Андрея Илиев: Жената на Калоян

„Жената на Калоян“ е нов прочит на един от най-сложните и славни периоди от българската история — дързък със своите исторически препратки, с тълкуванията и с богатата езикова култура на автора. Андрея Илиев повдига въпроси от нашето минало и дава смели отговори в едно шеметно историческо приключение с много страст, предателства и игри на влияние.

Това е роман-хроника, посветен на царица Целгуба - един красив, спорен и сложен образ, чрез който виждаме в нова светлина личността и управлението на един от най-великите български владетели — цар Калоян.

 

Синът на Калоян

 

Със себе си кардинал Лъв водел две момчета,
от които едното се казвало Василий и било син
на споменатия вече презвитер Константин, а
другото се казвало Витлеем и било син на краля.

Проф. Васил Златарски

 

Презвитер Константин едва изчака разрешението на царя и нахлу в покоите му. Сухото му аскетично лице бе порозовяло, а усмивката – нещо рядко при него, бе разпънала двете дълбоки бръчки край устните му, които така респектираха хората.

— Вест имаме, вест!

Калоян се надигна иззад работната си маса, за миг се поддаде на неговото настроение и се усмихна. Но това бе усмивка неопределена, трудно беше да се разбере кое я предизвика – дали появяването на близкия му довереник и приятел от детинство, споменът за Витлеем или самото писмо. После всичко се стопи – забавено, като слънчев залез – и лицето му пак застина в сериозната, вглъбена маска на царя Калоян.

— Пишат ни от Пеща. Маджарите ги посрещнали добре.

Радостта бе започнала да угасва и у него. Калоян продължаваше да го гледа внимателно, учтиво, но без любопитство. „Сигурно са му казали вече” – съобрази Константин. И в същото време се ядоса, защото знаеше, че в момента царят разиграва сцена. Въобще това с безизразното лице бе една от последните му приумици, с които считаше, че укрепва царското си величие. Е, на другите може и да влияе, но на него, с когото се познаваха от деца, играли, любили, борили и какво ли не още... Какво се преструва? В края на краищата за сина му става въпрос. Неговият син, макар и незаконороден.

Това бе всъщност единствената царска тайна, която не бе успял да разчопли. Целият двегодишен престой в Цариград бе забулен в недомлъвки, Калоян отбягваше да говори за него. Явно там лежеше някаква заплетена, страшна история, на чието дъно стоеше жена, защото се върна с дете, а знайно е, че децата се раждат от жени. И беше улегнал, умъдрял. А в гърдите му клокочеше дива омраза към всичко ромейско, която дори сега, когато бе на престола, навремени покриваше трезвия държавнически ум със своята зелена пяна. Това бе ново, грозно чувство, то нямаше нищо общо с вековната ненавист, предавана от поколение на поколение.

— Не се ли радваш? – раздразнено попита Константин.

Той вече съжаляваше, че бе дошъл да сподели чувствата си – вместо взаимност, бе се натъкнал на студено безразличие.

— Радвам се.
— Не ти личи – жлъчно отбеляза презвитерът. — Няма ли да поискаш писмото?
— Дай го.

Калоян го гледаше спокойно, уверено и чуждо. Да, чуждо! Това откритие го порази. Подаде му вдървен свитъка и го загледа с нови очи. Трепна – стори му се, че вижда пред себе си друг, непознат човек.

Иваница го нямаше.

Срещу него седеше снажен, внушителен мъж с дълги черни коси и сиви, неми очи. Константин гледаше това непознато, студено лице и бавно съобразяваше, че заедно с царската корона не напразно изглежда бе започнал да се именува Калоян. Мнозина мислеха, че това е суетност. А истината бе другаде – настойчиво, последователно той е унищожавал мостовете към младежа, човека Иваница и с невероятна упоритост се е превръщал в царя Калоян. Нямаше ги, нямаше ги добрите сини очи на близкия приятел. Бяха останали далече във времето, бяха изчезнали заедно с юношеския мъх, с мутиращите нотки в гласа или отлетели с крилата на десетките ударени от техните стрели гълъбици... Константин отпусна безсилно ръце. Усети се малък, нищожен пред този силен човек и може би точно заради това в същото време отвътре го зачовърка някаква тиха, дребна злоба. Помълча и рече:

— Струва ми се, че не държиш много на него.

По устните на царя пробяга неопределена усмивка.

— Да оставим тази тема.
— Страхуваш ли се от нея?

Измина почти век, изпълнен със страшно мълчание.

— Слушай, Константине – бавно и тежко рече той. – Това, че сме другари, че сме бозали от една гръд и какво ли не още от миналото, съвсем не ти дава право да задаваш нетактични въпроси на царя Калоян. Запомни това.

Презвитерът почервеня.

— Ще го запомня – рече с усилие.
— И тъкмо си дошъл, да ти кажа: готви се за път.
— Къде ще ме пращаш? Ако е за Рим, отказвам.

Калоян погледна пламналото му лице, очите му за миг се стоплиха и отново изстинаха.

— Не мога, разбираш ли! – неочаквано избухна презвитерът. – Аз се клех, целувах светия кръст... Че ще сме вовеки веков верни на папата, на светия апостолски престол, на петровци и павеловци, във всичко земно и небесно се клех... Защо се клех? Защо се кле ти?...
— Какво искаш да кажеш?
— О, Боже мой! Всички виждат накъде отиваш! Има ли нещо свято за теб? Закле се в съюз на Иванко – заряза го... Закле се в съюза с Добромир Хриз – изпрати Чъсмен да го убие. Кле се на Йоан Спиридонаки, Алексий Ангел, Мануил Камица... Къде са всички тия хора? Не допринесоха ли твоите клетви за тяхната погибел?... Сега искаше да се закълнеш на латинеца. Но той не е глупав, изглежда те е разучил, щом отказа!... Ала ромеите сглупиха, че приеха ръката ти. Ти ще им измениш, нали?

— Ще вървя с тях, докато имам интерес.
— Докато победиш латинците.
— Да. После ще се обърна против тях.
— Както стори с... да ги изброявам ли отново?
— Както съм на път да сторя с папата.
— Да, защото зад Балдуин стои Инокентий.

Калоян кимна.

— И защо е всичко това?
— Заради дълга.
— Кой дълг? Към Бога?

Царят сви устни.

— Към родината си. Към племето си.
— Има един дълг: да служим на Бога. А Бог е казал...
— Кой Бог? – прекъсна го Калоян.
— Единственият, Съвършеният, Всесилният...
— За мен има един Бог – държавата и нейното бъдеще. Времето ли, Бог ли ни предлагат велика възможност да се превърнем в единствената сила на европейския изток, да възкресим силите на народите и изправим снага срещу западните рицари и мюсюлманските пълчища от юг. Сам не можеш да разбереш какво ни се предлага! Брат ми, да, дори брат ми, мъдрият Асен, не успя да долови всички отсенки на нашата мисия. Аз успях, защото видях Цариград.
— Ти си болен!
— Не, не съм. Византия е мъртва. Исполинът е повален. Кой ще се изправи на негово място? Кой ще запречи пътищата на керваните от всички посоки на света? Кой ще улови юздите на световната търговия? Кой?... Много са желаещите. Но кой може?... Аз, само аз! Защото водя след себе си железен поток, защото съм силен! Кой може да събере с едно вдигане на ръката стохилядна армия? Маджаринът? Латинецът?... Ха-ха! Няма такъв, няма!...
— Ти си болен от болестта на Симеон.
— Да, това е човекът, царят, чиито завети следвам!
— Царят, който разори България. Заради когото се стигна до най-позорното – век и половина да влачим чужд ярем.
— Симеон има една-единствена вина: че не остави достоен наследник.
— А ти погрижи ли се за това? Не е Витлеем, нали?
— Не. Въпреки че е мой син, той е скроен другояче. Целият е устремен към духовните неща.
— Лошо ли е?
— Не. Така е по-добре, защото след като постигна целта си, ще ми трябват хора като него. Ще дойде времето на духа. Ще имаме каменни непристъпни крепости, но за да ги владеем, не са достатъчни хилядите войници. Трябва да създадем крепости на душите. Ето това ще сторят Витлеем, твоят син Василий и другите юноши, които учат в Атон, по манастирите и за които хвърлям почти толкова злато, колкото и за войската.
— Тогава кой? Синът на Асен?
— Той. Той е кроен с нашия аршин – моя и бащиния си. Иван ще бъде преходът между мен и Витлеем, без да бъде нито мен, нито Витлеем. Той е тялото и духът, мирът и войната. Това, което не успея аз, ще довърши Иван. Това, което ще вършат хора като Витлеем, ще започне той.
— Значи затова изпрати Витлеем в Рим – да се учи.
— И за това, и за друго. Сред болярите има много хора, които не ме разбират и гонени от своите дребни, малки цели, ще ми пречат по всякакъв начин. Те няма да се спрат пред нищо, включително и да изправят сина ми срещу мен или Иван. Особено срещу Иван.
— И заради това отпрати Витлеем на другия край на света?...
— Казах ти: в живота ми има нещо голямо, велико, заради което летях в битки, заради което умря Асен, умря Петър, заради което загинаха хиляди от моя народ, заради което в момента леят пот хиляди млади мъже, заради което куманинът с треперещо сърце храни малкото конче, за да стане боен кон, простият орач оре, монахът се моли, зидаринът строи. Дългът към моя народ, към неговото бъдеще.
— Под скиптъра ти има три народа, а с четвърти сключи договор и обеща да осигуриш мира и дните му. Ще можеш ли сам, с четири бога, да насочиш бъдещето им?
— Оглеждаш ме и търсиш признаци на съмнение или слабост...  Мисля, че съм претеглил всичко, Константине. Сложи ли на кантара и призрака на ония четиринайсет хиляди Самуилови войници, Калояне? Няма ли и ти да наводниш страната със сакати и слепи хора?

Царят пребледня като платно.

— Защо споменаваш Самуил? – изхриптя той.
— Бог не знам, но мен убеди. Целите ти са велики и достойни за уважение. Но дали силите ти са достатъчни? Дали самият ти си достоен за тях? Дали си готов?

Калоян застана до прозореца и дълго гледа навън – устрелените в небето кули на Царевец, причудливите поврати на реката, вечността, изрязана в скалите.
Готов съм – каза накрая и гласът му бе плътен и идеше от дълбоко.
Лицето на Константин се бе изкривило под напора на бушуващите в гърдите му чувства и той успя да каже само:

— Защо трябва да ходя в Рим?
— Кога съм казал Рим? Искам да заминеш при селджуците. Ти вече ходи веднъж там, познаваш ги. Искам напролет султанът да удари по латинските крепости в Мала Азия. И ще му кажеш, че това е само начало на един голям съюз.

Константин поклати глава замислен.

— Скоро ли ще нарушиш това, което аз ще уговоря?
— Е, за това не се безпокой. С тях ще се спречкаме едва след четири-пет години.

Засмя се.

— Аз ще тръгвам – рече Константин и стана решително.

Вече на вратата се обърна и запита със зле прикрито раздразнение:

— Какви вести да пратя на Витлеем?
— Че сме добре, че мислим за него – вдигна рамене царят.
— Ще повярва ли? – злорадо го стрелна Константин и излезе, без да дочака отговора.

А Калоян се отпусна в креслото срещу прозореца и притвори очи. Беше уморен, а това винаги влечеше със себе си обезкуражаване. В такива мигове мислеше само за малките човешки радости, които бе получавал от Теодора. Теодора... Той стисна юмруци и нещо в него изплака.

Ромейката... Помнеше я, още лежеше на сърцето му – мургава, гъвкава, с големи кафяви очи и черна гарванова коса – всеотдайна, любяща, отдадена изцяло нему, варварина от Хем. Крачеше в спомените му из прохладните коридори на императорския дворец, виждаше я как се извръща плаха като кошута, крадешком поглежда към него... Трепереше в беседката сред розовите храсти в онази страшна нощ... Ето, целува с изпръхнали устни техния син... ръката ù го стиска с непозната сила за рамото... Грозните викове на потерята... чаткащите обречено копита на изоставащия кон, викът ù „Иваница, бягай!”... И бойният вик на Роман Саливара, който остана да ù помогне и да задържи преследвачите...

“И не ме потърси... не ме потърси...”

Идеше му да изреве така, че светът да скочи ококорен... Изпъшка само едва чуто.

Сигурно би го упрекнала за Витлеем. Не... Трябваше да го отдалечи от Търновград. Не защото не го обичаше, както мислеше Константин. И другите също. Елена, братовата му жена, рече: „Иваница, прощавай, но ти като че ли не държиш на Витлеем. Грехота е, Иваница.” Само той и Витлеем знаеха. И Калоян му бе благодарен, че го разбира. Витлеем бе единственото, на което държеше в своя личен живот. Целгуба си имаше лова, конете, Мария; дъщерята – майка си, играчките, дружките; сестрите му – децата си, бога, манастирите. Той – само Витлеем. Витлеем – само него. И ако бе един обикновен човек, двамата щяха да бъдат безмерно щастливи.

Имаше една-единствена пречка: България. Искаше да я види голяма и силна, богата и мирна. С много деца по площадите, китни градинки и каменни домове за всички.

Но не беше вълшебник, нямаше магически жезъл или вили-самовили за помощници, че да облече своята Пепеляшка с един жест. Всичко трябваше да постига с много мъки, себеотрицание и лишения. Едно от тях бе Витлеем.

От прозорците надничаше сивото декемврийско небе – приличаше на лицето на стар, уморен от живота човек. В градината на висок глас разговаряха слугите, в коридора отекваха стъпките на стражите, а далече, далече се чуваше звънът на камбана. Някой бе умрял, някой се бе спасил от житейските дреболии – храна, работа, сън, храна, работа, сън...

 

Илюстрация: ©Георги Чепилев, Изложба в Исторически музей Пловдив 2008 г.

 

Глава от историческия роман на Андрея Илиев "Жената на Калоян"
Изд. ЛитДизайн, януари 2023
Художник: Теодора Николова
Дизейн на корицата: Валентин Попов
Брой страници: 200
Цена: 18 лв.

 

Андрея Илиев в Диаскоп

 

---

 

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.