Васил Кичуков: Ирония на съдбата

Преди големия завой, покрай „Студената вада”, влакът изсвирва по веднъж на всяко преминаване. Машинистът насочва поглед към помощника, решил да му повери  управлението, а той надува свирката. Разказал му беше, че тук имат нива и го прави като поздрав, но никога весел.

Стаята е малка, влажна и с неприятен застоял въздух. Трима са в нея по различни причини. Отдавна вече си знаят историите и всеки е решил, че несправедливо му са присъдили толкова години да лежи. Леглата са едно двойно и едно единично. Той е настанен на горното като най-млад. Анчо. Стената е прободена хиляди пъти от отворените очи на безсънието. На нея са изписани коварните мисли на младостта и борбата.

Олюлява се, сякаш влакът започва да се мята ту на една, ту на друга страна. Не, релсите са изправни, гайките са затегнати от кантонера. Влакът пак изсвирва с навлизането на  гарата. Отваря очи! Всичко е преминало и той поема управлението. Спирачките застъргват с металния си звук и влакът спира. Пътници много, много го поздравяват с махане на ръка, но гласът им не чува от шумотевицата на човешка глъч и пухтенето на интервали от  локомотива. Надува свирката, освобождава спирачките и влакът бавно напуска опразнената гара. Оглежда всичко в кабината, сякаш сега се качва за първи път в нея. На курса за машинисти ръководителят непрекъснато го хвалеше за сериозната подготовка. Желанието да осъществи детската си мечта го тласкаше по нов път, различен от младежкия. Обичаше и тежката земеделската работа на полето. Обичаше да работи гол до кръста и бос. С животните се занимаваше повече бащата, а той - по пристягането на инвентара.

Най- приятно му беше да работят до Студената вада, на изток от селото. Правеха му непрекъснато забележки да не се заглежда в преминаващите влакове и да спира работа. Малко незаслужено беше това, защото гледаше повече локомотива, докато се замрежи във фермите на железопътния мост. Когато другите почиваха на обяд, той ходеше по пътеката с изтъркулените от тресенето камъни. Рисуваше влакове с машини, на които не се виждаха тръби, колела и високи комини. Всичко е обшито в ламарини, с начертани по дължина линии с различни цветове. Над локомотива драсваше по някоя линия в опит да покаже голямата скорост на движение. Е, рисуваше и стари локомотиви, защото знаеше, че от там ще тръгне като бъдещ машинист.

Вярваше ли в съдбата? Можеше ли да предвиди възможността да води голяма влакова композиция, когато баща му и дума не даваше да се каже за това. В казармата го изпратиха в трудови войски. Тогава остана скрито за него назначението, но дългът си е дълг. За негов късмет службата пак се свърза с детската мечта. Работиха на теснолинейния път за Добринище. Често ходеше да товарят траверси, качваха го на дрезината за проверка на правилното поставяне на релсите. Помоли един машинист да му намери книжка за локомотиви, влакове и такива неща. Донесоха му и през почивките полягаше настрани, вглъбен в описанията. Това беше времето за четене, защото осветлението в палатките е замъглено, жълтеняво от газените фенери. Настани се на легло под окачения  фенер със задължението да се грижи за почистването и зареждането. Заспиваше бързо, още на половината страница с уморени очи и още по-уморено тяло от тежката работа.

Оскъдната информация за събитията от 1946 год. не го вълнуваха толкова, затова службата премина без сътресения, а и повечето момчета бяха като него - от селата. Определените им 600 грама хляб на ден свършваха бързо, дори на вечеря понякога сърбаха чорбата без хляб. Миеха се и се къпят в реката, там се оглеждаха и по младежки възприемаха своите заякнали плещи, наедрелите бедра и мускули. Не подивяха, защото добрият старшина от бившата царска армия често ги водеше след работа до близките села, дори изнасяха някой обяд през почивните дни на широките ароматни поляни. Добри момчета, добра служба и благодарност от командира при уволнението. Натовариха ги в първите вагони, застлани със сено, на път за свободата,  за гара Саранбей.  

Не го очакваха домашните, когато се прибра, само баба му го посрещна с насълзени очи и топла прегръдка. Мама и татко се прибраха по-рано, още по светло. Явно мълвата за уволнението беше стигнала до Читачката нива. Дребничката майчина снага се побра без проблеми в прегръдката на възмъжалия син. Таткото подаде ръка и усетил загрубелите длани, остана доволен. Покашля без причина и рече, че има вече сигурен помощник и заместник. Вечеряха бавно, защото разказа на уволнения се проточи. Имаше какво да се разкаже, останалите прекъсваха храненето, особено при трудните моменти.

Късно излезе из селото, по тъмно. Вечерта е прохладна, тихият ветрец едвам се усеща. По улиците се разнася мирис на узряло жито. Момичета не се виждаха, а от кръчмата на Манчо излизаха на малки групички познатите момчета. Спря на петдесетина метра от кръчмата, защото не беше решил твърдо да влиза в нея. Тръгна натам, защото знаеше къде могат да се намерят приятелите. Към него приближиха Миткалото и Багата. Прегръдки, удар с юмруци по гърдите, хей...хей  и смях. Събраха се отново единомишлениците и тръгнаха към манастирската каба. Поседнаха на тревния килим, помълчаха без да се поглеждат. Радостта от срещата беше преминала и никой не подхващаше разговор. Настъпилото тягостно мълчание наруши Миткалото. Думите изговаряше с полуотворена уста, сякаш всеки момент ще изрече някоя псувня. Изрече я по адрес на новите управници и по-точно към новото управление на държавата. Вдигнали погледи, другите го гледаха право в очите, присвяткащи в просветлелия въздух от изгряващата луна. Допълваше го Багата. Той, откъснатият от селското ежедневие, приемал промените в държавата по друг начин, както ги представяха в казармата. А те какво говорят, защо е тази злоба! Да, злобееха поради иззетите земи, животни и инвентар. Усещаше се атмосферата, витаеща в техните семейства. Разделиха се по малките часове на нощта.

Внимателно отвори врата на тъмната стая. Чуваше се засиленото хъркане на бащата и само майката се понадигна и се отпусна успокоена, че синът се е прибрал жив и здрав. Размирни и несигурни времена и притеснението за настоящето не й даваха покой. Дано се опази синчето от пустата политика, да си ходи на работа с таткото и толкоз. Ще може ли и как да убеждава възмъжалото момче! Опита се да сподели опасенията със съпруга, но той винаги отхвърляше с лека ръка притесненията й.

При всяка среща мисленето на младия мъж все повече и повече се доближаваше до това на Миткалото и Багата. Буйни глави, трябваше да направят нещо, което да покаже несъгласието с промените в живота. Желанието да учи за машинист сякаш се изпари в отровната политика, водеща до неясноти за бъдещето, виждано с отворените очи на заслепените. Започнаха да се разхождат извън селото, по пътя за Катуниче , изкачваха се на линията до железния мост и връщаха по нея до прелеза. Интересно, че избираха почти един и същи маршрут от железния мост към село. Братилово постепенно се успокояваше, защото реколтата не чака. Кооператорите отиваха на групи, частните стопани - семейно, това е ежедневието, напрегнато от работа и неяснота.

Миткалото предложи да се включи още един съмишленик, за да се охранява и в двете посоки. Решиха да поканят Футболиста като сигурно момче, сериозно и неразговорливо. Багата трябва да го подготви и покани на среща за вечерта. Срещата е кратка, задачите са разпределени и сборното място е уточнено. Най-подходяща е Бялата кория, която е на около 300 метра от ж.п.линията. Между белите каваци е израснала буйна трева, дори и седнал човек трудно може да се забележи. Придвижването за сбирката трябва да стане поединично след девет часа вечерта.

Главни действащи лица са Миткалото и Багата, Анчо ще охранява откъм Катуниче, футболистът - откъм Братилово. Листата, сребристо зелените листа на каваците не трепваха. Тишина навсякъде около корията и в недалечните села. Не се сърдеха на птичките и зелените жабчета, че я нарушават методично. Не беше необходимо да се напрягат, защото тракането на колелата  и пухтенето на локомотива ясно се чуваха. Минава товарният влак. След половин час трябва да премине и пътническият, него чака групата.

Миткалото припомни отново начина на действие за краткото време, с което ще разполагат. Първи към местата заминаха Анчо и Футболиста. След тях Миткалото и Багата въоръжени с големи гаечни ключове на дълги дръжки. Застанали от двете страни на релсите започна развиването на гайките, придържащи релсите към траверсите.  Първите са отвъртени, започват се следващите. Трябва да се отвия всички гайки на релсата, дълга 25 метра.

Светло е и без луна, но от запад се движат черни облаци, подгонени от внезапно появилия се вятър. Зашумяха дърветата в близката овощна градина и черниците по насипа. За миг се ослушаха и, напрегнали мускули, продължиха работа.

 Стой! Гори ръцете! Хвърляй ключовете!

Виковете са силни. Идват от двете страни на линията, последвани от въоръжени хора с пушки. Да се бяга - немислимо. Повториха още Горе ръцете! и щракнаха белезниците. По пътя се зададе камионетка. Спря под Железния мост, за да прибере арестуваните. Късният час не попречи веднага да започнат разпитите в милицията.

Съмнения! Подозрения! Кого да обвинят в предателство? Познаваха се добре и всички си мислеха, че това е Футболиста или предварително са ги следили! Осъдени по бързата процедура.  Миткалото и Анчо директно в Белене, Багата в Пазарджишкия затвор, а Футболиста, като по-късно привлечен към групата, в Пловдивския затвор. Миткалото и Анчо последни са освободени с натрупаните „черни точки” в затвора.

Машинистът погледна помощника, за да му предаде управлението, но той отказа. Не наду свирката, както го правеше при всяко минаване. Нещо беше се случило в съзнанието му. Трябва да сподели с началството за душевното състояние на помощника, за евентуална помощ. Не знаеше как до подхване разговора за отказа този ден. Мълчеше и разсъждаваше, но да разговаря с началника решението е твърдо. Добър беше помощникът. Изпълнителен и стриктен, но замисленото лице при преминаване на този участък го глождеше.

Оказа се, че началникът е наясно със състоянието на Анчо. Въпреки недобрата характеристика, началникът му гласува доверие да бъде помощник в локомотива. Мислиха, умуваха и накрая решиха. Помощникът ще бъде машинист по маневрите, първо на сточна гара, после и на централната. Съобщението за преместването Анчо прие спокойно, дори благодари за възможността да поработи до пенсионирането.

Когато след работа се прибира вкъщи, съселяните го гледаха как ходи почти на пръсти. По-досетливите и тези с „опит” разказваха за назиданието при провинение, с пръчки по ходилата. Добра е женицата му и работлива. Двамата издигнаха дом на два етажа и за пример на Братиловци с железобетонни колони и бетонни плочи между етажите.

Доверие! У едни го има, у други - не, но за Анчо това нямаше значение. Той имаше принцип: „Гледаш ли си работата съвестно, доверието се печели!” Верен принцип, защото по време на промените в обществения строй му възложиха отговорна длъжност в ръководството на селото – временен кмет до изборите. Хората ли! Ами те в него видяха онзи, който трябваше сам да се противопоставя на злобата и човешката ненавист.

Илюстрация: Робер Делоне, "Етюд на въздух, желязо и вода", 1937 г.

Васил Кичуков в Диаскоп

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.