Христина Мирчева: Дарба и проклятие

13.01.2023
Снимка 1

Не, не е куца по рождение. Паднала от високата стълба в ателието си, внезапно, както стават нещастията —  в един непредвидим миг от вечността, паднала по гръб, ударила само главата си, при прегледа не установили никакви сериозни травми, само съвсем леки наранявания и охлузвания на десния лакът и поносимо изкълчване на глезена. Травмата се отключила след години, когато посрещала в ателието си японския посланик; прехвърляла платната, за да му покаже едно специално – от серията български хорá, прочути с това, че фигурите са подредени музикално и при по-продължително вглеждане започваш да усещаш ритъма, а ако си сведущ в българската музика, отгатваш песента и кое е хорото. Обърнала се към посланика, държейки с две ръце голямата картина и повече не успяла да помръдне. Сега се движи, макар и трудно, благодарение на продължителните лечения, операции и постоянни процедури в най-добрите европейски клиники и санаториуми. С близките споделя, че болките почти постоянно са нетърпими и че вече е загубила надежда това да се промени.

Докато подреждаме картините, патерицата често пада с трясък на плочките. Извинете, извинете, чува се гласът на художничката. Не мога да си представя, че толкова лек човек, не повече от 1.50 висок, може да изпитва болка от движението. Все си мисля, че болката е за едрите високи хора, за които цялата тежест от месо и кости е нещо наистина ужасно.

На пръв поглед безлични картини – архитектурни портрети на стари сгради, останки от фасади, изпочупени прозорци на изоставени тютюневи складове в бледи цветове, предимно в студената синкава гама, сякаш цялото платно е залято от мъглата на недобре виждащо око, мъгла, пронизана от онази залезна светлина, отразяваща се в прозорците на небостъргачите, която винаги те изпълва с неясни предчувствия.

Отблизо нищо особено - както винаги в хаоса от корди, стълби, пирони и клещи, преди да бъде подредена цялата експозиция. После поглеждаме цялото и оставаме доволни.

Правим билков чай и бъбрим няма и час, докато художничката не се разбързва. Иска да разгледа града, в който отдавна не се е завръщала; да облече специално приготвените дрехи за откриването на изложбата довечера. Сигурно усеща как я наблюдаваме, докато бавно и мъчително прекосява огромната зала, подпирайки се на патерицата. Ако косата ù не беше съвсем съвсем бяла, бихме я взели за жена на абсолютно неопределима възраст – никакви петна не смущават дребното бяло лице с тъмни очи, които се опитват да прикрият бистър ум, непобедим инат и снобската претенциозност, присъща на всеки потомствен интелектуалец.

Боже мой, наистина високи цени, особено на миниатюрите, и едва забележима отстъпка за рисунките от специалния скицник, непоказван досега. Иди че продавай! Преглеждам списъка ù с клиенти, наистина впечатляващ, но повечето от тях  правителствени лица, гостуващи в страната, евродепутати, правили опознавателна обиколка из ателиетата на столичните художници, подбирани от някоя пиарка, къде да ги търси човек!

Напрежението расте с приближаването на официалната част, когато до откриването остават броени минути, а салонът все още е празен. Пуснати са всички светлини. Филмът, направен специално за тази изложба, тече на екрана, показва нейни картини, кадри от ателието, ръцете ù в близък план, статива и палитрата с току-що изстискана маслена боя; тя не обича акрила — предпочита да усеща силата и тежестта на маслото, разредено с терпентин до степен платното да прозира като акварел.

Минути преди откриването я виждаме през огромната витрина да приближава; спира се, наблюдава отвън разплисканата светлина; сякаш дочувам как леко и радостно диша, отваря вратата на изложбената зала, облечена в привидно семпла рокля, малко под коленете, с целомъдрено деколте, украсено от перлена огърлица, късо елече от същия плат, за да прикрие ръцете, не само в името на общоприетите естетически норми, но и заради хладния и дъждовен май тази година. Обувки с малко токче завършват цялостния облик. Предвидили сме столове на ключови места, за да може да си почива, когато и както ù е удобно. Очертава се дълга вечер.

Мъжът, който я придружава, също е художник, по всеобща преценка — под нейното ниво в творческите си постижения. Настанява я на един от столовете, целува ръката ù, преди да се заеме с любовното галещо заснемане на всяко от платната. Изглежда двойно по-едър, огромната брада и очилата с дебели стъкла придават допълнителна тромавост и флегматичност на цялата му осанка.

После вече не се отделя и за минута от нея. Помага ù да се изправя, да посреща наплива от гости,  подава ù чаша бяло вино, искрящо от светкавиците на репортерите, снима почти постоянно, сякаш се страхува да не пропусне и миг от вечерта, за което по-късно би се укорявал. Тя не се съпротивлява ни най-малко на грижите и вниманието, дали защото разбира, че е излишно или защото опитът ù подсказва, че така е трябвало да стане, че това е нещо очаквано и неотменно.

След внушителното представяне от гостуващия изкуствовед, Вера разказва с охота и умение най-вече за това как сградите от любимите улици в града ù говорят като хора, как чува гласовете им чрез спомените — не само гласовете на все още неразрушените, но и на липсващи вече къщи и тютюневи складове. Дори не се подпира на патерицата през цялото проточило се време, не спира да говори, виждам отдалече  как  червилото в малинов цвят откроява устните върху лицето с тънка кожа. Той не откъсва поглед от нея и може би е единственият в залата, който не иска думите ù да имат край.

Запознали се още като студенти на един пленер в Родопите. Вера била голямата му любов, но и художничка с бъдеще, на нея залагали и семейството, и академията. Малка, но властна жена, която знаела защо очарователна ù майка – талантлива пианистка, цял живот била в сянката на прочутия си мъж, станала известна с мемоарите си едва смъртта му. Вера имала да покорява много върхове, да доказва на себе си и на другите, че женската участ може да бъде променена.

Той тъгувал дълго, нейният любим, но в крайна сметка се оженил и сега показва снимки на внуците си, които живеят и учат в Сан Диего. Колко са големи само! Жалко, че милата му съпруга вече две години не е на този свят, ракът не прощава на никого.

И после цветя, толкова много цветя, поздравителни адреси от президента и от кмета на града. Вера сияе, знае, че утре от събитието няма да е останало и следа - освен в снимките и спомените, но тази вечер е единствена, работила е две години, за да я има.

Той е наясно с нейната непреклонност. Когато разбира от приятели за нещастието ù, за физическите страдания, почти си вярва, че вече, останал сам, е дошъл моментът да заживеят заедно. Ще се грижи за нея, о, как ще се грижи само, няма да я оставя и за час, освен когато рисува, но и тогава ще ù помага с каквото може. А той може много, научил се е даже да готви и какво ли не още. Мечтае дори за скромна сватба, сигурен, че нито децата му, нито покойната му съпруга биха имали нещо против. Но в мига, в който я вижда същата тази вечер, проумява илюзорните си представи. Не, тя не казва нищо, само го поглежда с този нейн упорит и проницателен поглед сякаш вече знае предварително всичките му мисли; въпросите му дали е имала други мъже в живота си. Не, нямало е никакви мъже, никакви сериозни връзки. Гледа чупливото ù тяло, останало без сянка от промяна през годините, разбира, че е бил единственият и това го съкрушава съвсем.

Преди да включа алармата и да пусна щорите на потъналата в следпразничен мрак галерия, ги съзирам за последно — как той разтваря над нея огромния чадър, за да я предпази от ситния, но неспирен майски дъжд.

 

Фото: Личен архив

 

Христина Мирчева в Диаскоп

 


 

 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.