Никоела Иванова: Златната рибка

Извън ролята ми на читател и понякога тайничко пишещ човек, в света на литературата се гмурнах преди около година и половина с излизането на дебютната ми книга за деца „Прегръдки от Африка: Приказки с поука“ от издателство „Екрие“. Това веднага беше последвано от огромно поощрение и тласък с наградата за дебютна литература, която спечелих, а именно „Южна пролет 2021“ в категория „Литература за деца“. С тази награда журито ми подари усещането, че трябва да продължа да вървя по този път.

В последната година излязоха още 2 мои книги: “Прегръдки от морето” и „Прегръдки от топлите земи“. Писането за деца е много приятна и благодарна работа – невероятна възможност да бъдеш допуснат още сега, днес, до бъдещите възрастни и да разговаряш с тях за всичко, което ти се иска да беше различно в днешния свят.

В последно време обаче изпитвам вътрешна потребност да си поговоря и с възрастните чрез моите текстове. Не с всеки възрастен – далеч не, а само с онези, които са запазили своята чувствителност и човещина, докато са порасвали. Затова напоследък пиша и за възрастни.

Това все още не е намерило израз в книга, но пък се осмелих да участвам в няколко литературни конкурси, за да потърся за себе си отговор къде съм в това море от талантливо написани и въздействащи текстове на знайни и незнайни автори. Имах нужда да бъда погледната отстрани от професионалисти в тази област и да получа тяхната оценка. За моя огромна радост бях отличена с Първа награда в конкурса "Изящното перо - 2021", организирано от Салон на българската култура и духовност в Чикаго; Първа награда на читателите в 18-тото издание на литературния конкурс „Магията на словото“ (2022 г.); Наградата от приятелите на Атанас Радойнов (2022 г.), отредена в конкурса "Млад разказвач" в памет на писателя, Втора награда за разказ в литературния конкурс в памет на поета Кръстьо Хаджииванов (2021 г.), а разказът ми "Есен" бе сред номинираните заглавия от Съюза на независимите писатели в България в едноименния конкурс в края на миналата година.

Пише ми се, скъпи читателю. Това е моят начин да комуникирам с хора, до които иначе нямам ежедневен досег. Иска ми се да събудя у тях (независимо дали са малки или големи) емоция, за да не бъдем част от бездушното време, в което ни уверяват, че живеем.

В този ред на мисли, споделям разказа ми „Златна рибка“.

Никоела Иванова

Златната рибка

Спомените на Йордан от риболова в детството на малката рекичка, пресичаща родното селце, бяха поизбледнели с годините. Усещането за хлапашка свобода обаче се бе закачило в съзнанието му сякаш най-здравата кукичка го е загнездила, а сетне най-устойчивата корда – увила и завързала.

По това време, почти шест десетилетия назад, риболовът не бе самотно занимание. Дружината от момчета рибари, голи до кръста, стъпили боси върху речните камъни, ухилени и жизнерадостни, вероятно посплашваше с глъчта си рибата, но дървените въдици, по-точно пръчки, умело и настойчиво се мятаха във водата, при това с увереността на професионалисти. И рибата от време на време кълвеше. По-големите момчета се бяха научили да я почистват, а след това да я пекат – ей така - точно до реката. Чистият вкус на прясна, току-що уловена и изпечена риба, без сол или други подправки, беше един от любимите спомени на Йордан от детството.

Сега, остарял и сам, той приближи до реката с куфарчето с такъми в ръка и въдица под мишница. Ех, този Илия какво го караше да прави на стари години.

Илия беше внукът на Йордан, студент по право, момче, възпитано в обич и уважение към семейството. Той беше най-голямата подкрепа на дядо си в тези тежки за него дни. Нямаше и три месеца, откакто баба му Стойна бе починала и Илия не можеше да гледа как пред очите му и дядо му гасне от мъка по нея. Затова Илия реши да отвлече мисълта на дядо си поне за малко от непрежалимата загуба и купи всичко, което е нужно на аматьор-риболовец, за да прекарва по няколко часа седмично край водата.

Йордан оценяваше усилията на внука си, затова кротко реши да уважи желанието му поне веднъж.

Евтиният рибарски комплект, купен от внука, се стори на дядото свръхлуксозен. Все пак той никога не бе имал истинска въдица, да не говорим за куфар с принадлежности. Йордан леко и предпазливо отвори куфара. Едрите му и треперещи ръце с внимание и страх да не счупи нещо започнаха да приготвят въдицата за риболова. В ума му непрестанно се въртеше гласът на жена му. Представяше си, че тя тихичко го смъмря, за да внимава повече и да не счупи подаръка от детето. Стойна със сигурност би казала именно това.

Когато беше готов с всичко останало, Йордан закачи един червей за примамка и метна въдицата във водата. Е, твърде близо до брега, но за толкова му стигаха силите. Зачака.

Не след дълго една средноголяма костенурка важно премина покрай него, тихо влезе във водата и заплува. Сетне Йордан забеляза как водни кончета играят на гоненица. Седнал в уюта на сянката на върбата, протягаща клони в опит да докосне водната повърхност, мъжът чу и игривите разговори на няколко птички.

Други хора наблизо нямаше. Слава Богу!

Илия беше уцелил с подаръка за дядо си, защото Йордан изцяло се потопи в един друг свят, в който природата кипи от живот и му позволява да му се наслади. Без да му задава въпроси и без да му казва дали да бъде тъжен или не. Без да изисква от него да се усмихне, да се успокои или да обещае, че ще бъде добре. Най-сетне Йордан беше оставен на спокойствие да бъде част от нещо много по-голямо, където (за негова радост) никой наблизо не се интересуваше от него - нито костенурката, нито водните кончета, нито птичките.

Плувката се раздвижи, Йордан с усилие стана от малкото сгъваeмо турстическото столче, взе въдицата и започна да навива макарата. Беше уловил нещо.

Дано не е нечий ботуш – помисли си той и дори усмивка се появи на лицето му.

Когато нави макарата достатъчно, една рибка се подаде изпод водата. Ама много красива рибка! Ще кажеш, че е излязла от илюстрацията на някоя детска книжка.

Брей, каква риба си ти? – учуди се Йордан и с интерес заоглежда люспите на рибата, докато тя се мяташе в ръката му, все още неосвободена от кукичката. – Сега ако вземеш и ми и отговориш... – помисли си Йордан и отново се ухили, а сетне освободи рибата от кукичката. - Няма, дядо, няма да те ям! Кой знае дали изобщо ставаш за ядене! Я си плувай на воля! – изрече на глас мъжът и метна рибката обратно във водата. Тя с плясък падна в нея и в миг заплува към дълбокото.

Йордан сложи нов червей на кукичката, метна обратно въдицата във водата, този път по-далече, и аха да седне обратно на туристическото столче, когато в краката му нещо проблесна на слънцето.

Я, да няма тук някоя монета? – каза си наум Йордан и с усилие се наведе. Той късмета си не изпускаше! Нямаше да го подмине и сега!

Само след секунда Йордан държеше в ръка люспа от риба, ама не обикновена люспа, а такава с преливащи се цветове – вероятно от рибата, която преди малко беше уловил.

Ама ти си ми оставила и подарък, моето момиче – засмя се за трети път днес Йордан. – Е, дано да ми е на късмет!

Той с внимание прибра люспата в джоба си, увери се, че е надълбоко и няма да изпадне от него, пък седна и отново се отдаде на съзерцание на природата. Само че този път в главата му се въртеше една забавна мисъл – ами ако златната рибка от приказките не е златна, а многоцветна? Ами ако ей сега и той имаше право на едно желание? Йордан потупа джоба с люспата, затвори очи и се замисли – какво би могъл да поиска?

Малко по малко усмихнатото и безгрижно лице от преди малко, за миг забравило претапящата душата му болка, се сви, сбръчка и внезапно остаря. Е, какво би могло старото му сърце да поиска, освен още само миг с жена му, само една нейна дума или жест...

Вдигнал свито от мъка лице нагоре, Йордан се сепна, когато усети капчица дъжд върху него. А сетне още една и още една. Там, между клоните на плачещата върба, си проправяше път топъл дъжд, ей сега пристигащ и все още плах.

Стойне, и ти ли плачеш? – помисли си Йордан, който прие, че небето му праща знак от неговата Стойна, която също още го обича, на която той също болезнено липсва и която също не може да сдържи сълзите си.

Там, на брега, сред притихналата природа, Йордан и Стойна в този момент имаха среща. Е, може да не бяха млади и весели, както едно време край селската рекичка, но животът така или иначе никога не е бил само хубаво, нали? Радостта я бяха споделяли, а тъгата – делили. Всеки взимаше парче от чуждата мъка и тя олекваше, а стрелката на кантара, който я отмерваше, клюмваше наляво. По-малко парче мъка, по-голяма лекота в сърцето – това показваше кантарът всеки път.

Така беше и сега. Когато Йордан помисли, че Стойна е тъжна, избърса лицето си от капките плах дъждец, пък си помисли:

Няма да плачеш, Стойне, ние пак ще се видим! Аз пак ще дойда тук – още другата седмица. Ти тука ме чакай!

По-късно, напът обратно към дома, Йордан не спря да попипва джоба със скритата дълбоко в него рибешка люспа. Не че вярваше в разни измишльотини за златни рибки, ама така му беше добре на сърцето с тази люспа в джоба! Не за друго, а защото след смъртта на Стойна нищо не бе слагал в тоя пусти джоб – там, където жена му винаги му слагаше платнена кърпичка. Откакто нейната ръка я нямаше, нямаше ни кърпичка, ни нищо. Сега обаче цветната люспа бе сякаш пратена именно от Стойна и веднага си бе намерила мястото.

Така Йордан на стари години стана страстен риболовец. Не беше нужно нито Илия, нито някой друг да го подканя да ходи край водата, защото сред кипящия от животинки живот там той намираше всичко, от което имаше нужда.

Дори и тайни срещи със Стойна.

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.