Вероника Иванова: "Винаги и завинаги"

14.11.2022
Снимка 1

Още от малка се опитвам да пиша под някаква форма – поема, кратък разказ, статия, роман. Като всеки пишещ човек съм изпитвала облекчението от това да излея чувствата си на лист хартия. Поради тази причина, когато близък мой роднина почина, предположих, че ще се почувствам по-добре, ако му напиша писмо, адресирано до рая. Само след първия параграф се вдъхнових да напиша епистоларен роман, а в последствие реших, че ще бъде любовна история, разказана чрез писмата на Морена и Чокосмайъл, адресирани до нейната червена стая и до неговия красив пухкав облак.

Вероника Иванова
 

До Земята

В една червена стая

Лондон! Или както повечето хора го наричат – Дъждовния град... Понякога се чудя защо. Има толкова дни, в които дори не би могъл и да си помислиш за дъжд. Това e град, който може да сe свърже с толкова по-приятни неща от мрака и валежите. Спомням си, например, ежегодните балове в „Park Plaza Riverbank London”. Всяка година на Хелоуин се организира маскен бал с различна тематика. Определено си заслужава да се посети това мероприятие поне веднъж в живота. Хора отвсякъде се събират – познатите стават непознати, а непознатите – познати, докато стрелката на часовника не посочи края на партито и за миг огромната зала допреди секунди грееща, сияеща, ехтяща става пуста и празна. А сутринта на закуска сякаш гостите в ресторанта на хотела нямат нищо общо с тези от отминалата нощ, сякаш всичко, случило се, остава скътано някъде дълбоко из паметта между линията на съня и тази на реалността.

И тъй като аз самият бях чувал, че трябва поне веднъж да се отиде на някой от хелоуинските балове, които организират в „Park Plaza Riverbank London”, си спомням как веднъж просто последвах приятелски съвет и направих резервация само и единствено за мене. Не бях сигурен дали е най-доброто решение, но пък ако не друго щях да получа вкусна вечеря, хубава музика и луксозна стая с красива гледка. Какво повече му трябва на един човек?

Да, гледката наистина беше красива... Беше започнало да се смрачава, но светлините, проблясващи отвън, надделяваха и изобразяваха с пълна мощ великолепието на този град. Между почти изцяло спуснатите завеси в стаята проблясваше лъч светлина, който ме заинтригува. Шареното сияние ме примами да се приближа и да проверя откъде точно идват тези проблясъци. Отместих леко едната завеса и видях пред себе си невероятното Лондонско око със своите над тридесет капсули, които ти позволяват да направиш една половин-часова обиколка на английската столица, единствено седейки на пейка с фотоапарат в ръка. Нощем градът сияе отвсякъде. Светлини от всяка една забележителност се преплитат и се превръщат в дъга, красяща цял Лондон. Как може толкова красив град да бъде непрестанно свързван с мрака и дъжда при положение, че радва окото със своите многообразни старинни и иновативни здания, с множеството си забележителности и атракции? Ефектът, който възпроизвеждаха тези проблясъци, ме зашемети и за миг забравих, че трябва да се отправя към балната зала на хотела.

Когато се чу звънът за точен час на Биг Бен, осъзнах, че трябва да побързам и че вероятно закъснявам, затова спуснах завесите и тръгнах към асансьора.

Балната зала приличаше на истинска дворцова зала, в която баловете са ежедневие. И нищо чудно, тъй като тази година целта беше да се пресъздаде атмосферата на епоха, в която такива събития са част от живота на хората или по-конкретно на буржоазията. Дамите се бяха потрудили костюмите им да бъдат възможно най-автентични и най-вече да бъде непосилно за околните да разберат кои са те в действителност. Беше пълно с принцеси, кралици, царици, херцогини и княгини от цял свят. Можеха да се открият всичките съпруги на Хенри VІІІ, Екатерина Велика, черногорската принцеса и великата руска княгиня Анастасия. Имаше много дами, които бяха заложили просто на идеята да бъдат облечени съобразно тематиката на вечерта, но без да избират определена личност, на която да се оприличават. Като всеки нормален мъж аз обърнах внимание на гостенките на хотела. Огледах роклите им и обобщавах наум защо една или друга дама би избрала точно тази роля да изиграе на хелоуинското парти. Наистина се забелязваше, че всяка една от тях се е постарала да влезе в ролята си възможно най-добре. Дори една от тях каза, че не може да опита от сьомгата, колкото и апетитно да изглежда, тъй като кралицата, чийто костюм носи, не понасяла риба. Не бих могъл да отрека, че самата идея за вечерта беше наистина интересна. Не бих могъл и да кажа, че не се забавлявах при възможността да танцувам с толкова много красиви дами и то само за една вечер, но ако някой ме попиташе дали съм намерил някоя, която да ме впечатли, някоя, която да се отличава от другите, трудно бих отговорил положително. Дамите бяха действително вложили много старание в това да изглеждат, както би подобавало на една принцеса или кралица, но никоя не успяваше да задържи вниманието ми.

Или поне аз така си мислех, докато не чух смях, който определено бих могъл да нарека силен, щом успях да го доловя въпреки музиката. Но не това ме накара да се обърна да видя откъде идва. Това, което ме заинтригува, беше звънливостта му. Незнайно защо, но беше като феерия за ушите ми... или пък просто изпъкваше идеално на фона на музиката. Това, което знаех със сигурност, беше, че видях една харизматична усмивка. Имах чувството, че съм я виждал преди, но не бях сигурен. Заслушах се в разговора и от това, което дочух, успях да разбера, че дамата вероятно е с испански произход. Начинът, по който говореше – набляганията на „с“, пропуските от време на време на последната буква от някои думи като „verdad“ или „velocipedad“ – ме наведе на тази мисъл. В момента, в който погледите ни се срещнаха, осъзнах, че в нея имаше нещо притегателно, нещо, което те подтиква да отидеш и да разбереш повече за нея, сякаш ти дава джокер, че това, което виждаш, изглежда различно и впечатляващо, но под обвивката има още много, което би те заинтригувало. Трябваше да се уверя в предположенията си! Отпих набързо от виното на масата и я потърсих отново с очи, за да я поканя на танц, но тя вече не беше там. Изчезна само за миг. Обаче бях убеден, че това нямаше да е последният ми шанс да танцувам с нея.

След дълго търсене на мистериозната испанка... или може би беше рускиня... Съдейки по хелоyинския ѝ костюм, можех да се обзаложа, че ролята ѝ беше на Ана Каренина във вечерта на съдбоносния бал. Носеше черна, дълбоко изрязана кадифена рокля, украсена с венецианска дантела (Признавам – тези подробности ги разбрах след време... кой нормален мъж, който не е дизайнер, обръща внимание на това дали една дантела е венецианска или от друг край на света?), сред къдриците ѝ се подаваше диадема, орнаментирана с теменуги, които се забелязваха и върху черната дантела на колана между белите дантели. Единствената разлика с героинята, която бе избрала, беше огърлицата, която вместо бисерна, беше перлена. Хубаво, че бях гледал наскоро филма, и бях чул множество възклицания по повод на тази рокля. В противен случай щях да забележа това, че е прелестна, но не и че е находчива. На почти никого в Лондон или някъде из Обeдиненото Кралство не би му хрумнало костюмът му за маскения бал да бъде по книга на руски автор независимо от факта, че „Ана Каренина“ е класика.

Та след дълго търсене на невероятната девойка аз реших, че е време да се върна на дансинга с или без нея. Танцувах с дами от различни краища на света, докато за пореден път не трябваше да сменим партньорите си и не видях тази очарователна усмивка. Доволна усмивка изгря и на моето лице. Погледите ни се бяха вплели един в друг и не се отклоняваха дори за секунда. Сякаш двамата бяхме запалена клечка кибрит, горяща с цялата си мощ, едно цяло, тръпнещо от желание да открие нещо интересно, бързащо да покори новото и непознатото.

- Търсих Ви цяла вечер – казах аз, а тя отвърна приповдигнато:

- Явно не сте били добър на криеница в детството си.

Аз се засмях и отговорих:

- Може би, но ето че съдбата ни срещна отново. Мога ли да попитам как се казвате?

 - Можете, но дали ще узнаете, е друг въпрос.

 - А ще узная ли? – попитах и изведнъж въпреки цялата мощ, с която гореше клечката кибрит, тя внезапно угасна. Нетърпеливостта никога не се е възприемала като добро качество. Партньорите отново трябваше да се сменят. Тя се усмихна лукаво и отвърна:

- Зависи от съдбата...

Е, поне от криеница играта се превърна в гоненица, което значеше, че този път ще спечеля. Винаги съм бил сред първите по тичане в училище.

Погледите ни се срещнаха още веднъж и сякаш пожарът, допреди секунди угаснал, всъщност беше просто позатихнал. Нищо не беше приключило. Това беше ясно. Но като всеки добър играч, аз знаех, че трябва да изчакаш подходящия момент. Търпението е качество, което имаш ли го, ставаш господар не само на собствения си живот, а си способен дори да заемеш главна роля и в нечии други.

Поклоних се пред следващата дама и протегнах ръката си към нея, тя също направи реверанс и хвана моята ръка. Беше красива, нежна и грациозна, но очите ми постоянно търсеха контакт с моята Ана. Дали някога щях да науча името и? Дали щях да разбера коя е? Толкова позната ми изглеждаше, но доминото, което носеше, прикриваше лицето и достатъчно добре, че да ми е трудно да я разпозная. Трябваше да е моя, дори в паметта ми да остане само като Ана Каренина. Не мисля, че някой би се оплакал от такъв опит. А и виждах, че нейният интерес също така нараства, въпреки че не забавяше скорост, а се отдалечаваше все повече. Но дистанцията, която спазваше, беше доказателство за това, че тръпката не е едностранна. Въпреки че се отдалечаваше, се опитваше да бъде на умерено разстояние. Усещах погледа ѝ по гърба си при всяко едно завъртане, а допускам, че и тя долавяше моя дори в моментите, когато беше с гръб към мене. Бягаше, но искаше да я догоня, а както казах, в тази игра аз бях много добър. Очите ѝ блестяха като бисери при всяка една среща на погледите ни. Гледайки я, само си казвах наум: „Само да знаеше какво ти мисля...“, но защо ли ми се струваше, че действията, които се развиваха в нейната глава, не бяха по-малко интригуващи?! Очаквах с нетърпение музиката да свърши, за да имам възможността да догоня моята Ана и да усетя отново дъха и на боровинково вино. Броях секундите до края на това вълнуващо изпълнение, на което може би бих се наслаждавал, ако тя беше в обятията ми. Не ми се беше случвало нещо подобно до този миг. Не съм си и представял, че мога да танцувам с толкова привлекателна жена, чието лице виждах без никакъв проблем, тъй като тя не носеше домино, а в мислите си да се опитвам да достигна до тази, чиито смях и блясък в очите не ми даваха покой цялата вечер, а на всичкото отгоре трябваше и да я гоня. Да не споменавам факта, че дори името ѝ не бях научил, а вече бях омагьосан. „Глупости!”, казах си аз при мисълта, че е възможно да бъда омаян толкова бързо от една непозната. В последно време явно смятах, че лесно мога да бъда омаян. Първо Морена, а сега Ана... Усмихнах се на иронията, че това са единствените две жени, които наричам с имена различни от истинските им такива. „Морена” помислих си аз и бързо се опитах да я премахна от съзнанието си. Какво ми ставаше? Идеята на това пътуване беше точно, че аз не съм хлътнал по абсолютно никоя.

Но не можех да отрека, че усещането, че това музикално изпълнение е към края си, караше кръвта ми да кипи, тръпнех в очакване да доловя отново как тези игриви очи ме обхождат. Не исках да се бавя повече и минута, исках да я докосна отново, исках да се уверя, че този танц, че този образ не са само плод на въображението ми. Песента свърши. Като истински джентълмен направих това, което професионалните танцьори наричат „да свършиш с музиката”, благодарих на невероятната дама пред себе си и потърсих с очи моята Ана. Обходих залата с поглед за секунда и точно в момента, в който тя напускаше залата, я съзрях. Тръгнах след нея колкото се може по-бързо, не обръщах внимание на господата, които искаха да ме заговорят, подминавах дамите, които се надяваха на танц, не можех да мисля за нищо, не можех да слушам никого, трябваше да настигна Ана.

 Най-сетне достигнах изхода от залата. Но накъде беше тръгнала тя? Пак ли играта се превърна в криеница? Не, това нямаше значение! Не можех да чакам повече. Трябваше да я намеря, да я почувствам близо до себе си. Колкото и странно, дори смешно да звучеше това, аз имах нужда от нея в този момент. Не знаех защо или как се случи всичко това, но трябваше да открия моята Ана.

Чудейки се кой е правилният път, забелязах срещу себе си стълбите, водещи до голямата тераса на покрива. Дали филмът, който бях гледал ме беше размекнал? Дали музиката бе събудила романтиката у мене? Не знам. Но това, което осъзнавах, беше, че трябва да последвам интуицията си и да се кача на покрива. Качих се до горе, тичайки. Когато стигнах стъклените врати на терасата, бях изнемощял и задъхан, но това, което видях срещу себе си, възвърна цялата ми енергия. Това беше тя! Видях я как стоеше на терасата и наблюдаваше звездите с чаша вино в ръка, боровинково вино. Без да се замислям повече, излязох навън при нея.

- Изглежда съдбата е на наша страна.

Тя ме погледна с онзи неповторим блясък в очите и отвърна:

- Или може би сте се научили как да играете на криеница.

- Може би… Както виждате, уча се бързо – отговорих ловко аз, а Ана се усмихна отново, но този път зад усмивката и се криеха още повече загадки за мене. Изглеждаше замислена, в същото време виждах, че се забавлява много на начина, по който се прехласвам по нея… Имаше толкова много скрити мисли и емоции зад този поглед и тази красива усмивка.

- Това е похвално – отвърна тя след кратката пауза, а после чух отново нейния звънлив смях. – Да не би сега да очаквате някаква награда?

- Чувал съм, че добрите ученици биват възнаграждавани, а аз съм от най-добрите, както и сама успяхте да се уверите.

- Навярно сте прав… Кажете какво възнаграждение очаквате.

Вкусът на победата бил наистина чудесен, си помислих аз и отвърнах:

- Обещахте да ми кажете името си…

Ана ме погледна така, сякаш не ѝ се искаше играта да завърши с моята победа, макар и да знаеше, че това не означаваше, че тя е загубила. Знаех, че и тя самата жадуваше да ме усети близо до себе си, и сега, когато бях само на крачка разстояние от нея, осъзнавах, че нейното желание беше да съм дори по-близо. Обаче играта едва започваше. И двамата го знаехме добре, и тя щеше да се бори докрай за своята победа.

- Много съжалявам, но трябва да вървя. Скоро ще дойде моят ред да произнеса речта си.

Типично извинение. Много дипломатично и добре измислено, така че да не мога да оспоря казаното от нея. Обаче аз все още държах един коз в ръцете си.

- Хмм, не знаех, че сте от този тип хора, които не държат на думата си – не продължих, защото видях как усмивката ѝ заблестя отново на фона на звездите.

- Точно защото държа на думата си, не трябва да закъснявам – отговори кратко и ясно тя. Хвана ме леко за ръка и впи поглед в моите очи, приближавайки се постепенно, докато изведнъж не усетих меки малки устни върху бузата си. Прошепна в ухото ми: „Довиждане!” и тръгна по стълбите, водещи обратно към залата. Докато осъзная какво всъщност се случваше, тя вече беше извън полезрението ми. Докоснах бузата си, припомняйки си нежните ѝ устни. Затворих очи, връщайки този момент в съзнанието си, и изведнъж усетих, че имам нещо в шепата си. Погледнах към ръката си и видях бележка. Как не бях разбрал, че я оставя в ръката ми? На този въпрос не знаех отговора, а и бързо спрях да го търся. Написаното на малкия къс хартия ме отведе отново в онзи магически свят. Беше ме поканила в стаята си, след като приключи със задълженията си, които бе поела относно програмата на вечерта на бала. Нямах търпение да дойде този момент…

Притеснен като хлапак, аз бях пред стаята и в уречения час. Почуках нетърпеливо. Когато вратата се отвори, аз видях отново красивите ѝ очи. По-голямата част от лицето ѝ все още беше скрита зад доминото, което носеше на бала. В стаята беше тъмно, дори свещи не бяха запалени, но тя ме покани да вляза. В момента, в който се озовах вътре, Ана затвори вратата, а аз допрях гърба ѝ до стената, впих устни в нейните и усетих отново този плодов вкус. Тялото ѝ трепереше до моето, а ръцете ѝ ме обгръщаха така, сякаш не искаха да ме пуснат никога. Придърпах я към себе си и, докато я целувах по шията, разкопчах ципа на балната ѝ рокля, бавно я свалих надолу, погледнах отново красивите ѝ очи и я взех на ръце, за да я занеса до леглото. Цялата нощ ми се стори като сън… Сякаш бяхме герои от някоя приказка за възрастни. Докосвах меката ѝ кожа, долавях аромата ѝ на ябълки, чувствах топлината ѝ, усещах копнежа ѝ да бъде с мене. Всичко беше толкова прекрасно и нереално…

Изведнъж топъл слънчев лъч погали лицето ми и аз отворих очи. Беше вече сутрин. Помислих си, че станалото предната нощ е било наистина просто сън, но щом разтърках очите си, се огледах и разбрах, че това не е моята стая. Останах за няколко секунди глуповато усмихнат в леглото и изведнъж осъзнах, че всъщност съм сам. Проверих в банята, но беше празна. Бях сигурен, че случилото се предишната нощ, не е било сън, вече бях напълно убеден в това. Иначе какво правех в тази стая? Това не беше моята стая. Хрумна ми, че може да е слязла да закусва и се обадих на рецепцията, но отговорът им изобщо не ме зарадва. Казаха ми, че е напуснала хотела призори, но е помолила да не ме безпокоят. Не можех да повярвам, че това се случваше… Сега никога нямаше да разбера коя в действителност беше моята Ана… Щях да оставя тази вечер като красив сън, запечатан в паметта ми и тайно щях да търся игривия ѝ поглед и прекрасната усмивка…

***

Скъпа моя, Морена, виждаш ли на какво беше подложила твоя любим Чокосмайъл?! Ха-ха уверен съм, че четейки тези редове, вече измисляш как да ме убедиш, че ти всъщност не си ме подлагала на абсолютно нищо, а дори напротив, че ти си била невинна като ангелче и аз съм бил този, който е подлудил тебе…

Мила моя, Морена, както сама виждаш, ти никога не излизаш от моите мисли, и въпреки че се опитвах да избягам от чувствата си към тебе, ние винаги се откривахме, дори когато не го осъзнавах навреме...

Спомените ни заедно никога не ще бъдат забравени от мене. Знай, че това, което искам повече от всичко, е да те виждам щастлива и усмихната.

П.П. Ще те обичам винаги и завинаги!

 

Откъс от романа на Вероника Иванова "Винаги и завинаги"
изд. Многоточие 2022
Дизайн на корица: Даниел Меразчиев, 2022
Редактор: Ивелина Цветкова

Публикува се със съдействието на автора и издателството.

 

Вероника Иванова

Вероника Иванова е родена през 1992г. в София. Завършва Втора Испанска гимназия в столицата, а след това учи право в Хъл, Англия. През 2014г. пише за модната колонка на университетския вестник “The Hullfire”. Номинирана е в категорията „Най-добра Статия“ със статията си “In Pursuit of the Best Dressed” („В Преследване на Най-Добре Облечените“), чиято тематика е не само вдъхновена от зашеметяващите рокли от Оскарите същата година, а и от сърцераздирателната реч на Лупита Нионг’о, която я подтиква да припомни на всички, че красотата е у всички нас, независимо от раса, пол, сексуална ориентация или размер дрехи. В момента Вероника живее, пише, работи като paralegal и учи италиански в Лондон.

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.