Уонг Мей: транснационален мислител, който постоянно изненадва

„Тишина, изгнание, изкусност“ (У.М.)

Интервю на Шон Хюит с китайската поетеса и художничка Уонг Мей.

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

„Интересувам се единствено от неща, които не мога да правя, това е вълнуващото в поезията“, казва награждаваната поетеса, чиùто дом е в Дъблин.

„Беше абсолютна изненада“, казва ми Уонг Мей и се разсмива. Един ден през февруари тя си проверила електронната поща, а после получила телефонно обаждане, от което научава, че ù e присъдена наградата за поезия Уиндъм-Кемпбъл на стойност 165 000 долара. „Последната ми книга [Сълзите на Пикасо] излезе през 2014 и оттогава превеждам Танг поезия* и съм работила много малко свои неща.“

Макар че комитетът по награждаването я счита за „енигматична“ и признава, че „от 40 години тя се е скрила от обществото с поезията си“, Уонг Мей нито е потайна, нито се е оттеглила, просто е отпаднала от литературната сцена в полза на това да се посвети изцяло на собственото си творчество. „Тишина, изгнание и изкусност“, казва тя.

Родена през 1944 г. в Чонгкинг, Китай, през 1950 Мей се мести с майка си – поетеса на класически китайски език – в Сингапур. Оттогава е живяла в САЩ, Канада и много градове из цяла Европа. През 1978 г. се мести от Гренобъл в Дъблин, за да се установи със съпруга си, професор по физика в колежа Тринити Майкъл Коуи, чиито изследвания на редкоземни елементи вдъхновяват псевдонима на Мей като художник – Итрий* Коуи. „Чувствам се у дома в Ирландия. Имам голям късмет да съм омъжена за ирландец. И двамата ни сина израснаха тук. Където и да отида, ирландците ми липсват.“

• В Китай рисуването и поезията се смятат за едно изкуство. Ако имам музи, то тя е само една.

Така и несвикнала да я наричат „поетеса“, Мей описва себе си като „културен работник“, който пише поезия и рисува, а умът, интересите и енергията ù са фокусирани най-вече върху проекта, по който работи в момента. „В Китай рисуването и поезията се смятат за едно изкуство. Ако имам музи, то тя е само една.“ Така че за Мей не става въпрос за пренастройване между двете изкуства.

Когато разговаряме с нея в Дъблин, това, с което в момента се занимава, е новаторски стъклопис, наречен „Мадоните на Харков“. Творбата от пет части изобразява свещени и анатомични сърца, проблясващи образи на Путин и едно черно знаме с надпис „Заслужаващите бежанци“. Казва ми, че мечтата ù е някой ден да се намери място за стъклописа ù в Ирландския музей на емигранта „Епика“ в Дъблин. „Никоя църква не би проявила дързостта да го приюти.“

Това ù занимание може да изглежда твърде рязко отклонение от най-новата ù книга „В същата светлина“, която излезе през януари миналата година. „Веднъж издадена“, казва Мей, „книгата трябва да може да живее самостоятелния си живот без своя автор.“

Но това не означава, че Уонг Мей няма предостатъчно енергия за диалог.

Тя много обича да разговаря: общителна, проницателна и в състояние да вложи лекота и чувство за хумор в разговорите си, които се простират от перуанска поезия, превод, политика на идентичността до това, която тя нарича Века на Нарцисизма на човечеството днес – Нарцис в криза, т.е. характеризиран от „самообсебеност и инфантилното „аз-моето-на мен“.

Относно поезията, в собствения си пантеон тя влкючва Фернандо Песоа, Сесар Валехо (когото счита за най-великия поет на 20ти век) и Анна Ахматова, но веднага добавя, че се възхищава и на Елена Феранте, и на Банкси – две съвременни личности, които избягват светлината на прожекторите в полза на анонимността. Стихотворенията на Уонг, както и тя самата, в същността си често притежават едно черно чуство за хумор, една непочтителност и се характеризират с резки паузи и пестелив, но чувствен стил.

И в поезията Танг, която превежда, и в собствените ù стихове, присъства едно чувство за заличаване и тишина. Уонг обича моментите, както пише в дългия послеслов към „В същата светлина“, „когато поезията се извисява независима от думите: не какво се казва, а какво ти причинява“. И все пак, тишината може също да има натрапчиво присъствие в творчеството ù, а отсъствието ù да създава сюрреалистични образи.

Смята себе си за „опонент, старата школа“. Думите върху страницата трябва „да ти изнасят представление, да те напътстват как да четеш“, така че „поезията е вид пренасяне или транспорт“. Това е бил водещият принцип в писането на последната ù книга – брилянтна, пространна и прецизно изпълнена поредица преводи на класически китайски поети – „В същата светлина: 200 стихотворения Танг за нашия век“, издадена от Carcanet Press. „Когато превеждам, целта не е само да преведа стихотворението, а да преведа и читателя, човека, който седи насреща, към стихотворението, да го преведа към династията Танг, да го превърна в поет-Танг. Ето това ме вълнува.“

През последните пет години, докато работи по преводите за „В същата светлина“, тя счита всеки поет за свой шеф. „Работя за него.“ Така че я питам кой е бил най-добрият като шеф. За кого ù е било най-приятно да работи? Ту Фу, отвръща тя, без да се колебае много: „Той е най-човечен и най-прощаващ.“

През последните шест десетилетия Уонг Мей е издала четири сборника, с впечатляващите 36 г. разлика между „Суеверия“ (1978) и „Сълзите на Пикасо“ (2014). Въпреки това, читателите по света ù се възхищават, като ù засвидетелстват почтителност като към транснационален и винаги удивляващ мислител.

“Човек не пише стихове, както се правят бисквити - да сътвори още един крем карамел или да направи бърбън, да му сложи етикет, само защото може; като всяка щампа, добре написана. Интересуват ме единствено неща, които не мога да правя, за мен това е вълнуващото в поезията. За момента това са стъклописите. Пали ме, защото понятие си нямам от него.“

• Осъзнавам, че трябва да съм отговорна за нещата, които съм сътворила.

Щастлива да е извън „литературната сцена“, Уонг казва, че „За мен поезията е убежище. А да съм сред хора, които не знаят, че пиша или работя по някое стихотворение, е убежище.“ Обаче има едно напрежение в начина ù на мислене: неизвестността ù я кара да се чувства добре, но също така усеща нуждата да е по-добър пазител на това, което вече е сътворила. „Анонимността е моят елемент. Свободна съм да правя каквото поискам, защото не съм длъжна на света.“ Чувства, че Ирландия е „домът ми, моята база“ и не желае да търси убежище някъде другаде.

Когато я питам какво мисли за публичността, която ще дойде с наградата Уиндъм-Кемпбъл, тя все още се колебае за евентуалната известност. Възхищава се на Елена Феранте и творци като Банкси, чието творчество е публично, но като хора не са известни на обществото: работите им са навсякъде, но човекът липсва. „Идва обаче един момент“, разсъждава тя, „на определена възраст, когато се чувстваш отговорен за това, което си сътворил: постоянно става късно и осъзнавам, че трябва да съм отговорна за онова, което съм направила.“

______________________

*Танг поезия – характерна за династията Танг (618-907 г.). Стилът ù често се смята за Златния век на китайската поезия. Включва ок. 49 000 стихотворения, написани от над 2 200 автори. (Б. пр.)

*итрий – химичен редкоземен елемент, сребрист метал. В природата се намира почти винаги като химич. съединение, а не като свободен елемент. (Б. пр.)

Заглавно изображение: Пол Нейпо. Уонг Мей се описва като „културен работник“ който пише поезия и рисува.

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.