Мария Попова: "Началото и краят" - Епичната поема на Робинсън Джефърс за заплетената мистерия на ума и вселената

„Удоволствие и болка, почуда, любов, обожание, омраза и ужас: как избуява всичко от една химическа реакция?“ (Р. Д.)

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Забравяме, че самата природа е едно огромно чудо, надхвърлящо реалността на нощта и нищото, пише през 1960 г. антропологът и философ на науките Лорън Ейсли в поетическата си медитация за живота. Забравяме, че всеки от нас в личния си живот повтаря това чудо.

Историята на нашия вид е история на забравянето. Най-дълбокият ни екзистенциален копнеж е този да помним тая космическа принадлежност, а целта на творчеството е да ни го напомня. Можем да дадем на ластарите на творческия ни копнеж различни имена – поезия или физика, музика или математика, астрономия или изкуство – но всички те ни дават едно единствено нещо: противоотрова срещу забравянето, за да можем да живеем, дори и за кратко, пометени в почуда от реалността.

По същото време вдъхновеният от науката американски поет Робинсън Джефърс (1887 – 1962 г.) прави тези размишления в последните години от живота си в голяма и запленяваща поема, която дава заглавието на книгата му „Началото и краят“, публикувана година след смъртта му.

Джефърс е бил не само изключителен литературен талант, но и визионер, който е отправял поглед и душевност далеч отвъд хоризонта на времето си – писал е за климатичните промени много преди те да са дори и малко притеснение за обикновения човек, макар че е починал месеци преди Рейчъл Карсън да публикува основополагащата „Тиха пролет“, която разбужда човешката мисъл от екологичната ù заспалост и посява семето на екологичното движение. Въпреки че е почитан като един от великите поети, свързани с движението, той е толкова запленен от чудесата на природата, колкото и отвъд нея, тъй като е разбирал по-добре от всеки човек на изкуството от Уитман насам, че те са части от една обща и прекрасна реалност, и самите ние също сме част от нея – не като наблюдатели, не като откриватели, а като жив звезден прах.

Роден в епоха, когато атомът все още е екзотично понятие за обикновения човек, а молекулите са загадъчна абстракция, Джефърс черпи с пълни шепи от фундаменталните реалности на природата – и не само защото брат му, Хамилтън Джефърс, е един от най-известните астрономи за времето си, който започва пътя си в Обсерваторията „Лик“ – първата истинска обсерватория в света, построена на планински връх, където първата нова луна на Юпитер от Галилеево време е открита само месеци преди раждането на Хамилтън.

Юпитер и тогавашните му четири луни от самообразования астроном и творец от 17-ти век Мария Клара Аймарт

Джефърс пише за черните дупки и Големия взрив, за аминокиселините и новите звезди, за неделимостта на всичко – никъде по-красиво от в „Началото и краят“.

Шестдесет пролети, след като връща взетия назаем звезден прах на вселената, вечната му поема оживява в амфитеатъра, закътан сред секвоите надолу в планината под Обсерваторията Лик, като първата поетична творба на петото ежегодно издание на Вселена в стихове, прочетена от любимата ми астроложка и приятелка Натали Батала, която ръководи значимото откритие на повече от 4 000 потенциални люлки на живот от мисията Кеплер на НАСА и понастоящем продължава работата си по търсенето на живот извън нашата слънчева система с астробиологичната програма в калифорнийския университет „Санта Круз“.

[…]

Както обикновено, Натали представя четенето си с остро размишление, което само по себе си е нищо друго освен поема в проза за природата на живота и неговата отговорност към природата – т.е. към самия него:

"Ние сме Земята. Ние сме планетата. Ние сме биосферата. Ние не сме нещо различно от природата.

Обаче, в същото време, ние сме като живота – като живи същества: ние самите, секвоите, птиците над главите ни – ние сме кулминацията на вселенската всеобемност, от Големия взрив досега. Отнело е 13.7 милиона години атомите да се съединят, за да сформират този портал на самоосъзнаване, което си ти като човешко същество."

Снимка на Робинсън Джефърс - Bettmann Archive

 Робинсън Джефърс, снимка: Едуард Уетсън

Откъси от „Началото и краят“ на Робинсън Джефърс
 

Неоформената вулканична земя, нещо женско,
яростно следваше заедно с други планети
господаря им слънцето: тялото ù, разтопен метал пресован сбито    
от собствената си маса; красивата ù кожа, базалт и гранит и по-леките елементи,

изплуваха отгоре. Тя напомняше разгорещена кобила взряна в жребеца си.
Викаше за живот из утробата си; въздухът ù

беше дъхът на страстта ù: не игривият въздух
който мъжете дишат и живеят, а блатен газ, амоняк, сероводород,
такива отрови до които помнещите ни тела се връщат

когато умират и се разлагат, а краят на живота среща
своето начало. Слънцето я чу и разбърка
плътния ù въздух с яростни светкавици и бичувания
от зародишна сила, изграждайки невъзможни молекули, аминокиселини
и проблясващи слаби протеини: така се роди животът,
азотът му от амоняк, въглеродът от метан,
водата от облаците и солите на младите морета,
той се изтече надолу към извечния океан като бебешка урина
подмокрила пелената: тежки молекули протеин
които нарастваха химически, разпадаха се с трясък щом натискът
в безредната молекула стана непоносим —
тоест, те растяха и се възпроизвеждаха, вирус
върху топлия океан.

Времето и светът се промениха,
Вече не се създаваха протеините, амонячния въздух
и големите бури. Сега този вирус
сам трябваше с мъка да се изкачи по планината. Той се прилепваше към
купчините живот, които наричаме клетки,
с микроскопични стени, които се обграждаха
срещу света. Но защо да се поддържа самият живот,
щом беше само мръсна пяна от морето, изтървана от мръсен въздух?

Можеше ли вероятно да възприеме
идващата слава? Можеше ли да предвиди, че клетъчният живот
ще изгради планинската гора и издигащия се орел,
зверски красив, крила, очи и нокти, въздигащ се
над скалната клисура? А страстният човешки ум
напъващ се до краен предел, в опит да разбере себе си и вселената до последната галактика.

[…]

Това ли нещо бе наречено живот? — Но аз вярвам
че земята, също и звездите, и цялата блестяща вселена, и скалите в планините имат живот,
само че ние не го наричаме така — говоря за живота, който окислява мазнини и протеини, и въгле-
хидрати, за да продължи и от тая химическа енергия
прави удоволствието и болката, чудесата, любовта, обожанието, омразата и ужаса: как се появяват тези неща
от една химическа реакция?

Мисля, че вече са били тук. Мисля, че скалите
земята и другите планети, другите звезди и галактики
имат своите различни съзнания, всички неща са съзнателни;
но невроните на животното, невроните в мозъка
 

[…]

Душата на човека.
Неговият ум…
Бавно, вероятно, може човек да израсне —
съгласни ли сте? Злият цар на зверовете, тази изродена маймуна? — Той има ум
и въображение, може да стигне далеч
и да завърши с чест.  Ястребите са повече герои ала човекът има по-остър ум,
Огромни ями от тъма, високи върхове от светлина,
можете да изчислите орбитата на комета или пикирането на ястреб, не и човешката мисъл.

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.