Андре Жид: „Трактати“

Когато размишлява за мястото на Андре Жид (1869 – 1951) във френската култура, Жан-Пол Сартр пише в статията си „Живият Жид“ през 1951 година: „Цялата френска мисъл през последните три десетилетия, независимо от нейните координати – Маркс, Хегел, Киркегор, волю-неволю трябваше да се определи и по отношение на Жид“.

Предлагаме ви откъс от „Ел-Хадж, или Трактат за мнимия пророк“. Основан на притча, разказана на автора по време на едно негово пътуване в Магреба, трактатът разказва за изгубената вяра в думите, които, лишени от истинност, превръщат оногова, който ги изрича, в измамник.

Ел-Хадж, или Трактат за мнимия пророк

Превод от френски: Тодорка Минева

На Фредерик Розенберг

О, Пратенико, оповести какво ти бе низпослано от твоя Господ! А не го ли сториш, ти не ще си оповестил Неговото послание. Аллах ще те защити от хората. Аллах не напътва неверниците.

Коран 5:67

Какво излязохте да видите в пустинята? Тръстика, разлюляна от вятъра ли? Не? Тогава какво излязохте да видите? Човек, облечен в хубави дрехи ли? Чуйте! Тези, които носят хубави дрехи, живеят в царски дворци. Така че какво излязохте да видите? Пророк ли? Да, и казвам ви: този човек е много повече от пророк.

Мат. 11:7-9

Сега, когато на залез слънце любимите минарета на града, в който се завръщаме най-сетне, изникват отново, когато изтерзаният народ, обзет от радостни въжделения, бърза към него… Аллах! Изпълнил ли съм задачата си? Вече не моят глас ги води.

О, нека те крещят от любов тази вечер на прага на дома си, след като намерят отново там покой! – Аз искам да остана в пустинята. Дни и нощи наред таих в себе си своята тайна; носех без ничия подкрепа бремето на ужасната си лъжа и се преструвах до последно – от страх, че напразно преследвайки една цел по време на дългото ни скиталчество, без да я открият, те ще се предадат на страданията и не ще могат да продължат напред.

Но сега – нека го кажем! – аз съм сам. Какво да изкрещя от отчаяние?

Защото вече знам, че съществуват пророци, които денем крият от предвожданите от тях народи безпокойството, уви, и безпътицата на своята душа, симулирайки някогашното си ревностно усърдие, за да потулят, че то е мъртво – те стенат, когато падне нощта и се озовават съвсем сами под оскъдната светлина на безбройните звезди и твърде далечната Идея може би, в която впрочем са престанали да вярват.

Но вие, владетелю, наистина сте мъртъв; сам ви положих в подвижните пясъци; задуха вятър; пясъците текнаха като вълните на пълноводните реки; и кой знае сега мястото на скитащия ви гроб? – Вие ли водехте своя народ из пустинята? Или бяхте воден от другиго? На какво се натъкнахте в равнината? – Там няма нищо. Нали не зърнахте нищо в равнината? Но щяхте да продължите по-нататък, ако не беше смъртта. – Владетелю, аз изведох народа от равнината.

Разбира се, отначало не се смятах за пророк. Не се чувствах роден за това. Бях обикновен разказвач на приказки и певец по площадите – Ел-Хадж, и ме взеха, защото знаех много песни. Казаха ми, че на гърба си нося знака, с който Бог бележи своите апостоли; но аз не подозирах нищо. Инак не бих напуснал града – заради страх от Бога не бих ги последвал. Ала можех ли да предугадя своята история? Пророк – пророкувах само за другите. – Тръгнахме на път като нетърпелива тълпа, без да знаем нито защо, нито къде отиваме. Платиха ми, за да ги развличам – така се присъединих към тях. Пеех им любовни песни в скуката на дългия път и плачех заедно с тях за жените, които не бяхме взели със себе си – така те ме обикнаха. Напредвахме към пустинята. Предвождаше ни владетелят, носен на затворена носилка; никой от нас не можеше да го зърне. Нощем той спеше сам под шатрата си и никой от нас не се приближаваше до него; неми роби защитаваха усамотението му. Как ни водеше той подир себе си? Това беше мистериозна зависимост; сякаш неговото решение се налагаше непосредствено на всички нас. Защото никой не ни предаваше от негово име никаква заповед. Нямахме други предводители освен него, а той вечно мълчеше – или може би говореше на носачите си, но гласът му никога не стигаше до нас. Като че ли всички го следвахме, при все че той сякаш не ни предвождаше. Но беше странно и още тогава се учудих, че движението ни сякаш беше предначертано и пътят – вече определен, сякаш други преди нас бяха минали и го бяха прокарали. Не се учудвахме на нищо, докато вървяхме, в градовете, до които се приближавахме, толкова лесно си набавяхме хранителни запаси и толкова малко ни обръщаха внимание, та изглеждаше сякаш ни чакат изнапред. И все пак личеше, че не бяхме от онези търговски кервани, обикалящи от град на град, с които населението е свикнало. Може би по-скоро биха ни взели за войска, ако носехме повечко оръжие – но дори отдалеко, преди да разберат, че нямаме войнствени помисли, никой не се страхуваше от нас.

Когато напуснахме земите на владетеля, избягвахме да отсядаме в градовете, а станувахме в подножието на техните крепостни стени, откъм източната страна. Когато градът се намираше сред оазис, прислонявахме се под дърветата едва с настъпването на нощта. Там цареше пагубна прохлада; лагерувахме край градините и душата ни привикваше пред нея да се стеле безкрайна шир.

Понякога, преди края на деня, минавах през тези градини, когато придружавах нашите пратеници, тръгнали да закупят хранителни припаси от площадите, където продавачите почти не ни разпитваха. Впрочем скоро ни стана трудно да разбираме техния език – това беше пак нашият език, но с доста по-различно произношение. И какво можехме да им отвърнем? Освен че идваме от една южна столица и че при дългия си поход на север всеки ден виждаме как земята става все по-пустинна. Понякога, по-скоро заради нашите хора, отколкото заради онези чужденци, които зле ме разбираха, и заради невръстните деца, които, когато станът ни беше в близост до техния град, ни следваха и оставаха вечерно време при нас, мълчаливи или шепнещи си край огньовете от трънаци – всъщност тях нашите пътешественически принадлежности и богато избродирани тъкани, висящи от вратовете на дромадерите, удивляваха толкова, колкото да им се прииска да ги пипнат, – запявах и песента ми се носеше в нощта, докато дойде време за сън:

Градът, от който идем,
е богат, голям, прекрасен.
Ако не бяхме го напуснали,
не бихме го и назовали с име,
незнаещи за други градове.
Сега зовем го Баб-ел-Кхур,
за да го величаем
и прославяме,
докато скитаме по чуждите земи.
Градът ни по-прекрасен е
от тези, които навестихме.
Обичам кафенетата му за разговори вечер,
във тях танцуват прелестни жени.
Съпругите, които там оставихме,
страдат от любов и ни очакват.
Всички ние живеем с не една
и всяка е прекрасна.
Извън града ни никнат царевица и пшеница;
земята ни е житодайна.
Владетелят ни по-могъщ е от всичките владетели,
не дръзва никой да го приближи
и никой нивга не е зървал лицето му.
О, блажена е невестата,
която ще се любува на този лик.
Но щедра ли ще бъде тя?
И на какво ли ще ухаят косите ѝ?
Къде ли го очаква за пиршество?
Натам сме се запътили.
Тя вехне, изнурена от бленуване,
покрай водите на ширните градини.
Владетелят единствен ще може да я зърне,
а в сватбената нощ за нас ще има
реки от палмов еликсир
и сладко вино.

Така от суета ние възхвалявахме пред другите с песни нашия град – и си предсказвахме блестящи съдбини, за да не бъдем презирани. Ала нощем, когато всички се разотиваха, вече не изпитвахме същата увереност и си говорехме: „Вярно, че нашият град, онзи, който напуснахме, е голям и прекрасен; но тъй като вървяхме твърде дълго, какво знаем сега ние за него? Несъмнено трябва да следваме владетеля. Но докога? И докъде? – Към какво ни води той? Сигурно владетелят знае – но с кого ли би поговорил за това?“.

И макар че не очакваха отговор на тъжния си въпрос, аз им казах:

– С мен би поговорил.

– Но как ще успееш? – рекоха те. – Не допускат никого до него.

– Нека проявим търпение – отвърнах. – Онзи, който крачи в нощта, умее да преценява сянката денем.

И самият аз, когато казвах това, бях изпълнен с надежда.

Андре Жид, „Трактати“, изд. СОНМ, 2022.

Изданието е осъществено в рамките на Програмата за възстановяване и развитие на частните културни организации на Национален фонд „Култура“.

Публикацията се осъщeствява със съдействието на изд. СОНМ.

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.