Сандра Сиснерос за усамотяващото занятие да пишеш поезия

Намирам поезията за много подривно действие.

Сандра Сиснерос

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

От началото на годината живея в голям умствен хаос, объркан като неоправено легло. Не зная дали аз се отразявам в заобикалящите ме предмети или те са причината да съм така хаотична. Част от хаоса са книгите и хартиите, застрашително пръснати навсякъде, където погледна, изискващи да намеря време за тях. По-зле са от домакинската работа. Те са домашно. Поне мога да изклинча от домакинстването; мога да наема някого да ми помогне. Но никой не може да ми помогне да разопаковам куфарите в ума ми.

Наричам това менажиране на аз-а, поезия. Ако го неглижирам твърде дълго, започвам да се чувствам все едно ме нападат животинки. Да идват унищожителите!

Ама аз съм унищожителят. Този капан за мишки се нарича химикал.

Възприемам поезията като диалог със себе си, разговор по-личен отколкото да си водиш дневник. Постоянно съм в диалог със себе си и съм така от дете. Причината е, че прекарвам много време сама и това ми харесва. Понякога, когато създам близки приятелства, се чувствам виновна, че ги използвам просто като ухо за безкрайните монолози, които вървят в главата ми. Всеки човек ли се чувства така? Не зная. Познавам само себе си и как преживянато може да бъде разбрано единствено когато го преведа в думи.

Всеки ден поезията ме привиква по същия начин, по който минаретата пускат коприненото си възвание за молитва.

Пиша това, което мисля, но как зная какво точно мисля, докато го запиша? Не съм абстрактен мислител. Мислите ми се явяват в неясни, мъгливи емоции, все едно всичко, което пиша, ми идва от сърцето, мускул силен като питoн, но крехък като лимонов пай. Получава се само като бягам след поезията, защото отнема известно преследване, при което самата аз сграбчвам нишката на нещо в неистов бяг, което ме поглъща и ме въздига изненадващо високо.

Всеки ден поезията ме привиква по същия начин, по който минаретата пускат коприненото си възвание за молитва. Вярвам, че мога да пиша по няколко стихотворения всеки ден, само ако последвам тази подкана. Но често се разсейвам от някоя уговорка, която не мога да отменя или от темпераментен мейл, който търси вниманието ми, или от собственото ми тяло, което настоява за дрямка.

Поезията е бежанец от рутината, покана към свещенодействие. Затова обичам да чета поети, които вдъхновяват за поезия, които ме заставят да взема химикала. Ако чета Башо или Иса, позволявам на самата себе си да пиша по-къси стихотворения за природата. Когато чета Руми, се разчувствам да пиша за духовното.

Писането на поезия е много усамотяващо действие. Учудвам се, че стихотворенията ми могат да са от полза за някой друг освен за мен самата. Стиховете са нещо толкова лично, че ги възприемам както бих се отнесла към рентгеновата снимка на утробата си. Трудно е да си представя кой би пожелал да ги погледне освен мен.

Едно негласно правило, което ми позволява да пиша поезия: пиша стихотворения все едно не бих могла да ги публикувам, принтирам, чета или да ги кажа, докато съм жива. Ето защо поезията е едничката стая в къщата на духа, където мога да си мисля всичко, което пожелая. Намирам това за поразително, приятно, плащещо и смешно, всичко заедно. В тия времена на забраняване на книгите и недоверие към истината, намирам поезията за много подривно действие.

Моя лична цел в този живот е да достигна такова подобие на емпатия, доброта и приемане на трудните хора в живота ми – моите гурута, сигурна съм в това. Поезията е постоянният ми изповедник. Той не съди. Вниква. Благосклонен е. Има вяра, че ще се придвижа от отправната си точка на тясната си малка перспектива и ще се превърна в желаната Бодхисатва.

Ако едно стихотворение ми се удаде лесно за писане, зная, че не се старая достатъчно. Подозрително е, когато стиховете ти дойдат прекалено лесно.

Затова толкова много от моите стихотворения се захвърлят под леглото с месеци и години, защото никога не съм сигурна дали някое стихотворение е стигнало до вратата. Имам предвид да ме е отвело до място, където не съм очаквала да стигна. Ето какво трябва да направи едно стихотворение.

Работа на учените е да изследват черните дупки във вселената, но работата на поета е да изследва черните дупки на психиката. Аз все още съм по пътя на самоизследването, макар че съм на шейсет и седем години и половина, докато пиша това. Все още съм занаятчия.

Късметлийка съм, когато поезията ми дойде, яхнала Харлей, умоляваща ме за едно кръгче – само до съседната пресечка. Но когато ме няма няколко дни и се върна с омачкани хубави дрехи, тогава разбирам, че е трябвало да се досетя. Поезията е отчасти прелъстяване, отчасти похищение.

Тя е вълнуваща, смешна и забавна и аз съм благодарна на читателите си. Заповядайте на една обиколка с мен.

30 август, 2022, Сан Мигел де Аленде

Sandra Cisneros

Sandra Cisneros is a poet, short story writer, novelist, essayist, whose work explores the lives of the working-class. Her awards include NEA fellowships in both poetry and fiction, the Texas Medal of the Arts, a MacArthur Fellowship, several honorary doctorates and book awards nationally and internationally, and most recently Chicago’s Fifth Star Award, the PEN Center USA Literary Award and the National Medal of the Arts, awarded to her by President Obama in 2016. Founder of awards and foundations that serve writers and a dual citizen of the United States and Mexico, Sandra Cisneros earns her living by her pen.

Жена без свян: Стихотворения от Сандра Сиснерос, Knopf.

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.