Уроци по писане и живеене от моя дядо Е.Л. Доктороу

Алисън Феърбрадър за обърканата и сложна човечност на нейния Папа.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Първия път, когато награждаван романист ми даде обратна връзка за моето писане, бях на седем. Бях написала разказ за летящо пони на име Голд Дъст („златен прашец”), което откраднали от пасището и заключили във фургон, откъдето дори крилете му не могли да го спасят. Едно момиченце на име Алисън щяло да го намери и да го спаси.

Дадох копие на „Голд Дъст” – илюстрирано с цветни моливи, а страниците му скрепени с връвчица – на дядо си, Е.Л.Доктороу, когото наричах Папа. Дотогава Папа беше написал шест аплодирани романа, бестселъри, сред тях „Рагтайм”, „Книга за Даниел” и „Панаирът на света”, както и два сборника с разкази, и една пиеса, беше спечелил също два пъти Националната награда за книга и Националната награда на критиците.

Той зачете разказа ми, а аз седях на килима до стола му. „Това е доста добре”, каза той; звучеше учуден. Погледна към мен през очилата си с малко повече интерес от обичайното. След това заговори като редактор. „Въвеждаш крадеца, който е откраднал коня в края. Ако го сложиш в началните страници и опишеш как се навърта около плевнята, разкритието ще бъде по-ефектно.”

Може би повечето седемгодишни деца не биха желали дядо им да ги поучава как по-добре да разкажат една история, но аз се вълнувах, че ме вземаше насериозно. Трябваше да отделя няколко часа, за да пренапиша разказа, какво остава за прерисуването на картинките, но вниманието на дядо ми си струваше. Захванах се за работа.

„Какъв човек е той?”, попита учителката ми във втори клас.

Възрастни хора в живота ми често ми задаваха този въпрос. „Много е добър”, отговорих й аз.

По-верен отговор би бил, че дядо беше изключително уединен и много грижовен човек. Често оставяше другите да говорят, като започваше разговор с едно единствено внимателно изречение. Не се усмихваше, освен ако не беше действително доволен от нещо, а най-силният му смях беше слабо подхилване. Затваряше очи, главата му се накланяше назад и след като се подхилваше, поглеждаше доволен човека срещу себе си.

Подхождаше към писанията си с маниакално отдаване, но в него нямаше нищо маниакално. Ставаше всяка сутрин и изяждаше закуската, която баба ми му слагаше, а тя се състоеше от обезмаслено прясно сирене  и нискокалорични мини мъфини. След като прочетеше вестника, се оттегляше в кабинета си, за да работи до обяд, после работеше до 6, когато се появяваше и си наливаше водка със сода. Изяждаха вечерята, която баба приготвяше, той гледаше малко телевизия и отиваше в кабинета си, преди да се приготви за лягане.

Въпреки дневния си режим, който очевидно беше възможен заради съпругата му, той никога не пропусна семейно събитие. Нито едно празнуване на рожден ден, училищна пиеса или празник. Той и баба ми закъсняха за церемонията по награждаване Пен/Фокнър през 1992 г., когато го почетоха за романа му „Били Батгейт”, защото бяха извели на вечеря самотната ми майка, а на път за там ме ужили пчела.

Папа не беше като много други бели мъже писатели от своето поколение. Чийвър пиеше. Рот ходеше по жени. А моят дядо си пишеше кротко в кабинета в продължение на шейсет години.

Какво е да израстнеш в сянката на велик човек? Семейството приоритизираше нуждите му. Ние го подкрепяхме във всяко отношение. Баба ми въртеше къщата, готвеше, плащаше сметките, следеше за дневния режим. Тъй като той живееше много уединено, ние се научихме ревниво да пазим информацията за него. Когато дядо ми се почувстваше онеправдан, особено що се отнася за имиджа му в обществото, той се тревожеше или ядосваше с часове, дори с дни. Затова се съюзявахме.

Баба ми се справяше с ролята си с благост и остроумие. „Елвис напусна сградата”, казваше тя, ако Папа излизаше. Тя беше завършила магистратура, доброволчестваше в Планирано родителство през ’60те и  ’70те и беше написала роман ”Красивият Редуинг” през ’80те; въпреки всичко това, дните й минаваха в чистене и отзоваване на нуждите му. Успехът на Папа беше съвместно усилие, макар че лаврите обираше той. В семейството ми това не подлежеше на обсъждане.

Децата им – майка ми и нейните братя и сестри – всички са осъществени и креативни, но никой не е дръзнал да поеме по пътя на интелектуалния живот, който дядо е искал за тях. Майка ми за кратко работеше в издаването на книги преди да навърши 30, но не й се удаваше да стои на едно място. Напусна, за да стане инструктор по фитнес, кариера, която тя развиваше с десетилетия. Дори ако е искала да стане писател, би било трудно да изгради собствена артистична идентичност в сянката на неговото величаво наследство.

Но аз бях от следващото поколение. Не носех неговото име. Харесваше ми да пиша.

Когато бях на единадесет, написах разказ за човек, когото мобилизират във Втората световна война и преди да отиде на фронта, майка му го завежда на прегледа за физическо състояние. До ден днешен този разказ не се споменава, без вуйчо ми да избухне в неистов смях. Но дядо ми беше доволен. „Алисън е добра, но няма да й го кажа, защото не искам да се възгордява.”, каза той на майка ми, която веднага ми го изпорти. Неспособен да го скрие от мен, на другия ден той сам ми го каза. Започна да ме окуражава да му изпращам написаното. Бях поласкана от вниманието и с готовност се съгласих.

До момента, в който постъпих в гимназията, Папа споделяше файлове с книгите си, когато ги напишеше. Те винаги бяха завършени, красиви, дълбоки, уверено написани. Възприех ролята си много сериозно, със седмици обмислях отговора си. Чувствах се като литературен критик с най-отговорната работа на света – да чета творбите на човека, на когото най-много се възхищавах.

„Ти си вторият му читател”, казваше майка ми с глас, изпълнен с гордост и благоговение. Първият му читател беше баба ми. Знаех какво означава това, че дядо ми се доверява с романите си, преди да бъдат публикувани, особено защото почти никой не ги виждаше, преди да са готови за издаване. Той работеше сам; редактираше педантично собствените си творби, така че когато накрая приключваше, книгите му бяха чудесни. И все пак, моето мнение имаше значение за него.

Все едно ме посвещаваше в семейния бизнес. Като инвестираше в моето писане, той също така ме издигаше пред другите членове на семейството, което означаваше, че имам някакво предимство. Ужасявах се да не би да го разочаровам.

Той все така мило ме молеше да види моите писания, но аз вече не бях дете с преждевременно развитие. Пишех често и четях много, но бях заседнала във фазата на начинаещия. Пишех все имитации. Измайсторих новела в стил У. Г. Себалд. Влязох в дълга серия наподобяване на стила на Зейди Смит. Опитах да бъда Лори Мур.

Когато пораснах, тази динамика се установи. Колкото повече се сближавахме и колкото повече изглеждаше, че ще преследвам кариерата, която Папа желаеше за мен, толкова по-несвободно ставаше писането ми. Но все така книгите баха това, което споделяхме, никой друг в семейството нямаше страстта по тях. „Какво мислиш за Дейвид Фостър Уолъс?”, питаше ме дядо. „Чела ли си фон Клайст? Аз научих страшно много от фон Клайст. Всички писатели трябва да го прочетат.” „Мисиз Далъуей е перфектен роман.” Насърчаването му за мен беше дар, който не бих заменила за нищо; беше също така източник на напрежение, задължение и страх. За мен вниманието му беше твърде голяма чест, за да призная, че се съмнявах в способностите си.

Той караше писането да изглежда толкова лесно, но то не беше, не и за мен. Папа щастливо влизаше в кабинета си всеки ден и изглежда точно толкова обичаше работния процес, колкото завършването му. Чух го да говори за това колко е трудно да пише един единствен път.

В деня, когато свърши романа „Мозъкът на Андрю”, бях отишла у баба и дядо. Той излезе от кабинета си и се замота в кухнята, където бях и аз. Отвори фризера и зарови с ръка в автомата за лед. Звукът от пръстите му, разбъркващи ледените кубчета в пластмасовия контейнер, беше звукът на приключила работа за деня.

Той наля водка върху леда и се обърна към мен. Изглеждаше някак успокоен, облекчен. „Има само два, може би три велики момента в живота на един писател”, каза той. „Първият е, когато ти дойде идея за книгата. Вторият, когато започнеш да пишеш и разбереш, че ще стане нещо.” Той отпи от водката. „И третият е, когато завършиш книгата.”

Повдигна чашата си. „Запомни това”, каза той и отиде в другата стая да гледа футбол.

Бях поразена. Беше единственият път, когато някога е намекнал, че има трудности. Че дните му с писане може да са изпълнени със съмнения, помайване и недовършени изречения. С други думи, че дните му не са по-различни от моите.

В университета учех международни отношения и като станах на двайсет и няколко, се преместих журналистика. Отказах се от писането на художествена литература. Чувствах, че мога да пиша единствено в сфера, която дядо ми не е докосвал. Но никога не ми се получи. Накрая, наближавайки трийсетте, се предадох. Всичко, което някога бях искала, е да пиша истории.

Не бях писала литература с години, когато реших да кандидатствам за програми по творческо писане, решение, което развълнува дядо ми. Исках да отида в университета, който ясно беше показал, че харесва работата ми – предложението им включваше солидна стипендия и преподавателско място. Папа искаше да постъпя в престижната програма, където преподаваше негов приятел. Но аз не кандидатствах за там; отказвах да спомена името му в молбата си за кандидатстване. „Едно обаждане и мога да те вкарам.”, каза той. „Само трябва да вдигна телефона.” Бях ужасена. „Моля те, никога не прави това.”, казах му. Как не разбираше, че искам сама да си проправя път? Тогава излязох от апартамента му, без да си взема довиждане.

След няколко месеца го диагностицираха с рак на белия дроб. „Надявам се да доживея излизането на роман, написан от Алисън.”, каза той на майка ми. Разчувствах се от това, наплашена от думите му, сигурна, че щях да го разочаровам. Трудих се дълги часове върху книгата си, но прозата не беше жива, знаех си. През юли 2015 г. той постъпи в болница за последен път. Беше силно упоен с лекарства, когато отидох да го видя; едва дишаше. Кожата му беше посивяла, а косата му, която винаги беше изрядно подрязана и вчесана, беше разрошена. Изглеждаше болен по начин, какъвто никога не го бях виждала.

(следва продължение)

 Алисън Феърбрадър

Алисън Феърбрадър е асоцииран редактор в „Ривърхед Букс”. Работила е като журналист във Вашингтон, преди да завърши магистратура в университета „Стоун брук”. „Уловът” е първият й роман. Живее в Бруклин.

Прочети в оригинал

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.