Христина Панджаридис: "Думи в полет"

За втория роман на Радостина А. Ангелова "Имаго"

„Имаго“ е провокиращо и грабващо заглавие. Нееднозначно. Обещаващо полет, цветове. Една дума, а събира в себе си интереса и пътешествието, и аз бързам да я разтворя.

Вторият роман на авторката е подреден по глави, носещи имена на хора – в сравнение с предишния роман, разликата е в названията. Любопитството ми се зачита в произволна страница, започвам със „Симон“, продължавам да прелиствам и свършвам „Аврил“, после „Енрик“.

С предишната ù книга „Виенски апартамент“ не съм го правила, но сега по детски се радвам, че всяка разказана история на Радостина А. Ангелова може да се чете самостоятелно, без задължително да спазваш номерацията на страниците и да има живот и вкус. Намирам откритието си за доказателство, че текстът е интригуващ и добре написан, със сюжет, побиращ се в няколко страници, но достоен за хиляди.

Героите пътуват към себе си, към другите, към семейството и приятелите, към истината, зад която са прикрити често успешно фалшифицирани експонати, към сигурност. Съдбите им се пресичат, заплитат, преобръщат, но всеки получава урок, който не очаква, урок-награда или урок за изправяне на грешките.

Сюжетът не е заплетен, той не е контрастен на историята от първия роман на Радостина А. Ангелова, но в новата си книга тя е обърнала внимание на езика. Сякаш тук четем, но и вдишваме, „виждаме“ облеклото на писаното слово. Изреченията не са изсъхнали, измръзнали листа от естествения за есента листопад, те са определени за точния момент и за точното си място. Думите ù са с „наострени нокти“, някъде бодат, другаде галят, боят се да докоснат, но обичта се долавя... думите са премерени, дълбащи и работещи в мисълта ти.

Езикът е пластичен, по-разкрепостен, наситен, ароматен, тръпчив, докато надигаме чашата с вино, запомнящ се. В сравнение с предишната си книга, писателката е извървяла път на уплътняване и изнамиране на лекотата на писането, което говори за задълбоченост и работа, за дълбаене до бликване на изворна вода.

Не липсват лиричните късове, но сега те са вплетени вътре във всяка отделна глава – за безизходищата,за нощта, дъбът... и са по-сдържани и многопластови, по-дозирани. Не случайно авторката има в творческата си биография прекрасни къси разкази.

Дневникът на д-р Дъглас Лий е съпътстваща, паралелна история, станала преди описаните събития в романа, но според мен допринася за сгъстеността, за вглеждането, за минутата покой между забързаните дни на днешните хора и смислеността на човека, отдаден на идеята, на своята професия. Вероятно след години героите на „Имаго“ ще опишат накратко по същия начин цветността на преживените няколко дни.

Романът ни зарежда с очаквания за нови посоки на таланта на Радостина А. Ангелова.