Васил Кичуков: Лунна пътека

Изненадата наистина беше голяма. Тя премина край групата със сериозното изражение на непозната. Поздравяваше с кимане на глава и подминаваше колегите. Не го забеляза, но той помнеше тази походка, това сериозно лице — кръгли огромни очи, коса с цвят на черна смола.  Светлият шоколадов тен на кожата се е запазил и след двадесете години, през които не бяха се виждали.

От краката му започна нагоре да пълзи отмаляващата сила на изненадата. Тялото потрепери в стария копнеещ ритъм. Не, не продължи към главата, а се спря в сърцето, за да усили сърцебиенето. Явно то беше решило да отвори онова запазено кътче отпреди двадесет години, за да изживява отново и отново младежката вярна любов, младежкия порив на привличането. Не, няма да изтича и да хване ръката ù! Спира нейна колежка, за да пита за името: „Извинете, как се казва Вашата колежка, онази, която върни към учителската стая?” Да, фамилията вече е друга и това не го учуди, както и факта, че е преподавателка по математика. От директора получи допълнителна информация за семейното ù положение. Остана доволен, че е високо ценена в колектива, че има и две момчета.

Беше пристигнал с колата на съвещанието. Когато си тръгна надолу по криволичещия път, осъзна, че не му се бърза и караше съвсем бавно въпреки нервните клаксони на колите зад него. Не шофираше, а сякаш вървеше пеш по „лунната пътека” на тяхното шосе. На отбивката намали и спря. Не, няма да се върне обратно, за да се срещнат. Спомените така бързо се редяха, че е опасно да продължава в това състояние. Обърна се на дясно и посегна да я хване за ръцете. Нямаше я там. Прибра ръцете, извърна глава на ляво, защото чу дрезгавия дизелов глас на автобуса,  който префуча край колата, но не успя да скрие стоящото до прозореца видение.

Слезе и тръгна по обраслия с трева банкет на пътя. Двете върби край отбивката зашумяха от появилият се слаб ветрец. Във въздуха се носеше миризмата на лози и тютюн. Свеж, но не както на родопския „Качаков чарк”, където бяха на средношколска бригада. Колко се захласваше, когато тя декламираше, как артистично присвиваше клепки, как отваряше широко големите си черни очи. Той направи първите стъпки на запознанството. То беше съвсем простичко, първи танц на забавата, първи питащи погледи: „И какво сега?”, ще продължим ли след бригадата да се виждаме, да бъдем заедно. Сърцата се бяха разбрали, защото през целия месец се търсеха, водеха се за ръка, влязоха в общността като двойка.

Протегна лявата ръка, за да се хване тя с нейната — винаги готова да прелее топлината си. Обърна глава, но нея я нямаше и ръката му безпомощно увисна. Сключи двете си ръце като за молитва. Върна се и седна в колата. Колко студена е седалката! Не, това не беше седалката, а оня камък, надвиснал над града от тепето. Това беше любимото им място, когато искаха да останат сами за по-дълго време. Тя, поставила глава на рамото му, а той — нежно обгърнал тънкия й кръст. Говореше повече тя, мечтаеше за бъдещето, нейното и общото, уви, невъзможно още тогава. 

Слънцето тръгна да припада на запад и пътят започна да сивее. Запали мотора, не можеше да чака повече да се появи „лунната пътека”, за да тръгне към дома по среднощните часове. А как му се искаше да повърви пеша. Лунната светлината, проникнала между замрежените листа на тополите, да очертава пътя. Какво са някакви си пет-шест километра! Лятната тишина, съхранявана от дърветата, даваше полет на мечтите.

По шосето преминаваха само коли и не се интересуваха от спомените му.

Пусна радиото и се заслуша. Тя рецитираше любимите си стихотворения на Дамян Дамянов. Това не беше ли конкурса на радио Пловдив, на който тя спечели наградата за най-добър рецитатор? Не, това не беше нейния глас, топъл и завладяваш, който те кара да забравяш всичко. Слизащата по пътя кола изсвири продължително. Беше забравил да включи аварийните светлини. Боже, защо толкова години не бяха се срещали! Толкова силно ли беше капсулирано това нейно кътче в сърцето му! Мъглата на мислите пак го завладя и той слезе от колата, застана пред входа на училището, за да я изчака да излезе от последния час.

Първа се появи класната им ръководителка. Поздрави го усмихната, както винаги, и рече: „След малко ще излезе. Имаха час при мен.”  Той зачака. Ето я, видя го! Постоя миг-два, но не се насочи към него през пътното платно до отсрещния тротоар. Само кимна: „Недей, не бива!”

Качи се в колата, включи на скорост и потегли към дома. Предпочете да кара по околовръстния път и да не минава през града. Бързо стигна до шосето, водещо към дома. Караше по Лунната пътека, станала по-широка, някак разлята и нащърбена от изсечените тополи. Спря колата преди да влезе между къщите. Погледна нагоре, където облак започваше да закрива луната. Вдигна ръце, за да може да прибере всички спомени в онова кътче, което отваряше отвреме-навреме. Сърцето беше укротило своя ритъм и сега туптеше нормално, като през последните двадесет години.

Прибра автомобила в гаража и натисна звънеца — сигнал, че се прибира. Тя, сегашната любима, създаваща уют и топлина в семейството, изскочи от къщата и силна прегръдка сляха двете тела. Погледна в спокойните вече очи и само попита: „Забави се, скъпи, много дълго ли беше съвещанието?”, а той отговори кратко: „Нали знаеш, винаги като завърши, има сладки и професионални разговори.”

Ето ги и децата. Прегърна крехките им рамене и затвори вратата.     

Илюстрация: © Георги Чепилев

Васил Кичуков в Диаскоп

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.