше, но у нас бяха стабилни. Удряха силно, вървяха напред и бяха с класи над евентуалните съперници. В другите категории сигурни победи щяха да вземат цесекистите. Въпреки това тренирахме упорито, при всеобщо въодушевление. Колкото наближаваше денят на мача, ставахме по-настървени. И отчаяни, защото знаехме истината.

Тренираше заедно с всички и Мишо, който влизаше в състава на дружественото опълчение, ако мога така да го нарека. Беше един от онези, привлечените от всеобщото оживление. В предишните месеци идваше на тренировка не повече от три пъти седмично, а понякога изчезваше за дълго. Буквално го забравяхме. Сега тренираше не само всеки ден, но и двуразово. Нямаше надежда да го пуснат в най-важния за годината мач. Но беше готов да помогне. Нищо, че в техническия си арсенал имаше само едно ляво кроше. Затова тренировките му бяха особени. Днес по план имам триста леви крошета. Или шестотин, случваше се да обяви. И докато не ги изпълнеше с отсечени, стегнати движения - прилепил към тялото лакти, кръгъл като орех - не напускаше залата. Нямаше желание да научи по-добре десен прав. Ляв прав. Истински боксьор да стане. Знае си неговата – еди колко си леви крошета.

Невероятното започна сутринта, когато след кроса обявиха, че Мишо е включен в отбора. На мястото на контузилия се преди два дни титуляр. Удари си палеца, нещастникът. Знае, че го чака отговорен мач, тогава защо бие балтии. Иначе той също не беше боксьор от особена класа. Но имаше сравнително прилична техника. И не беше срамно да го качиш на ринга. Мишо, според всеобщото мнение, щеше да бъде истинско излагане. Като заскача на ринга, като се замята от далечна дистанция с лявото си кроше!...

Малко след като съобщиха името му, той получи като всички от домакина черен анцуг и бял състезателен екип с черни ленти отстрани. Не го свали до началото на мача. Навличаше парцаливите си фланелки и гащета, после анцуга, с който тренираше всекидневно, а отгоре намъкваше представителния. Гледах го как подскача в ъгъла на залата – кръгъл, като мека детска играчка – и не можех да не се засмея. Не само аз се подсмихвах, повечето момчета се шегуваха с него. Но мачът чукаше на вратата и всички – треньори, състезатели и разните деятели, които вече всеки ден идваха в залата – бяхме нервни и възбудени. И на Мишо обръщахме малко внимание.

Невероятното продължи с победата ни в първата категория. Чечето, преди началото на мача смятан за един от твърдите победители на цесекистите, получи дълбока аркада. С глава ли го удари нашия, с удар ли му отвори веждата – не се разбра. Положението беше спорно и докато реферът се консултираше с дежурния лекар и страничните съдии, доста приказки се изприказваха. Един казваше с глава, друг с лакът, трети, че са се сблъскали.  Накрая реферът обяви – ударът е правилен.

Нашето момче подскочи високо и тържествуващ вдигна ръце, затанцува по ринга. Не се спря, докато реферът не го повика да му вдигне ръката. После целуна съперника си, омаза и него, и себе си с кръв, и продължи да подскача с разперени ръце. На излизане от ринга се засили да прескочи въжетата. Но какъвто беше, метър и малко отгоре на ръст, закачи горното, политна с главата надолу и едва не се преби. Публиката се смееше, нашите привърженици ликуваха, от другата страна на залата цесекистите освиркваха рефера.

Но те поначало бяха по-силният отбор. И според очакванията започнаха да печелят. Две на една, три, четири на една... Докато дойде моят мач. Играх около минута и половина. Треньорът на цесекистите, успокоил се от очакването развитие на събитията, хвърли кърпата след две-три чисти леви крошета. След мене Пламен Кочев също взе своето. Направо изхвърли от ринга някакво остригано войниче. После дойде редът на Мишо. Противникът му, национален състезател, и той от „твърдите” победители за отбора си, се спусна да го прегази. Беше нахалство да пуснат Мишо на толкова важен мач. Отскок настрани, отскок назад. Такива техники ги нямаше в учебниците по бокс. Никой друг не скачаше по ринга като него. Противникът му го загради отляво, после му пресече пътя, когато опита да се измъкне. Мишо спря, опрял гръб във въжетата. Движеше бързо ръце, опитваше се да предвиди началото на атаката.

Тогава, настръхнал от напрежение, навел глава към гърдите, той затвърди прякора си. Когато цесекистът почти го повали с град от тежки прави, той направи кратък отклон и завъртя юмрука си както хиляди пъти беше го правил на тренировка. Подобен нокаут, при толкова очебийна разлика в класите, повярвайте ми, се случва веднъж на сто години. Не, на двеста. Ударът не беше тежък, но достатъчно рязък. И противникът му остана на пода до десет. Така победихме с 6:5. Станахме шампиони. И понесохме Мишо на ръце.

Оттогава Лявото кроеше, вече като романтичен прякор, а не подигравка, окончателно се залепи към името му. И ми беше тъжно, чак душата ме болеше, докато гледах начумереното лице на Пламен Кочев. Надигаше чашата с водка и бършеше с длан влажната си долна устна. Искаше да се кара, даже да се сбие. Познавах го добре. Не беше сигурен, че аз, а и хората наоколо, оценяваме постиженията му. Но как да му обясня, че дори да се съглася, даже да изкрещя колко велик боксьор е бил, той едва ли ще се почувства като Мишо Лявото кроше. И ще засияе по начина, по който той сияеше.

Разказ от книгата на Палми Ранчев "Боксьори и случайни минувачи", ИК Жанет 45, 2014 г.

Илюстрация: ©Георги Чепилев

Палми Ранчев в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.