Лилия Заякова: Висока пролет

Докосни ме
с езика на високата пролет,
клетките ми събуди.
Повдигни ме,
залепи ми светли крила на пчела 
или остър поглед на птица
в полет ми залепи.
Да различавам облаците от вятъра
ще ме научиш, нали?
Още не зная втория въздух
как руши.
Него да спра. 
Да не брули
разбойникът хищен, 
та от надежда да зачене
страхове неприсъщи.
Да не отвива заспалите,
да не раздига покриви и
капандури 
и гнезда в сеновалите. 

*
Да разперя крила
ще ме оставиш –
без Дедал, без Икар,
без Оскари...
Без хайде, без ура
и без едва ли.
Като за пръв път.
Безмълвно.
Само с шум на крила.
Да заякват. 
Без да се разсейват,
докато летя.
Досега ме болят.
Но знам – има умисъл.
Дори без зимния пух да осъмна.
Или под него 
да се окажа издрана –
по паднало да хвърча.
Докато в небето 
за няколкото си мига 
остана.
И ще запазя Златния дъжд,
който някога Зевс 
от мене открадна.

*
Веднъж и аз
да не сгреша. 
Заслепена от височината
на летене, а също на падане.
Без да съм мъж.
Да кацна право в целта
искам. Вторият път –
на свойте крака.
(Колкото да боли
смяната на сезона.)
Пролет иде все пак!

*
Реша под дивачката
дългите си коси
и не чакам
времето ми 
да прецъфти.

Нови стихотворения от Лилия Заякова.

За първи път в Диаскоп.

Илюстрация: @Георги Чепилев

Лилия Заякова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.