Тодор Костадинов: Лудият

От автора

В писането на разкази се учих от Бунин, Чехов, Достоевски, Джеръм Селинджър, Хулио Кортасар, Йов­ков, Скот Фицджералд, Янко Станоев, Хемингуей…

Учители и приятели в живота ми бяха Рашко Сугарев, Вера Мутафчиева, Дончо Цончев, Евгени Кузманов, Нико­лай Хайтов, Антон Дончев, Виктор Пасков, Красимир Да­мя­нов. Твърде млад се омешах с тези твърде умни и твърде търпеливи към младостта ми мъдреци, та съ­ни­щата ми твърде отдавна са пълни с твърде много покойници…

Тази книга съдържа 16 разказа, писани в периодите 1986-1989 и 2019-2022 година. Помежду им лежат 30 го­дини мълчание. През тях се откъснах от литературата и лите­ратурните приятели, а когато се опитах да се за­върна, не заварих почти никого. Повечето от тях ги ня­ма­ше отдавна. Явно твърде дълго съм бил сигурен, че няма да пропиша отново.

През тези 30 години се срещах рядко с някои от моите приятели.

Всеки път, като ме видеше, Антон Дончев връхлиташе отгоре ми, вглеждаше се в мен през своите лупи и питаше: „Тодоре, пишеш ли?“ И все трябваше да го разочаровам. През 1984 г. написах романа „Софийско жителство“. Така и не го издадоха преди 1989. В следващите няколко години разбрах, че из София се разпространяват повече от 30 циклостилни копия на романа и така той, без да бъде издаден, беше прочетен от много хора. След това пък аз спрях да пиша. И през 2004 г. романът излезе – по случай 20-годишнината от написването му. Подарих го на моя приятел Антон Дончев, а той след няколко дни ми звъни: Защо ми пробутваш стари книги? Аз тоя роман съм го чел още на времето. Оказа се, че на неговия таван било останало едно от онези копия. През 2012 г. издателство СИЕЛА направи второ издание на романа и пак го подарих на Антон Дончев. И разговорът беше същият. Какво да му кажа сега? Прописах, бай Антоне! А дали трябваше…

В последния ни разговор обожаваната от мен Вера Мутафчиева ми каза: „Тодор, много се радвам, че сте се отказал от тази професия – български писател – която в последно време е направо жалка.“

Кой ли от двамата беше прав?

30 години не писах, но като почувствах старостта, разбрах, че има още неизказани неща, които през цялото време са тлеели в мен и които нямам право да отнеса в небитието. За добро или не, кой знае… Ако бях в първия период, бих казал: Читателят ще прецени. Сега ще кажа: Не знам.

Напуснах Пловдив преди 42 го­ди­ни и цял живот съжалявах. Но сега намерих спокойствие. Защото най-после разбрах, че Пловдив никога не може да бъде напуснат. Щом вед­нъж си проходил по неговите хилядолетни каменни улици, той оста­ва завинаги в теб.

Обиколих целия свят. Няма такъв град. В него искам да умра…

Тодор Костадинов

 

Лудият

Отдавна не бях ходил в родния Пловдив. В редките ми пътувания до там прекарвах времето си около мама и татко, те все повече остаряваха и винаги имаше нещо да се свърши вкъщи. Уж това беше съботно-неделната ми почивка, а мама все ме чакаше с предварително приготвен списък със задачи: тук крушка изгоряла, там контакт за смяна, в банята чешмата капе, в кухнята мивката запушена. Добре, че беше добрият стар приятел от детството Явор, при това строителен инженер и с опит във всякакви ремонти, та помагаше.

Най-голямата ни радост беше в събота вечер да излезем на разходка с него из родната махала Мараша, да си спомняме тук чия къща е била, къде живееше Мария от нашия клас, как ходехме заедно в кварталното читалище – аз на школа по акордеон, а той на курсове по френски. А старият пловдивски квартал се променяше пред очите ни – все повече къщички на наши съученици изчезваха и на тяхно място се появяваха нови пет-шестетажни кооперации и с всяко мое идване в Пловдив все по-малко бяха останали познатите места из Мараша.

В една такава съботна вечер, щом стана време за обичайната ни разходка, му се обадих да тръгваме.

– А бе виж какво – каза той. – Баджанака са ни на гости и жената каза, че или го взимаме с нас, или никаква разходка.

– Че да го вземем бе, що не?

– Тя му обещала да ходим всички към центъра. Но предпочита да си останат у дома със сестра ù, пък ние да поемем разходката.

– Ама разбира се бе! Ако знаеш от кога не съм ходил към Главната…

След половин час вървяхме тримата. Баджанака се оказа доста по-млад от нас, живееха в село Куртово Конаре, занимавал се с производство на зеленчуци и имал оранжерии, едър, як за годините си и твърде мълчалив. Изпитвах приятна възбуда от мисълта, че ще минем през целия център на Пловдив, както някога с Явор – от Мараша до Четвъртък пазара, после по цялата Главна до площада, оттам през Симеоновата градина до пеещите фонтани, после обратно по булевард „Руски“ до Орта мезар и пак през Мараша покрай черквата „Свети Георги“ до нас.

– Пловдив вече не е същият – предупреди ме Явор. – Ако не си ходил отдавна по центъра…

– Може и да има десетина години.

Бяха наистина времена на големи промени. Комунизмът скоро си беше отишъл и всичко бързо се променяше, особено хората. То и родният Мараша вече не беше същият. Но какво ли пък толкоз да се е променил центърът на хилядолетния град…

Точно тръгнахме по Главната и гледам на младежкия дом огромни светещи букви – казино Лас Вегас.

– Ей, кога пък младежкият дом е станал казино? Аз съм бил в Лас Вегас, ама ако някой ми беше казал, че…

– О, доста казина ще видиш. Не бързай…

– Гледай, гледай! Млечният бар станал бар Копакабана! Аз съм бил в Рио де Жанейро и съм се къпал на плажа Копакабана. Ама в Пловдив…

– Да бе, по-нагоре има и бар Уайкики.

– Сериозно ли? Аз съм бил на Уайкики, това е централният плаж на Хонолулу, Хавай. Виж ти, виж ти…

– Ето ти и ресторант Варадеро с кафене Хавана.

– Преди две години ходих в Куба. Хавана е страхотен град. До революцията е бил най-красивия град в света. Изкарахме и една седмица на Варадеро. От там взехме кола под наем и прекосихме цяла Куба – стигнахме до другия край на острова, през Сиенфуегос до Сантяго де Куба. Към 1000 километра е.

Така си вървяхме с Явор и си приказвахме. Пловдив наистина много се беше променил. Всъщност, сградите и местата си бяха пак същите, никой не би дръзнал да събаря сгради по Главната, но бяха променили името и предназначението си. И барове, казина, ресторанти, кафенета, магазини – един от друг по-лъскави.

– Това не беше ли руската книжарница?

– Беше. Сега, както виждаш, е магазин Мачу Пикчу. Държат го китайци и разни екзотични сувенири продават.

– Бях на Мачу Пикчу. Магическо място е. И Куско също. Изобщо, Перу е…

Седнахме да пием по бира на една маса отвън, на улицата. На Главната всички заведения имат маси на открито. Това обаче се оказа, че било наргиле бар Тадж Махал. Отказахме наргилета и се задоволихме с наливна бира на доста солена цена.

– А стига бе! Бях в Тадж Махал, шест седмици обикаляхме из Индия с един приятел. Но ако някой ми беше казал, че в Пловдив ще пия бира в бар Тадж Махал…

– Ами виж отсреща – нощен бар Акапулко.

– Бях в Мексико отдавна. Ходихме и до Акапулко. Винаги съм си мислил, че това е курорт, а се оказа, че е голям град, към пет милиона. Един от най-големите в Мексико. Също и курорт, разбира се, с огромни плажове. Американците са го развили след войната, когато Европа е била в руини. После, като се оправили нещата, пак започнали да си ходят на Ривиерата, във Франция, Италия, Испания… И Акапулко позападнал.

– Гледах нещо по телевизията за туй Акапулко. Гмуркачи ли, скачачи ли бяха, за тях беше филмът…

– Скачачите от Ла Кебрада. Страхотно изживяване е! Те са двама мъже и синовете им. Скачат от една скала, казва се Ла Кебрада. Най-високото място е 92 метра. Изчакват голяма вълна и трябва да се забият в нея, когато се отблъсква от скалите, и то под точно определен ъгъл. Ако не улучат момента, следващата вълна ще ги размаже върху камъните. А вълните там са високи по осем-десет метра. Ако са по-ниски, не става за скачане.

– Това на кой океан е? На Атлантика ли?

– Не, Акапулко е на Тихия океан. На Атлантическия е Канкун.

– Да бе, Мексиканският залив…

Продължихме разходката и откривах все нови и нови места – ресторанти Токио, Ню Йорк, Шанхай, барове Сидни, Торонто, Сан Франциско… Явор много обичаше моите истории за пътешествия и беше един от най-любимите ми слушатели. Повече от петнайсет години членувах в една международна бизнес организация, та покрай нея обиколих света. За своя сметка, разбира се…

Увлечени в приказки, съвсем бяхме забравили за баджанака. Той, човекът, през цялото време си мълчеше и зяпаше насам-натам. Май не му бяха особено интересни нито баровете, нито ресторантите, нито имената им, означаващи места, на повечето от които бях ходил и разказвах на Явор по нещо интересно…

Прибрах се уморен и смаян от промените в родния град.

В неделя вечерта пак си направихме нашата разходка из Мараша, но този път беше кратка – рано в понеделник пътувах за София, а Явор ставаше в седем за работа.

– Слушай да ти кажа един майтап – посрещна ме приятелят ми пред нашата къща. – Снощи нали те запознах с баджанака.

– Да бе. Ама той цяла вечер мълча. Странен човек.

– Странен, казваш. Според него пък ти си странен – изсмя се Явор.

– Аз ли? Че защо пък аз?

– Сутринта рано жената минала по коридора и чула, че разправя за теб на сестра ù, те нали спят в хола. Та баджанака ù разправял как съм го запознал с някакъв луд. Много приятен човек, казал, но абсолютно луд. Види някакво име и казва, че е бил там. Ама нямаш идея колко пъти… Аз повечето имена не можах да ги запомня… Ако не знаеш, че е луд, никога няма да разбереш. И приказката му една такава… интелигентна. Ама като види някаква табела и вика: Аз съм бил там!

– Стига бе! Верно ли?

– Да бе. И жената се връща в спалнята и ме пита: А бе снощи не бяхте ли с Филип от вашия клас? С него бяхме, викам. Аха, ясно – вика тя и ми разказа какво е чула. – Ама да не вземеш да ме изложиш, че съм ги подслушвала! Аз ще се оправя с тях.

После, като седнали да закусват и да пият кафе, жената на Явор започнала да им показва разни сувенири, които им бях носил от цял свят. А аз наистина им носех почти отвсякъде по някакво подаръче, нали бяха най-любимите ми слушатели. Ето, сочела тя, тази картина ни донесе от Мексико, тази маска е от Перу, това е статуята на Христос от Рио де Жанейро, а това Статуята на свободата от Ню Йорк, това е бумеранг от Австралия, а от Индия пък ми донесе ей тази възглавничка…

– Е дали е повярвал, че не съм луд?

– А бе сигурно. Щото следобед, като си тръгваха, каза някой път да те вземем като им ходим на гости в Куртово Конаре. Много му било интересно всичко… И вика: „А бе, с тия пари, дето твоят човек ги е потрошил по пътувания, сигурно три оранжерии като моята може да се построят“. Той все говори за своите оранжериите с домати и краставици – за торове, добиви, цени, градушки. Но снощи сякаш си беше глътнал езика. Не е лесно да прекараш цяла вечер с луд човек – изсмя се Явор.

– Виж ти! Значи през цялото време ме е мислил за луд.

– Така излиза…

* * *

Минаха година-две и с нашите разходки из Мараша всичко си вървеше по старому. Няколко пъти Явор ми казваше:

– Имаш поздрави от баджанака. Все пита за теб и кога ще те заведем на село на гости.

– Ами когато кажете.

– Искал да ти покаже оранжериите и да разправяш за разни страни. Разказал е на приятелите си за тебе, та и те все ме разпитват.

– Да отидем бе! Ей го къде е Куртово Конаре.

– След две седмици е Гергьовден, а баджанака се казва Георги. Той винаги коли агне и кани приятели. Там на село правят голям празник, тогава е съборът на Куртово и посрещат гости и роднини отвсякъде. Ние винаги ходим, да дойдеш с нас, а?

– Готово бе! Щом е за печено агне…

Речено-сторено. На Гергьовден пристигнахме в Куртово Конаре. Отдалече се чуваше народна музика, а на площада се извиваше хоро. Баджанака ни чакаше на улицата.

– Еййй! Доведе го бе! Ха добре сте ми дошли! – провикна се той още, докато слизахме от колата.

– Честит имен ден! Да си жив и здрав! – поздравявахме го ние един през друг.

– Ха наздраве за Свети Георги! – адаша на светията размахваше шише с ракия и явно беше започнал от сутринта.

– Наздраве!

– Свети Георги да закриля и да помага! Наздраве, приятели! – замахна той към компанията, която се беше събрала на дълга маса под асмата.

– Наздраве! – вдигнаха се чаши в отговор.

– Ние днес имаме събор. Дошли са хора от близо и далече. Но ти си ми най-скъпият гостенин! – прегръщаше ме той и ми тикаше шишето в ръцете.

– Наздраве на всички!

– И да не сте посмели да си ходите, ей! Яворе! Жената е стегнала горе новите стаи за вас. Ще пием и ще пеем цяла нощ. Това е ден Гергьовден!

Венета, жената на Явор, отиде да помага на сестра си, а ние се настанихме под асмата при мъжете.

– Дайте му салата бе! Тука всичко е мое производство. Имам дванайсет декара оранжерии. По Пловдив, по София, по Варна даже, ще видиш моите краставици и домати – ръката на баджанака Георги все още беше на рамото ми.

– Да, той Явор ми разправи. Утре ще ни ги покажеш, нали?

– Как бе! Още сега да отидем!

– Утре, нека утре. Днес е за гости, ядене и пиене. Виж колко хора са те уважили.

– Добре – съгласи се той. – Да ви запозная тогава. Това е брат ми Атанас. А този е побратима Кольо. Митко, Стоян и Сашо са ми братовчеди…

– А бе, хора! – провикна се той, сякаш изведнъж се сети се за нещо. – Това е човекът, дето съм ви говорил. На баджанака пръв приятел. Дето е бил по целия свят!

– Аха-а-а – кимнаха няколко от мъжете. – Този е значи.

– Той бе! Питайте го нещо. Питайте го дали е бил някъде и глейте какво става… – продължаваше да ме прегръща Георги.

– Добре де. Ама да не занимаваме хората. Седнали сме да празнуваме и да се черпим.

– Не, не! Те всички искат да те питат. Колко съм им разправял за тебе… Ха наздраве!

Оказа се, че баджанака е прав. Мъжете наистина проявиха голям интерес към мене, че чак взе да ми стана неудобно.

– В Париж и Лондон сигурно си бил – подхвана братовчедът Стоян. – В Париж ми е голяма мечта да отида, ама пуста работа…

– Е да. От Европа не съм бил в Албания и Финландия. Просто не се е случил път натам.

– Чухте ли бе? Аз какво ви казах!

– Аз пък си мечтая да отида в Индия – въздъхна друг. – Четох една книга… Кажи нещо за Индия!

– За Индия ли? Каквото и да се каже за Индия, обратното също е вярно.

– Еййй… оная църква там, как беше, с големите минарета?

– Тадж Махал.

– Да бе! Имаше снимки в книгата. И за други неща пишеше, ама кой да ги помни…

– Интересно е в Индия. Но не съм бил навсякъде. Бях в Делхи, Джайпур, Агра, Варанаси, Амритсар, Мотихари, Фатехпур Сикри, Вриндаван, Калкута… май това е всичко.

– Малеее! Как ги помниш тия имена бе, човек?

– Ами без да искам. Просто много помня имена, места, дати, цифри…

– А в Китай бил ли си?

– А в Америка?

– А в Бразилия?

– А в Австралия? В Нова Зеландия?

– А в Египет, на пирамидите?

– А на Мачу Пикчу? На езерото Титикака?

Всички питаха един през друг. Чувствах се толкова странно сред тези огромни, полупияни груби мъже с напукани от селския труд длани, които се надпреварваха да питат като деца, като ученици, които са убедени, че знаят урока си и искат да смаят учителката… Ракията се лееше, салатите се трупаха пред нас, дойде и печеното агне – цяло, в една огромна тава, но мъжете искаха само да питат, не посягаха към храната, а само надигаха чашите с ракия с очи, вперени в мен. Започнах да се изпотявам от неудобство, още повече, че вече се появиха и жените им, и няколко деца, а те изобщо не им обръщаха внимание.

– Хайде, да хапнем, оставете го да си почине човека! – опит­ваше се да ги спре Явор. – Той и на много още места е бил, дето не сте ги чували… Ама празник е, наздраве! Цял ден ще сме заедно.

Въпросите обаче не спираха. Като изчерпаха страните, които знаеха, започнаха с други въпроси, та и две жени също се присъединиха.

– Добре, кажи на теб къде най-много ти харесва! Къде би искал да живееш? Къде е най-хубаво от целия свят?

– Ами любимото ми място е Южна Америка. И Карибите.

– И там ли си бил навсякъде?

– Е, все още не. Не съм бил в Гватемала, в Хондурас и в Гвиана. А, също в Суринам и Барбадос…

– Че колко страни са там бе, човек?

– Ами трийсетина. Но аз отдавна съм се насочил към тази част на света. Честно да си кажа, друго не ми е вече интересно…

– Гледах по телевизията за едни големи храмове, в едни джунгли, страхотни! – промълви една от жените. – Ама като забравих къде беше…

– Сигурно говорите за Ангкор, това е в Камбоджа. Бил е столица на кхмерите. Наистина забележително място, едно от най-впечатляващите, които съм виждал. Но в Югоизточна Азия всичко е екзотично – и Тайланд, и Виетнам, и Лаос, и Сингапур… Филипините, Малайзия, Индонезия… джунгли, маймуни, слонове, жега, мусони, дъждове, каквито не сме виждали, все едно с кофи ти изливат вода на главата… Много е различно от нашия свят.

– Ех, тука що не вали така? Нямаше да напояваме, щяхме живот да си живеем.

– Тук ако вали така, ще отнесе всичко. Това са такива порои, че всичко става като река. Нашите култури не могат да издържат на толкова вода.

– Къде викаш таквиз дъждове?

– Тате, така е навсякъде по екватора – обади се едно от децата. – А в субекваториалните области и тропиците има два сезона – сух и дъждовен. Това сега го учим по география.

– Правилно казва детето – похвалих го. – Точно така е.

– Браво, мойто момче! Ама вие го учите, а тоя чичко е бил там.

– И аз ще отида като порасна – опери се момченцето.

– А за Африка нищо не казваш. Жив лъв виждал ли си? А носорог, хипопотам? Сигурно е…

Явно не можеха да се спрат. Предложих на Явор да се разходим и да ми покаже селото. Баджанака скочи да идва с нас, но жена му строго го спря, да не оставя гостите си. Отправихме се двамата към площада, хорото, стрелбището, люлките, сергиите със захарен памук, гащи, чорапи и детски играчки.

– Нали ти казах – оправдаваше се Явор. – Баджанака ги е проглушил да им разправя за теб.

– Няма проблем. Знаеш, че обичам да разказвам. Но просто ми е неудобно от хората…

– Че те хората това искат, да им разправяш.

– А нали баджанака викаше, че съм луд…

– Да бе, да! Май ти ще си звездата на вечерта – изхили се той.

Така се и оказа. Позабавихме се колкото можахме, но като се върнахме, пак ме подхванаха. Баджанака беше на седмото небе. Той отдавна си беше изчерпал въпросите, гледаше другите победоносно, нали бях негов гост и щях да съм му на разположение и целия следващ ден. Дори взе да ги възпира да ме оставят на мира. Но нощта беше пред нас и беше дълга…

На другия ден, след като поизтрезняхме, разгледахме оранжериите. Баджанака Георги беше направил чудно стопанство, имаше и неколцина работници, два свои камиона за транспорт до борсите в Пловдив и София. Всичко беше постигнал с труд, започвайки от нулата, със своя труд и труда на своето семейство. Най-искрено му се възхищавах и го хвалех.

След като обядвахме, Георги заяви, че искал да говори с мен. Учудих се, но казах, че няма проблем.

– Ако искате да сте насаме… – подхвърли Явор.

– Да, искам да сме сами – сряза го баджанака.

Настанихме се двамата под асмата и жена му донесе кафе. Георги явно се смущаваше и доста време седяхме в мълчание.

– Георги, може да ме питаш каквото искаш. Вече сме приятели и ти благодаря за гостоприемството и чудесния празник. А това, което си постигнал…

– А, постигнал съм аз! Цял живот се ровя в земята. Моето не е за завиждане. За друго исках да те питам.

– Давай бе, човек! Каквото си кажем тук, си остава между нас.

– Исках да ти кажа, че от дете ми е мечта да пътувам. Ама пустия ми селски живот, пустата земя и пустите главоболия с нея… ей на, тъй ще си мине живота ми в ровене в земята.

– Ти си изградил бизнес. Твоето отдавна не е ровене в земята, Георги! Повярвай ми!

– Благодаря ти! Твоите думи означават много за мен. Виждаш, прости хора сме, но с труд сме постигнали нещо. Ама за друго исках да те питам. Ето, ти си обиколил света. Никога няма да те настигна. Но да ми кажеш, къде е най-интересно да отида. Ще почна да се записвам по екскурзии, пари имам. Но ми кажи къде, къде да отида?

– Зависи кой какво търси, Георги. Светът е голям и ако знаеш какво търсиш, ще го намериш.

– А ти какво търсиш?

– Аз обичам историята. Исках да посетя всички древни места, да видя всички стари градове и архитектурни чудеса.

– И успя ли?

– Мисля, че да.

– Аз също много обичах историята. Ще направя като теб. Казвай, какъв е пътят!

– Тогава трябва да започнеш от Египет. Там е началото на историята. Да видиш пирамидите в Гиза, Карнак и Абу Симбел. Трябва да отидеш в Израел заради Йерусалим, в Йордания заради Петра, в Тунис заради Картаген.

Смаян, видях че Георги е извадил тефтерче и старателно си записва всяка моя дума.

– Разбира се, Европа. Древна Гърция, после Италия – Рим, Помпей, Венеция, Флоренция, Генуа. В Испания има много исторически градове, също в Англия, Франция.

– Кои градове?

– Много са. Ще ти ги кажа. Но мен винаги са ме привличали по-древните и по-непознати места. Отиди в Мексико – там са много култури, виж пирамидите на Теотиуакан, останките на Теночтитлан, столицата на ацтеките, виж градовете на маите. Аз затова искам да отида в Гватемала, там е загадъчният Тикал, най-големият им град. Отиди в Перу – там са още повече, виж Куско и Мачу Пикчу, неразгадания Саксайуаман.

– Само малко по-бавно.

– Извинявай… Отиди в Индия и виж великия град Варанаси, Тадж Махал и Джайпур, Фатехпур Сикри, розовия град. После непременно трябва да видиш Ангкор, столицата на кхмерите в Камбоджа. И аз доскоро не бях ходил там, но направих цяло пътуване от три седмици, за да го видя. Струва си, казвам ти, адски си струва! Ангкор Ват е нещо страхотно, просто те смазва с величието си.

– Как се пише? Слято или поотделно?

– Отделно. А, да не забравим и Средна Азия – Самарканд, Бухара, Хива, Ашхабад, Кабул. Там бях като млад, тогава разкриваха древния град Согдиана. Ами Иран, Ирак – там са древна Асирия, Шумер, Вавилон. Сега обаче е опасно. Остави ги за по-късно.

– Добре, ще ги запиша накрая.

– Край няма, приятелю. Ето, аз тъкмо си мислех, че само една мечта ми е останала – да видя Тикал в Гватемала, най-великия град на маите. Той е в сърцето на джунглата и до него няма път, ходи се само с вертолет, но има организирани пътувания вече. И изведнъж откриха най-древния град на света – Гьобекли тепе, в Турция, на 14 000 години е. И там непременно искам да отида.

 Когато свършихме нашия разговор на четири очи, навън вече се здрачаваше. Няколко пъти ни викаха за вечеря. Донесоха ни ракия и салата под асмата, но те останаха непокътнати. Моят приятел Георги вече беше изписал десетина листа от тефтера си, няколко пъти се връща назад, задаваше още въпроси, все добавяше и поправяше нещо. Помоли ме да не казвам на Явор за какво сме говорили. Моят приятел от детинството не ме и попита. Знаеше, че ако реша, ще му кажа. Но аз бях обещал да мълча. И никога не му казах…

* * *

Минаха няколко месеца без да се видим с Явор. Работата ме погълна изцяло, а и доста време отне организирането на пътуването до Тикал в Гватемала. След като се убедихме с двама приятели, че скоро нашенска фирма няма да направи организирана екскурзия до там, се свързахме с едно мексиканско туристическо бюро, което ни предложи добри условия и най-вече полет с вертолет до Тикал, с водач и две нощувки насред джунглата. Хората се справиха чудесно. Но и парите не бяха малко. Това, което изживяхме в джунглите на Гватемала, не можехме и да го предполагаме. Ако знаехме, сигурно бихме си го спестили…

Май вече не ми останаха мечти. След това пътуване, изведнъж се почувствах празен. Оставаше последната надежда – Гьобекли тепе в Турция. Но информацията от интернет показваше, че там още се работи и ще мине доста време, докато е достъпно и интересно за туристи. Трябваше да се чака…

Вече наближаваше зимата, когато отново се запътих към родния Пловдив. Още с пристигането позвъних на Явор за съботната ни разходка из Мараша.

– Няма да има днес разходка, братле – отряза ме той. – Не съм в Пловдив. На погребение съм в Куртово Конаре. Изпращаме баджанака.

– Стига бе! Какво е станало?

– Утре ще се видим. Ще ти кажа. Остави ме сега…

На другия ден Явор ми разказа какво се е случило. На Георги изведнъж нещо му станало и решил да пътува по света. През живота си в Гърция на море не бил ходил, но се записал на екскурзия до Египет да види пирамидите в Гиза, храмовете в Карнак и Абу Симбел. Жена му не отишла с него, страхувала се да лети със самолет. Тръгнал сам. По обратния път от Луксор за Кайро, при храма на Хатшепсут, той и още един българин закъснели за техния автобус и ги взел следващият рейс от конвоя, на някакви французи. Там все още туристическите групи пътували организирано, с полицейски конвои, както някога. Това всъщност бил автобусът, взривен от арабските терористи на „Ансар бейт ал Макдис“, част от ИДИЛ и Ал Кайда, атентат, за който от няколко дни гърмеше целият свят. По всички телевизии даваха, че сред 54-те жертви има и двама българи, Иван Ваклинов и Георги Стоянов. Това бил баджанака Георги.

Баджанака Георги беше мъртъв…

Защо бе, приятелю?

Защо аз отидох в джунглите на Гватемала и три пъти намирах посред нощ отровни змии в хамака си, а оцелях?

Защо ти, който най-после се реши да се запишеш на първата си екскурзия до Египет, с двучасов чартър на фирма Евротур и кратичко пътуване от Кайро до Луксор, трябваше да загинеш, взривен с цял автобус французи, където не ти беше мястото?

Защо ми трябваше да идвам на твоя събор в Куртово Конаре?

Защо ми трябваше да тръгвам с теб и Явор на тая шибана разходка из Пловдив и като видя името на бар, казино или ресторант да казвам, че съм бил там?

Защо ми трябваше този Гергьовден напролет, това гостуване в Куртово Конаре и това напиване под твоята асма на двора?

И най-вече, защо ми трябваше този разговор на четири очи, между нас двамата, приятели от снощи, на твоя прекрасен двор, под твоята прекрасна асма, за да ти обяснявам как трябва да се види света, откъде да се започне? И защо ти беше този свят?

Кой сега ще стопанисва твоите земи, твоите оранжерии, твоите хладилници, твоите камиончета, твоето семейство, твоите деца?

Заради едни шибани пирамиди ли бе, пич?

Лошо ли ти беше в твоето село, сред твоите приятели, в твоя дом и в твоя живот, та се полъга и ти да обикаляш света? Защо ти беше?

А и на мен защо ми беше да ти наприказвам всички тези неща?

Добре си ме смяташе за луд. А може би наистина съм луд…

Може би ти беше прав, приятелю баджанак Георги.

Не знам луд ли съм или не. Но знам, че не трябваше да ти причинявам това.

Не трябваше! Проклет да съм, приятелю!

 

Илюстрация: © Георги Чепилев

 

Разказът е от книгата на Тодор Костадинов "Ничия. Трите начина на Мариана. Пловдивски разкази"

Изд. Сиела 2022
Брой страници: 304
Цена: 17.90

Публикацията се осъществява със съдействието на автора и издателството.



За автора

Тодор Костадинов е роден през 1959 г. в град Сунгурларе, Бургаско, но животът му е завинаги свързан с любимия му Пловдив, където завършва Математическа гимназия и учи българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. Автор е на сборника с разкази „Девет дни в Париж“, повестта „Забрави страха, Филипе“, романите „Признай, че мислиш за мен“ и „Софийско жителство“.

 

Още по темата в НОВИ КНИГИ

 

---

 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.