Цветелина Александрова: Дървета за прегръщане

17.11.2022
Снимка 1

„Дървета за прегръщане“ предлага девет разказа, обединени от сходни герои, тематика и идеи. Сюжетите са разгърнати между реалност и магия, но магия не в смисъл на свръхестествено, а като проекция на жадното за чудеса съзнание на съвременния човек. Някои от разказите се развиват в градска среда („Трамвай Страх“, „М като М“, „Златният кон“) и интерпретират по свой начин злободневни проблеми на съвременната българска действителност. Действието често пулсира между сън и наяве („Златният кон“, „Бръмбарът“, „М като М“, „Амстемо Прегръдката“, „Прегърни дърво“), мостът между тези две състояния е твърде крехък и понякога те напълно се сливат, неразличими едно от друго.

Копнежът да откриеш своята сродна душа е една от мелодиите в „Златният кон“, „Амстемо Прегръдката, „Прегърни дърво“, „Бира с Пелевин“, копнеж, който най-често остава в сферата на мечтаното. Търсенето на сродна душа е неизменно преплетено с другия лайтмотив – за търсенето на „себе си“ като процес сложен и неясен, съпроводен от душевни катаклизми и вътрешни борби, разгърнат най-детайлно в последния разказ „От нула до безкрайност“. „От нула до безкрайност“ се колебае жанрово между разказ и новела, между драма и театър на абсурда, съзнателно търси да съчетае стилистика от различни, принципно противоречиви дискурси – приказен, фантастичен, бюрократичен, юридически, поетически и дори кулинарен, между които се лута душата на героинята – олицетворение на модерния човек – твърде преситен, твърде разколебан, трагично несбъднат.

Интертекстуалният подход е преднамерено избран при структурирането на текстовете. Разказите говорят както един с друг, така и препращат към класически и модерни литературни и музикални произведения. Читателят може да „чуе“ гласовете на Моцарт, Бетовен, Шопен, Луис Карол, Бредбъри, Ницше, Пелевин и др.   

Цветелина Александрова

 

Прегърни дърво

„Някога ако тръгнеш на дълъг път и смело казваш на всички близки и далечни „Сбогом“… Остави любимото си дърво в градината, твоето въплъщение, сянката на душата. Дърветата не емигрират. Дърветата умират прави.“ (Хайри Хамдан)

„Человек подобен дереву. Мысли в его голове похожи на песни птиц в кроне. Сколько птиц должно запеть вместе, чтобы появилось то, что мы считаем собой? И есть ли на самом деле у дерева своя песня ”, „Шлем ужаса“, Виктор Пелевин[1]

-      Напиши в търсачката „Прегърни дърво“ и намери всичко по темата. Не ме интересуват официалните прессъобщения. Искам да видя как го възприемат хората, дали има потенциал да стане вайръл. Защото, ако е просто родено от някой болен мозък, хич няма да инвестирам в тая глупост.

-      Добре, Боби, дадено. От кои мрежи да започна – май фейсбук все още е най-популярната у нас?

-      Е, както там прецениш. Хайде, че бързам. Коледа почти дойде, а още не са ми доставили елхата. Децата искат да украсяват вече!

-      Да се заема ли и с това?

-      Ох, наистина бих се радвал. Май те бива повече от мен с тия виртуални истории…

И така… #pregyrnidyrvo #Прегърнидърво „Прегърни дърво“

Най-новият хит в социалните мрежи – кампанията „Прегърни дърво“, зареди се с енергия от дървесния ток.

Според едни постове идеята тръгва от Израел, според други –  от Исландия и е нещо като „атистрес терапия“, начин за справяне със стреса, причинен от изолацията, наложена от пандемията от Ковид. „Атистрес“ е вероятно „антистрес“, но какво значение има, че сме изяли буква, като имаме нещо толкова важно да кажем? Какво тук значи някаква си буква??? Освен това, може съвсем да не е грешка, може да е „а-ти-стрес“, т.е. – А ти, стрес?; А ти, Стрес!!! Ах, ти, стрес…; Ааа, ти, стрес!… както знаем, отдавна е ясно, че 1 + 1 не е 2 или с други думи – дърветата не са това, което са.

Разбира се, има и разни правила, т. нар. „технология“ на прегръдката, не може току-така да се прегръщат дърветата, а и трябва да знаете какво дърво да прегръщате, защото всяко има различна енергия – едно е бреза, върба, трепетлика, т.нар. „нежни дървета“, а съвсем друго – бук, дъб, бор (при бора обаче трябва да внимавате да не се овъртолите в смола, че така най-малкото ще неутрализирате положителните ефекти от прегръдката, а може и да се залепите безвъзвратно!) и други величествени такива.

Ех, тоя мой шеф, колко обича благотворителните и всякакъв вид изчанчени каузи, привличащи силно вниманието на обществеността към неговия скромен бизнес и, естествено, иска някак ние също да се включим в тая вайръл работа, ама с нещо съвсем наш патент, не просто да копираме, и при това хем да сме еко, хем да сме социални, хем да бълбука свеж поток от плащания по дебитни и кредитни карти, канализиран към нас в подкрепа на тази така благородна кауза. Така, разпространявайки заразата, „а-ти-стрес“ заразата имам предвид, със съвсем добри намерения, разбира се, в същото време се грижим и да запазим бизнеса и служителите в тези смутни времена – с един трион, две дървета.

Но аз чета как трябва да се събуеш бос призори и да обгърнеш с ръце някое произволно дърво, с което усещаш особено силна връзка и в главата ми препускат разни спомени, от които ме напушва смях. Бях четири-петгодишна, когато мама се разведе и се изнесе в една тясна квартира с приятеля си. Голяма любов бяха и той много ме глезеше. Купуваше ми всичко, което поискам. Исках да бъда фея и ми взе островърха шапка на звездички и блестяща вълшебна пръчица от магазин Хит. Гонех го из квартирата, насочвах пръчицата към него и силно виквах като феите Уинкс: „Абракадабрааа, стани-и, стани-и дърво!“ „Ех, неудобно ми е“ – хилеше се той и така и не стана дърво. А аз си го представях да се вцепени, да пусне корени насред хола и да се превърне в голям орех, като тоя, по който се катерех на селото на мама и имаше такива дебели клони, че направо цялата се излягах върху тях. Но бях малка и неопитна и нещо не се прихвана магията ми. А щеше да е хубаво. Клоните на дърветата не са толкова гъвкави като човешките ръце и хем по-рядко щеше да прегръща мама, хем нямаше да може да си тръгне, нали дърветата не емигрират. Мама плака много като си тръгна.

А! За малко да забравя за „виртуалната“ елха на шефа. Всъщност тя елхата си е съвсем истинска, но той я отглежда виртуално в Елхови лес, т.е. плаща си, за да я гледат и така допринася за зеленото бъдеще на планетата, макар и да не се казва Бенджамин Дрискол. Това е само една малка елха. „Гледа я“ така една година и после ще му я доставят за Коледа да я превърне в коледно дърво, ако всичко е наред. Не знам дали се препоръчва да се прегръща коледното дърво, но в случая на шефа надали е възможно – и да коленичи, пак ще му пречи шкембето, а да не говорим, че може и да се набоде. А ако елхата оцелее след радостите на неговото семейство Шумникови, с все котка, куче, папагал и тарантула, след Коледа ще я засадят в планината и се очаква да стане голямо дърво. Е, ако всички правим така, ще позеленее цялата земя, ще има въздух, все повече въздух, шефът никога не пропуска да се похвали колко е прогресивен и загрижен за човечеството. И така, да звънна в Елхови лес, да видим защо бавят доставката.

„Здравейте! Вие се свързахте с Елхови лес. За да поръчате Вашата красива елха за една незабравима Коледа, изберете едно. За въпроси, свързани с доставки, изберете две. За въпроси по адаптирането на Вашата елха към домашни условия, изберете три….

„За съкровищника от елховия лес изберете... седем…

Елхови лес очаква Вашия избор…“

Какво? Съкровищника какво?

„… родена с късмет, като всички родени в неделя“ – настояваше мама.

Съкровищнико в елховия лес,
от векове живееш и до днес
богат си ти в леса си безпределен –
и щедър към родените в неделя!

„Елхови лес очаква Вашия избор…“

„Елхови лес очаква Вашия избор…“

А! Шефът звъни на другия телефон.

-      Ало?

-      Ей, Пепи, супер си, браво, момиче!

-      Ааа, благодаря, но…

-      Дойдоха, доставиха елхата, децата се радват, ще украсяват днес.

-      О, наистина ли? Но аз всъщност…

-      И така… щастливи сме… Благодаря ти много!

-      Ами аз…

-      А, само още нещо… Казах на Люси, че ще си сама по празниците и тя те кани вкъщи на Коледа. На децата ще им бъде приятно, ще те чакаме.

-      Но аз…

-      Към 7 часа. Да не те задържам повече... Чао, миличка, до скоро!  

Миличка! Какво се е разнежил… Вярно, че по Коледа стават чудеса, ама… И не знам защо решиха, че ми е проблем да съм сама по празниците. Че голям кеф ще ми бъде да прекарам Коледа в тяхната менажерия. На всичкото отгоре, сега трябва да ходя да им търся подаръци, вместо да се излежавам във ваната с музикалните фантазии на Вагнер. И да търся някаква рокля, като знам жена му каква е снобка, по дънки няма как да отида. Оххх… И да се усмихвам, да говоря… Ами ако поканят и Мишо… Нищо чудно да го поканят, нали им се води някакъв роднина… или беше съдружник… Все тая. Ужас! Дали да не се обадя на шефа, да му се извиня, че съм болна… Но като знам какъв е, ще се засегне със сигурност. Но Мишо…  

Еее, сега пък от Елхови лес звънят. Няма спокойствие и това е!

-      Ало?

-      Здравейте! Опитвахте се да се свържете с нас.

-      Ами всъщност аз…

-      Да, права сте, по-точно търсехте съкровищника.

-      Какво?

-      Съкровищникът е на разположение за срещи всяка неделя точно в полунощ при предварително записване. Имате късмет, че точно тази неделя, тоест след три дни, на Коледа, часът се освободи и все още никой не е проявил интерес.

-      Ама… това някакъв майтап ли е?

-      Госпожице, интересувате ли се от срещата или не?

-      Моля Ви, престанете да ми се подигравате!

-      Но… Вие го пожелахте… Е, ако не се интересувате… хората чакат с месеци, за да го видят. Момент, той самият ще Ви каже нещо.

-      Хмм, на всичкото отгоре не се срещам с всекиго, мила моя, хи-хи-хи…

Разбира се! Само с родените в неделя! Ама и гласче – пискливо и присмехулно! Сто на сто си седнал в старовремския си люлеещ се стол с малката си луличка, черното сетре, островърхата шапка, червените чорапки и...   

… богат си ти в леса си безпределен

и щедър към родените в неделя…

-      Даа, мила моя, ще те чакам… ще те чакам точно в полунощ в неделя на елховия хълм посред гората, там дето слънце не oгрява, дето ни-и-и-вга слънце не огрява… хи-хи-хии…. хиии-хииии-иииииииииии-иииииуууу-ииииуууу-фиииууу-фииууу…

Откъде пък тоя вой?

Просто вятър. Вятър. Терасата е открита, затова така вие и фучи, и стене. Вятър на свобода. Дух извън бутилката. А там – дето слънце не огрява, не може да вие така. По средата на елховия хълм между големите ели, върховете на които се опират един в друг, високо-високо в небето. Там в полунощ ще ме чака. След три дни. Навръх Коледа. Съкровищникът. И имам право на три желания. Родена в неделя, родена с късмет. Късмет. Късмет на смет. Не смет, късмет (несметен). На среща със Съкровищника. Не с някакъв си дръглив мишок, който ме заменя за жена с големи цици. Банално, безвкусно, пошло, дори да не беше жената на шефа.

Офф, стига с тоя Мишо! Направо ми се гади, като се сетя. Да се връщам на дърветата по-добре, дърветата и прегръдките. Понеже не можем да се прегръщаме един друг, да напрегръщаме дърветата. Няма лошо, ама за вайръл, колко да е вайръл? Дърветата не са много популярни у нас, освен плодните, понеже от тях произлиза компота, че и ракията. А и тях повечето хора предпочитат да ги берат, отколкото да ги отглеждат… Ето и в мрежата слабичко върви тая кампания – за шест-седем месеца само една-две прояви. Честно казано, шефе, доста отвлечено ми звучи, за да стане вайръл. Тоест, трябва с нещо практично да го обвържем, иначе си е направо умирайъл тая идея у нас. Защото поетите и писателите може и да откриват в дърветата сенки на душата на човека, птици в короната и т.н., ама за хляба и кебапчетата нищо не казват… а за нечии души, това е далеч по-важно. Както се казва – „Парите не растат по дърветата“… А дали? Ами ако растат?

Хмм, че то с това може да започне и кампанията.

Слоган: „Парите не растат по дърветата“.

Или… „Парите не растат по дърветата, казваше баба.“ (в кадър – една класическа мила баба, симпатична, с кок (с дървена шнола или от ония старите дървени гребени с големи зъби), клати глава, докато плете чорап, примерно).

„Бабооо… вече е друго. Парите… растат… …

Офф, ама кой пак звъни? Аз пък защо не изключих звука, на телефонна централа ме направиха. Шефът? Пак? Стига бе! Няма да вдигам, откога ми свърши работното време! Ама той не се предава, да не е станало нещо?

-      Ало?

-      Идвам при теб с приятелчето Джони.

-      Какво?

-      И двамата имаме нужда да пийнем. Идвам.

-      Но… - ту-ту-ту-тууу…

Затвори. Ама какво му стана на тоя човек? Колко весел беше само преди… около половин час! Разбрал е за Мишо и Люси? Не се сещам какво друго би му вдигнало дебелия задник по никое време в тоя студ!

А откъде ли да е дошло това за парите и дърветата… Ами практичната философия на българина, родена от немотията… Не-мотия. Като нямаш, си изобретателен. И с шикалки оцеляваш. А парите не растат по дърветата, но като се роди дете, засаждат дърво „на него“, поне в детството ми го правеха. Не че знам сега с моето дърво какво се е случило, но последно беше тъничка висока елхичка пред къщата на баба и дядо. Какво ли ще е да я прегърна?

… Пиу-пиу-пиу…

Ох, шефът е сигурно.

„Долу съм! Ще слезеш ли да ме прибереш.“

Дамм, меко казано, странно звучи. Сигурно се е почерпил вече с „приятелчето“…

-      Е, пийнах малко, но и за теб оставих…

-      Добре ли си, Борисе?

-      Ти знаеше ли?

-      Амии…

-      Знаела си!

Ех, човече, човече, че то цялата фирма знае, само ти живееш в рекламните си стратегии.

-      Добре де, но защо не ми каза?

-      Ами… мислех, че не е моя работа.

-      Е, от утре може и моя да не е… Лед имаш ли?

-      Амаа… не бързай все пак деца имате… а и толкова години… голяма работа… Ето лед.

-      Абе, Пепи, ти добре ли си?

-      Знаеш ли, я пий! Утре като се събудиш, съвсем различно може да изглеждат нещата…

-      Ама… ти… да не си с него? – опулва се страховито срещу мен, след като щедро излива чашата в устата си и бързо отново я долива. 

-      Глупости! Все пак имам някакво самоуважение.

-      Като си спомня как бяхме като братя… като дойде тоя голтак, всичко му дадох! – Борис тръсва ядно чашата и малки кехлибарени пръски се разхвърчават наоколо.

А уискито е перфектно. Аз го обичам чисто. Добре изстудено, но без лед. Ледът отнема от аромата – аромата на дъбовата бъчва, в която тази скъпоценна течност е отлежавала дълго преди да стигне до жадния и отчаян мой шеф. Мощно дърво е дъбът – става и за прегръщане, и за бъчви, и за гнездене. Определено трябва да го ползваме в стратегията.

-      Боби, виж сега, хрумна ми идея за рекламна кампания, обвързана с каузата „Прегърни дърво“. Искаш ли да чуеш? – решавам да го поразсея малко. – Тъкмо я мислех, когато ми писа, че ще дойдеш. Накратко…

-      Ааа, не, моля те! Само ще ме подразниш – гаврътва набързо още една чаша, разтърсва бутилката, която вече е почти празна, накланя я и излива съдържанието ѝ в чашата си. После дълго я държи обърната и я тръска, за да изцеди последните капки.

-      Предпочиташ да ти представя нещо завършено ли? Добре, ще направя проекта тези дни. Мисля, че има хляб в него. Хляб и… пари, Борисе! – протягам чашата си към неговата за наздравица, но той неизвестно защо е втренчил в мен някакъв неразбиращ, изцъклен поглед. – Виж, Боби, знам, че ти е трудно. Но все пак…

-      Трудно! Десет години, Пепи! Десет години!

Десет ли? Че то голямото дете не е ли поне на шестнайсет?

-      Какво? Онемя ли? И Джонито свърши. Да взема да си тръгвам освен…

-      Ами…

Всъщност от десет години май са съдружници с Мишо. Хмм…

-      Ще тръгвам. И да знаеш, на Коледа те чакаме – скача изведнъж, закопчава си плътно якето, ципът му защипва поувисналата кожа на шията му и той изохква.

-      Да извикам такси? Пи доста…

-      Офф, ами няма да е зле всъщност. Хайде, пък аз ще поседна малко – люшва се и се строполява на дивана.

-      А за Коледа, аз… ще е удобно ли? Освен това имам една среща със, ъ-ъ-ъ – заеквам, докато поръчвам таксито по телефона. – Ех, сега пък иска да осъвременявам приложението… момент…

Какво? Мишо? Скрий се, бе, изобщо няма да ти отговарям пък на теб!

-      Аха, ето, направих поръчката. 10 минути.

-      Хррр, пуфф, хррр, пуфф…

Хвърлям поглед към дивана. Борис спи с отметната назад глава и широко отворена уста. Побутвам го леко, но само изхърква още по-силно. Жал ми е да го будя след всички тия емоции. Да откажа таксито, докато е възможно. И ще взема една хубава вана най-накрая.

„Трябва да се видим – продължава да настоява в месинджъра Мишо. – По работа е и е много важно. Няма да съжаляваш. Пиши ми кога ти е удобно или ми звънни утре.“

Дааа, време е за моята персонална а-ти-стрес кампания… Вана, вино, Вагнер… И никакви прегръдки. За да прегърнеш, трябва да имаш размах, да разпериш криле и кураж да оставиш сърцето си голо. Първо прегръщаш, после политаш. Но много по-безопасно е да пуснеш тлъсти корени и да се превърнеш в красиво могъщо дърво.

***

-      Пепи, здравей, съкровище, очаквах те…

Точно както си го представях – с червените чорапки и черното сетре. Възседнал е удобно един клон на бор. Кръстосал е крака и си подръпва сладко-сладко от луличката. Издухва облаци синкав дим, които се увиват около него, усукват се около дългата му бяла брада, по която малки снежинки просветват на оскъдната светлина на луната.

-      Ноо, не ти ли е малко студеничко така, драга моя? – изхилва се насред поредната димна къделя, аз хвърлям поглед надолу и с изненада забелязвам, че съм по нощница – дълга до земята, наистина, но доста тънка, направо прозрачна. Нямам такава, винаги спя с пижами, особено през зимата. И тая дантела по ръкавите… много ми е позната… Ах, нощницата на мама. Оная, която тайно обличах, когато нея я нямаше вкъщи и се гласях като булка пред огледалото.

Тряс!

Затръшва се врата.

О, боже, мама се прибира, ще ме завари с нощницата!

Бързо!

Всъщност… не съм с нощницата на мама, а с удобната ми пухкава зимна пижама. Мишо винаги ми се смееше за тая пижама. И наистина – Люсито с нейните копринени роклички, представям си какво бельо носи… това е жена, а не някаква си… ученичка от прогимназията.   

Ама че жив сън обаче –  още ме гъделичка в ноздрите ароматът на бор и ела и тоя свеж дъх на пресен сняг, недокоснат от човешки крак, пръхкав и въздушен. И как ходя отгоре му, все едно съм перце, без да оставям следи. Че кой не оставя следи? Може би само… мама, някой път толкова близо я усещам… Бързам за някъде, препъвам се по разбит тротоар или спирам да пресека на светофар… и ми се струва, че я чувам как диша, както винаги – вдясно от мен. А като протегна ръка – никой… освен топлият вятър между пръстите ми и леко-нагарчащият лъх на нейния парфюм. Като… следа… от ангел.

Е, разсъних се напълно, освен да прегледам още нещо за дърветата в мрежата. Да видим… ново съобщение, е, стига де, три часът е! Сигурно пак Мишо, като захапе, не се отказва! А, не! Виж ти, изненада!

Людмила Мераклийска: Пепи, Борис тръгна към теб към 10, а още го няма и не си вдига телефона. Малко се притеснявам. Може ли да ти звънна?

Хмм, притеснявала се! А да спиш с Мишо не се притесняваш! Е, поне не е толкова нахална, че да звъни без предупреждение по това време.

Не се тревожи, просто се напи… и заспа на дивана.

О, горкият! Толкова се разстрои… Добре, Пепи, не го събуждай, мила, нека поспи, щом е при теб, съм спокойна.

Тая пък! Да ти имам спокойствието! Ама грам ли не се чувстваш виновна!

Ти си разбрала, разбира се?

Ха! Браво, Люска, давай! Сега освен да споделиш и как сте го правили! Малко опит да обменим, а?

Аз… малко съм изморена, Люси, лека нощ! 

Да, да, разбира се, Пепи! Още веднъж ти благодаря, че заставаш до Борис в този труден за всички ни момент! Чудесно момиче си ти! Лека нощ, Пепи!

Ама… тая жена добре ли е? Нищо не разбирам вече!

Михаел: Виж, така и не ми стана ясно защо изведнъж започна да ме игнорираш. Много те моля да поговорим! Трябва поне да ми обясниш какво става! 

Охооо, и гадният мишок изпълзя! Ама си отиват – и двамата са еднакво лицемерни! Абсолютни пердета! Дали не остана малко от Джони-то, няма да е зле да глътна, та и аз да се трупясам като Борис. Това май е един добър начин да се превърнеш в… дърво, поне за малко да не боли… макар че сигурно, само ние си мислим, че не ги боли, нали има всякакви досадни мравки и други пълзящи, които щъкат по кората им и разни червеи, къртици и плъхове, дето им се мушкат между корените и ги смучат, а да не говорим за кълвачите…

Някой друг ли си хареса? Ами… случват се тия работи, но поне да поговорим…

Мръсник!   

Но освен за нещата между нас, искам да поговорим и по работа във връзка с моя нов проект, за който няма как да не си чула. Ти си много талантлива в криейтива и заслужаваш вече да летиш на по-широки хоризонти. Това, което ще ти предложа, е просто сбъдната мечта за всеки маркетолог. И така, нека се срещнем, за да обсъдим нещата. Утре в нашето кафе в 11. Ще те чакам, Пепи!

„Да летиш на по-широки хоризонти?!“ Много поетично за пълзяща твар като теб! Какъв проект, какви пет лева… Я се скрий бе, лети си там… с дебелата Людмила… ха-ха, напушва ме смях само като си представя как се опитвате заедно да се вдигнете във въздуха, но задникът ѝ е неумолимо притеглян от силата на гравитацията и с нея ти винаги ще си един нещастен лалугер, забил нос в калта! Пада ти се! Да видя наистина дали не е останало малко уиски.

А, ами Борис? Нали заспа на дивана, къде е? В банята? Не. На терасата?

-      Борисе?

Не.

Ами явно си е тръгнал. Сигурно съм спала и не е искал да ме буди. А аз казах на Люси, че спи. Е нищо де, тъкмо ще я изненада… приятно… може би… да се оправят…

Да видим… хмм, даа, добре е отлежало в дъбовите бъчви

И все пак… какъв ли може да е тоя проект? Истината е, че гадният мишок винаги надушва доброто сиренце… Все едно, няма да отида, разбира се! От мишка Батман не става. Със сигурност пак нещо ще ме прецака.

 


[1]     Човекът е подобен на дърво. Мислите в главата му приличат на песните на птиците в неговата корона. Колко птици трябва да запеят заедно, за да се появи това, което считаме за себе си? И има ли всъщност всяко дърво своя песен?“, Виктор Пелевин „Шлемът на ужаса“ (превод на автора).

(следва продължение)

 

Разказ от книгата на Цветелина Александрова "Дървета за прегръщане"
сборник с разкази, издателство Скрибенс, 2022 г.
Редактор: Георги Гаврилов
Коректор : Денис Нуф
Художествено оформление и дизайн: Антонина Георгиева

 

Публикува се със съдействието на автора и издателството.

 

Цветелина Александрова

Цветелина Александрова е родена на 3.02.1976 г. Завършва българска филология и английски език в СУ „Св. Климент Охридски”.

Публикации и издания:

Разкази в алманаси и сборници, както и в интернет;

3.02.2016 г. – дебютен роман – „Сеизмичен роман”;

Юни 2019 г. – участие в колективния радио-роман „Нестинарски танц“, издаден през 2020 г. от издателство Либра Скорп;

Декември 2019 г. – публикация на разказа „Завръщане вкъщи“ в „Словото днес“ ;

Март 2020 г. – публикация на разказа „Амстемо прегръдката“ във вестник „България днес“;

Публикация в Литературен вестник на разказа „М като М“, бр. 19 от 19.05.2021 г.

Публикация на разказа „Прегърни дърво“ в списание „Страница“, бр. 1 за 2021 г.

Публикация на разказа „Златния кон“ след номинация в конкурса „Рисунки в жълто“ на издателство „Библиотека България“ в сборник с номинираните разкази от конкурса, 2021 г.

„Дървета за прегръщане“ – сборник с разкази, издаден през май 2022 г. от издателство Скрибенс с редактор Георги Гаврилов. Номинация в конкурса за разказ „Йордан Радичков“ от 2022 г.

Награди за разкази – юни 2016 г. от Националния литературен конкурс на медицинска тема за творби от автори немедици „Димитър Димов“ за разказа „За живота“; юли 2017 г. – разказът „Днес“ с отличие в конкурса „Спри, обичам те“, включен в едноименната книга, издадена след същия конкурс, която излезе в края на юли 2017 г.; октомври 2017 г. – разказът „Детето“ бе отличен във втория национален литературен конкурс „Албена“ 2017 и включен в едноименната антология с разкази „Албена“; през 2018 – награда на „Списание 8“ за разказа “Борба за въздуха“.

 

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.