Васил Кичуков: Интелигентно

Обичаше чичо Петко винаги да се показва добре облечен, да прави добро впечатлениe, да кажем и малко да му завиждат съселяните. Е, не можем да отречем, че това е пример за останалите, когато са навън от вкъщи да са по-друго облечени. Нямаше кой знае колко дрехи, но умееше да ги сменя така, че само на жените правеше впечатление малкият им брой.

Когато отиваше на работа или в града винаги носеше любимото си дипломатическо куфарче. Ами да, много по-представително е с него и важно за самочувствието. Някъде по ъглите беше поизносено, но общият му вид още правеше добро впечатление. Знаеха какво работи, но не знаеха за цялото съдържание на куфарчето. Че има в него храна за работата, има, но само за това цяло куфарче! Чудеха се хората, подсмихваха се и толкоз. Всеки да се „развива” както си знае, беше девизът на чичо Петко.

Само правеше впечатление, че когато е с куфарчето, никога на сядаше на раздумка до мъжете. Сериозният му вид не даваше повод на жените да питат и да разберат, защо постоянно се движи с него. Така си минаваха дните и годините, а дипломатическото куфарче не слизаше от ръцете му. Само Симо Драката го подкачаше от време на време: "Пак имаш дипломатическа среща!" Никога не получаваше отговор, а само безизразен поглед с обичайното самочувствие.

Днес куфарчето беше видимо по-тежко, което личеше по висенето му - като отвес, в ръката. Друг път го поклащаше едва забележимо в такт с крачките, а сега дори пристъпваше доста внимателно и по-забавено. Стигна на време до спирката на рейса и зачака встрани от останалите. Имаше късмет, че автобусът пристигна точно по разписаниe. Изчака всички да се качат, после внимателно и той, но през предната врата.

Какъв ден е днешният, та толкова народ да пътува за града - въртеше се в главата му натрапчива мисъл. Пътеката между седалките беше почти пълна, да не говори за място на тях. Опря гръб чичо Петко в стълба и стабилизира положението си. Автобусът бавно потегли към втората спирка.

Боже, наистина къде бяха тръгнали тези хора, втората спирка и тя е с много чакащи. Едва ли ще ги побере автобусът! Някои нетърпеливи отиваха до средата на платното, за да се уверят идва ли. Според тях той се забави прекалено много за късото разстояние между двете спирки.

Явно се беше случило нещо, я повреда в мотора, я спукана гума, всичко става. Че то, още малко и ще се настигнат двата автобуса, колко е половин час, през който се движат.

Да, малко оставаше до следващия, но десет минути са много и знаете, какво значи  нетърпение. Най-после едно момче се провикна: Ей...идва, идва, видях го. Спря автобусът и мърморенето на чакащите пътници престана. Стиснатите зъби, свъсените вежди на шофьора и шумните разговори на пътниците говориха за някакво произшествие.

А бе, тези „легнали полицаи”, колкото е хубаво, че ги има, ама и беля могат да направя. Кога скоростта по-голяма, кога пътниците не са взели мерки да стоят стабилно, възможно е да се залитне, да се побутнат едни друг или пък нещо да се изтърве.

Още на първото „съоръжение”, след завоя за към града, рейсът се разтресе и стана нежелателно блъскане. Шофьорът се усети да намали скоростта, но вече беше късно. Чичо Петко почувства силен натиск в гърба от стълба, на който беше се стабилизирал, а отпред му налетяха две момчета, ученици, свободно стоящи на пътеката. Да, ама секрета на куфарчето не беше толкова сигурен, макар да имаше кодово затваряне, реши да се отвори и.......издаде съдържанието.

О, ужас! Изложи собственика! Разпиляха се кокошите яйца, приготвени за пазара. Някои се „разпьоскаха” между краката на пътниците, други по-здравички се изтърколиха под седалките.

 — Спирай! Спирай! — развикаха се в хор близко стоящите.

Нали си има огледало за обратно виждане, шофьорът бавно натисна спирачките и автобусът спря. Пътниците от по-задните седалки, разбрали какво се е случило, се смееха с глас, а тези около чичо Петко се оглеждаха, дали имат нещо по облеклото и обувките.

— Слизайте! — нареди шофьорът.

Всички заслизаха през задната врата, а горката кондукторка изкара от някакво сандъче метличка и лопатка. Огледа обстановката и започна събирането на остатъците от счупените яйца, а от устата ù се чуваше само ах...ах....! Чичо Петко остана в автобуса и започна да прикляква, да търси оцелели от тях.

Да, ама и шофьорът има нерви, човекът! Учтиво, през зъби, помоли търговеца на яйца да напусне автобуса. Е, няма как да не се подчини,  затова слезе и без да се оглежда затвори куфарчето. Тръгна в обратна посока под смръщените погледи на чакащите пътници.

Беше се погрижил чичо Петко да стабилизира „товара”, завързал двете кори с канап, но половинката, допълваща свободното място, направи белята. С бързата реакция, проявена при отварянето, успя да запази яйцата на долната кора.

Да не ви казвам колко акъл му се даваше, как се носят яйца - че няма нищо лошо в това да се подреждат в кошничка или в подходящ кашон.

Лесно им е на другите, а самочувствието къде отива, а?  

Колаж: ©Георги Чепилев

Васил Кичуков в Диаскоп

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.