Христина Мирчева: Камък и мекици

Летни халюцинации в средата на декември

►

Тъжен ден, мисля си и поглеждам нагоре. По клоните на дърветата са накацали птици, цели ята. Не ги чувам, защото тези дървета, покрай които минавам сега, са високи, много високи, няма как да чуеш каквото и да било на такава височина, ако ти си долу на тротоара. Виждам обаче добре. Виждам в далечината как нещо се крои срещу мен, заговорничи се. Макар че заговорничи не е точната дума, защото става въпрос за дете - момиче с големи коси. Дете ли! Истинско зло. Що съм сторила? Вървя си съвсем смирено в някаква неопределена част на деня, неопределена най-вече заради светлината, която е и мрак – уж е дневна, а се стъмява до керемидено и е еднаква на всички места по нея.

Но да се върна на детето, което меси камък и от каменното тесто отделя малки твърди залци с намерението да ги запраща по мен. Давам си сметка, че дори едно съвсем малко камъче е в състояние да ме усмърти, толкова са твърди и яки, железни направо. От другата страна на оградата, покрай която вървя, е училището. И там на игрището, заградено от същите прекомерно високи дървета с голи клони, се събира тумба от дечурлига. Гледат към мен и шептят. Онази с тестото им подхвърля от каменните топчета… Идеята е да ме обстрелват от всички страни.

Е, какво пък, денят не е чак толкова тъжен, мисля си аз, би могло и по-зле да бъде – нещо като проблясъци надежда.

Те вече приближават, обграждат ме и ръцете им парят от топлите мекици. Меки мекици, превъзходни дори без пудра захар.

Фото: Личен архив

Други кратки истории от Христина Мирчева

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.