Александър Колев: Най-щастливият ден в месеца

Всеки месец още в самото му начало въздухът се нажежава от позитивизъм и надежда. Няма почти никакво значение дали месецът е март, юни или октомври, като изключим, разбира се, различните сезони, което далеч не е маловажно. Датата обикновено е 7-и, но според обстоятелствата може да се падне и на 8-и, което отлага радостта на хората и удължава трепетното им очакване за най-щастливия ден в месеца.

Намирам се на софийски централен булевард в ранната му утрин, където работя в малко денонощно магазинче, в непосредствена близост до което се намира пощата. Преди години, когато попаднах на това място, не разбирах истерията на колегите си около така мистериозния седми ден от месеца. Впоследствие разбрах. Тогава държавата отпуска пенсиите, а това неминуемо увеличава работата в магазина. Ироничното название на този ден, което колегите ми бяха измислили, беше „Св. Пенсионер“. Никога не съм харесвал това определение, но си е правдоподобно. Седмият ден е празник за хората, които са преминали все по-недостижимия праг за пенсиониране. Всеки делник, ежемесечно, на тази знакова за българския пенсионер дата булевардът цъфти, навсякъде пърпорят забързани и ведри хорица. Износени и уморени нозе търкат асфалта, запътили се към пощата. След тях неотлъчно ги следва стара и захабена, все още празна, пазарска количка, дърпана от жилава ръка.

Ръка, видяла много. Студ и мраз, пек и мор. Ръка, която навярно е отгледала две поколения, ръка, която е полагала вярно труд десетилетия наред. Ръка, която е посрещнала новото хилядолетие със същата надежда, с която сега прелиства календара, за да потрепери от радост, че седмият ден е на прага. Тази ръка минава пред погледа ми, пуска количката и ми помахва, а от устата на бледата старица се чува „Добро утро, момче! След малко ще мина, само да взема пенсията!“, след което, сякаш подмладена от изреченото, се забързва още повече. Всъщност тази ръка я виждам едва докъм средата на месеца. На седмия ден ми маха жизнерадостно, пазарува и стиска силно дребна купчинка банкноти, така както стискаш ръката на любим човек пред олтара. Купчинка, старателно разпределена измежду най-важните, но не и всички лекарства, битовите сметки и за каквото остане. Няколко дни по-късно пак ми помахва, но някак различно, вяло, летаргично, с онзи бавен темп, с който падат есенните листа, за да покрият изстиващия сив асфалт. Тогава вече брои в шепа монети, не пазарува, тихичко разглежда и си отива. До следващия месец.

Повечето възрастни хора ги виждам на 7-и и най-много още няколко дни след това, в зависимост от сезона, тоест сметките. Понякога черни мисли навестяваха крехкото ми съзнание, но на следващия месец ме напускаха, изместени от тежка успокояваща въздишка, когато историята се повтаряше. Днес черните мисли са пуснали дълбоки корени в мен, защото мизерията на възрастния човек всъщност е далеч по-трагична развръзка на живота, отколкото така неизбежната и логична смърт.

В малко по-късната утрин същите тези хора се отбиват при мен, като повечето от тях вече теглят препълнени изпокъсаните си пазарски колички. Някои си купуват кафе, други вестници, трети глезят внуците. Всички тези хора, а те са повечето от нас спрямо демографските показатели, са искрящо радостни, защото купуват неща, които са им „по джоба” само веднъж в месеца. Дотолкова могат да си позволят, дотолкова им позволява държавата.

Днес отново е 7-и, въздухът е нажежен с привиден позитивизъм и надежда, а хората са наредени в трепетно очакване да отвори пощата. Защото само днес те ще бъдат щастливи. Защото днес е най-щастливият ден за пенсионера. И най-тъжният за обществото ни.

Снимка: @Диаскоп

Александър Колев в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.