Адела Кнапова: "Предизвестените" - "При чехите"

Предговор

Дагмар Остранска

Искрено се зарадвах, когато през 2018 година в Украйна започна да се подготвя „Антология на съвременния чешки разказ“ на украински език. За мен книгата беше чудесен пример за това, което е възникнало в този жанр в Чехия през последните 10 години, но и нещо като малка „литературна гастрономия“ за издатели, преводачи и любители на чешката литература. И разбира се – прекрасно средство за обществена дипломация. Това е книга, с която можем да се представим извън Чехия, коя-то мога да подаря на нашите български партньори, сътрудници и колеги.

Съставители на антологията „При чехите“ са Луцие Ржехоржикова – бивш директор на Чешкия център в Киев и преводачката и литературна критичка Ирина Забияка, а книгата излезе през 2021 г. в киевското издателство „Абабамалагага“.

Затова за мен беше логично да „претворим“ книгата и на български език и да я обогатим с разказите на автори, подходящи за българските читатели, чиито текстове ще имат какво да им кажат. Луцие Ржехоржикова ме вдъхнови с подхода си да включи няколко разказа на чешки автори, написани специално за изданието. Ние също успяхме да добавим в нашата антология разказ от чешката авторка с български корени – Боряна Додова, чиято  „премиера“  е  именно  тук.  Представяме  и някои чешки автори на българския читател, които през последните десет години посетиха литературни фестивали в България или участваха в авторски четения в Чешки център София и на други места в страната.

В антологията са включени и други автори, които имат родствена връзка с България. Между тях са например Бианка Белова, чийто баща е българин, както и Адам Георгиев, който е син на известния български режисьор и театрален педагог Николай Георгиев. В антологията са включени само съвременни автори, които са от различни поколения, но независимо дали са дебютанти или имат няколко отпечатани прозаични книги и престижни награди, те са обединени под знака на таланта и качественото писане. Повечето от авторите са носители или номинирани за най-престижната чешка награда Magnesia Litera, както и за други значими награди като „Чешка книга”, „Иржи Ортен”, „Йозеф Шкворецки”, наградата за литература на Европейския съюз и др. По този начин настоящата антология ни представя най-доброто от съвре- менния чешки разказ през последните години.

Много усилия вложиха българските бохемисти, които с преводите си помогнаха за реализирането на този солиден проект. Изключително важна беше и ролята на  редакторката на антологията проф. Маргарита Младенова. Благодаря на всички  тях, както и на координаторката на проекта Димана Иванова, която беше пресечната точка между литературните агенти, преводачите, авторите, редакторката и българското издателство.

Радвам се, че книгата излезе в престижното пловдивско издателство „Жанет 45“ и благодаря много на Божана Апостолова и Манол Пейков за това, че не се поколебаха да приемат да издадат книга с над 800 страници.

И така – настанете се удобно и се насладете на четиридесет и седемте разказа от нашите съвременни чешки разказвачи.

Пожелавам на всички приятно четене и незабравими литературни преживявания!

Предизвестените

Превод: Росина Кокудева

Наричат ни Предизвестени. Много по-често обаче се правят, че нашето съществуване е очевидно и следователно безпроблемно – ние сме просто още хора, заченати от любов и/или от желание за семейство, няма нужда да се размишлява за нас. Баба ми, когато беше още жива, ме наричаше „златното ми момиче“, а дядо ми – жабче“ – имам зелени очи с кафяви петна, според дядо ми съм като рядък зелен вид водна жаба, странен екземпляр; в добрия смисъл на думата. Майка ми ме нарича с различни умалителни. Нямам баща. Макар че това не е съвсем вярно, по същата логика бих могла да кажа, че нямам майка и няма да излъжа, въпреки че жената, която наричам своя майка, в момента ми звъни, както виждам на дисплея на телефона си. Ако вдигна, най-вероятно ще чуя зад гърба ù гласа на мъж, който може да ми бъде баща и който би бил щастлив, ако най-накрая започна да го наричам татко. Но тази дума за мен е празна, също както и названието мама. И тъй като няма да приема обаждането, няма да се чуя нито с мама, нито с татко. Не съм в настроение, сега съм в поредната паникатака; давя се в паниката, тя се лепи по мен като втвърдяващо се лепило, веществото пълни дробовете ми, не мога да дишам, виждам размазано, студено ми е. Знам, аз знам, знам го, знам, че това е просто чувство и скоро ще отмине, нали все пак познавам тези пристъпи на тревожност, този страх от празнотата, който чувства всеки, който няма корени – около себе си, най-вече под себе си, под краката, там, където би трябвало да е земята.

Не  съществува  бащата,  който  някога  е  напуснал майка ми или пък е изчезнал, преди да се родя, или е починал. Нито една клетка от тялото ми няма нищо общо с жената, вписана като майка в свидетелството ми за раждане. Няма двама души на Земята, които биха могли заедно да ме заченат, а след това: а) да ме изоставят, б) да ме продадат, в) да ме подхвърлят на някого, г) да ме дадат за осиновяване, д) да умрат, е) да ме отвлекат от тях, ж) социалните да ме отнемат от тях... Нито един от тези проверени през хилядолетията по-малко или повече трагични модели на живот не е запечатан във вените ми. Човекът, когото най-много от всички бих могла да считам за свой родител и създател, е лекарят от Центъра за асистирана репродукция „Феникс“, който е въвел изискванията в компютъра (мъж: бял, висок, рус, сини очи, университетско образование; жена: бяла, руса, сини очи, университетско образование) на  моята  така  наречена  майка,  жената,  която не можела да има дете, но която безумно копнеела за потомство и е била готова и способна да плати всичко възможно. Лекарят – обичам да си го представям като едър мъж около петдесетте със сериозно изражение на лицето – въвел данните в компютъра; разбира се, след като получил аванс в размер на половината сума и след като заедно с колегата си старателно прегледал отвътре бъдещата майка, за да е сигурно, че нейното желание да износи в матката си яйцеклетка от анонимен донор, оплодена от спермата на анонимен донор, е реално постижимо.

Тогава отговорният пръст натиснал клавиша Enter и три етажа по-надолу, в подземна лаборатория със стерилни стени и лаборантки, от тесен отвор в стената, покрит със закалено стъкло, излязла една ръка от неръждаема стомана, подаваща две замразени ампули; докато се темперирали, от тях се вдигала пара; една от фигурите в бели панталони и риза, с маска на устата и шапка на главата, взела ампулите в ръцете си в ръкавици, ръката  изчезнала  в  стената,  стерилната  фигура проверила баркодовете на ампулите с четец и когато се уверила, че са правилните, натиснала звънеца до вратата, водеща към и от стерилната стая, с което извикала друга, облечена в бяло фигура – по динамиката на походката и свода на раменете є можело да се предполага, че и тя е жена като лаборантката – носеща застлан с нещо сребристо съд, в който лаборантката поставила ампулите. Пратката тръгнала нагоре по асансьора, през коридора между другите лекари, сестри и изпълнените с надежда, чакащи клиенти, докато стигнала до масата пред моята, да я наречем, бъдеща майка, а тя, загледана в нещото, което є напомняло на контейнер за храна, била щастлива и  притеснена. Час и две минути по-късно яйцето било оплодено от професионалната ръкавица, бъдещата майка въздъхнала блажено след тази новина и си тръгнала, за да се върне обратно след три седмици, когато жизнеспособният – да се надяваме – ембрион на поръчаното дете щял да бъде внедрен в тялото ù.

Не било безболезнено, но си струвало, всички в залата били доволни, казва мама, когато говори за този момент; трябва да осъзная, казва тя, колко съм необикновена, понеже почти никой не знае до секунда точния момент на зачеването си. За себе си ще добавя, че съм наясно с това и не изпитвам ни най-малка радост от този факт, още тогава никой не е мислил за мен – нито лекарите, нито медицинските сестри, най-малкото пък майка ми. Моето зачеване не е било нищо друго освен акт на чист егоизъм. Защото: къде е човекът, всеки път ми се иска патетично да изкрещя, когато майка ми си спомня за това чудо на науката и прогреса. Къде съм аз във всичко това?

Аз съм нещо. Аз съм това, което някой някога е продал срещу пари. Направена съм по поръчка. И не ме нападайте с думите, че биологичният произход не е от значение, че много по-важно е кой ме е износил, родил и възпитал в любов и охолство и т.н.  Дрънканици. Дори този, който е паднал от влагалището на майка си – наркоманка в някоя тоалетна или канавка и все още напоен с кръв и слуз е изхвърлен в найлонов плик на улицата и едва не е замръзнал, а после е израснал в някое сиропиталище, а сега е наркоман или престъпник, или шофьор на камион, или доктор на науките, дори той знае къде са корените му. Може би са оповръщани и вонящи, мразени и отричани, но той ги има, въртят му се в краката, когато най-малко ги иска, с радост би се отказал от тях, но ги има, повтарям: той ги има. А аз знам само, че мой баща може да бъде всеки бял мъж с руса коса, сини очи и диплома за висше образование, а моя майка може да бъде всяка бяла, руса жена с университетско образование. Всички и никой.

Единственият ми корен е стерилен и води до лекар в Центъра, който вече е пенсионер и който ми каза, че никога няма да разбера имената, нито адресите на донорите на сперма и яйцеклетки, защото така не става, такъв е законът; можела ли съм, казва, да си представя как издаването на тази информация би навредило на целия бранш? (Аз съм продукт на бранш.) Тогава кой ще иска да стане донор, ако всичките му нежелани и незаченати от него деца започнат едно след друго да го търсят? Това би бил краят, каза той и затвори телефона.

Аз съм неблагодарна пикла, не ценя живота, който ми е дарила, оплаква се майка ми. Какво ли не биха дали, казва, другите деца за живота, който съм имала и който имам аз. В изобилие, уют и любов. Защото тя и този, когото не искам да нарека татко, ме обичат, а аз им се отплащам, като искам да познавам някакви маловажни хора, които някога са продали биологичния си материал. Къде е моята благодарност и любов – се пита в такива моменти майка ми, хлипайки непрекъснато, а аз ù отговарям: „Кой те е молил за това? Тук няма съдба, Бог, случайност, нито грешка, любов, омраза, изнасилване, чувства... Това си е било чиста сделка. Ти си ме купила. С изключение на цвета на очите, поръчката е била безпогрешно изпълнена. Съществувам. Защото. Точка. А по-нататък? Нищо“.

Колкото по-рядко посещавам майка си, толкова по-често тя ми се обажда.  Аз пък не вдигам телефона. Не знам дали за това са виновни нейното възпитание, моите гени или просто фактът, че съм а-б-с-о-л-ю-т-н-о сама, във вакуум, но не изпитвам никаква благодарност. Привързаност – да, тя е мила  жена, обича ме,  това е моята... какво всъщност? Майка? А аз каква съм ù?

Онези, които си задават въпроси, ни наричат Предизвестените: какъв ли може да бъде един човек без памет за собствената си кръв, без минало, без корени? Наистина ли човек може да бъде празен лист хартия? Изоставен, сам – вече чувам майка си: но ти не си сама, имаш нас – без история. През 2015 година няколкостотин като нас са родени само в Европа. Пет години по-късно вече наброяваме хиляди. Сега? Никой няма да ни преброи. И никой дори не ни брои. Та нали сме същите като другите, никой не ни вижда, затова пък ние се разпознаваме един друг. Това е нещо като състояние на  душата, което виждаме в очите си, плътна празнота; ние не съдържаме авариен бушон като нормално заченатите хора, които още от първия си дъх знаят къде и на кого принадлежат. Знаете ли какво е човек без бушон?

Когато изобщо говорят за нас, ни наричат Предизвестените. Като в онзи научнофантастичен филм, предвестник на нещо по-голямо, неудържимо. Но аз не съм от никакъв филм и изобщо не съм от бъдещето. Казвам се Ева и съм родена на пети февруари две хиляди и петнайсета година в Прага.

Разказът се публикува със съдействието на ИК Жанет 45.

Снимка: @Диаскоп

Адела Кнапова

Фотограф © Тао Нгуен Фуон

Адела Кнапова (р. 1976) е съвременна чешка писателка и журналистка. Известна е най-вече като водещ автор в седмичника „Рефлекс“. Награждавана е многократно за литературните си репортажи. През 2003 г. излиза дебютнaтa є книга „Неканени“, през 2006 г. – романът є „Невъзможността на нулата“, веднага класиран от Чешкото радио сред най-добрите чешки и чуждестранни книги на годината. Година по-късно излиза и романът ù „Буквар“. През 2019 г. новелата ù „Предизвестените“, която е номинирана за „Книга на годината“. Пише и разкази, авторка е на редица едноактни пиеси за театър.

Разказът на Адела Кнапова "Предизвестените" е от книгата "При чехите"
Антология на съвременния чешки разказ
Луцие Ржехоржикова, Ирина Забияка, Дагмар Остранска, съставители, 2022
© Маргарита Младенова, редактор, 2022
© Христо Гочев, художник, 2022
© Издателство Жанет 45, 2022

Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерство на културата на Република Чехия.

Автори © 2022

Адам Георгиев, Адела Кнапова, Алексей Севрук, Алена Морнщайнова, Арнощ Голдфлам, Бианка Белова, Боряна Додова, Вит Кремличка, Владимира Валова, Вратислав Маняк, Дора Капралова, Дора Чехова, Ева Турнова, Емил Хакъл, Ива Пекаркова, Иван Клима, Ивана Мишкова, Игор Малийевски, Йозеф Форманек, Иржи Кратохвил, Иржи Падевет, Иржи Хаичек, Катержина Тучкова, Лидмила Кабъртова, Луцие Фаулерова, Марек Епщайн, Марек Шинделка, Маркета Пилатова, Мартин Райнер, Матей Хоржава, Милош Урбан, Михал Айваз, Михал Вивег, Павла Хоракова, Патрик Оуржедник, Петра Дворжакова, Петра Соукупова, Петра Хулова, Петър Борковец , Петър Станчик, Радка Денемаркова, Силва Фишерова, Тереза Семотамова, Халина Павловска, Ян Балабан, Ян Фолни, Ярослав Рудиш, Яхим Топол

Преводачи © 2022

Анжелина Пенчева, Богдан Дичев, Борислав Борисов, Васил Самоковлиев, Владимир Пенчев, Гинка Бакърджиева, Деница Проданова, Димана Иванова, Добромир Григоров, Жоржета Чолакова, Зорница Хаджидимитрова, Иванка Шишева, Йорданка Трифонова, Красимир Проданов, Маргарита Руменова, Мария Гарова, Радост Железарова, Росина Кокудева, Христина Дейкова

Фотографии © 2022

Роберт Вано, Тао Нгуен Фуон, Доминика Духкова, Войтех Вълк, Арнощ Голдфлам, Марта Режова, Петр Бенеш, Вит Кремличка, Вера Ришкова, Вратислав Маняк, Павел Бартонек, Томаш Носил, Талита Брауер, Емил Хакъл, Катержина Яноушкова, Михаела Павлатова, Марта Мишкова, Игор Малийевски, Йозеф Форманек, Йеф Кратохвил, Соня Покорна, Бохумир Лангмайер , Ленка Хаташова, Ленка Фалтейскова, Ондржей Липар, Марек Епщайн , Владимир Шигут, Маркета Пилатова, Михал Странски, Матей Хоржава, Ян Кржикава, Давид Конечни, Михал Вивег, Рихард Кличник , Петр Йединак, Луцие Салакова, Петра Соукупова, Петра Хулова, Яна Плавец, Петър Станчик, Щад Грац (Фото Фишер), Карел Цудлин , Дирк Скиба, Халина Павловска, Ян Балабан, Луцие Зайичкова, Петер фон Фелберт, Едгар дьо Бран

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.