Огнян Антов: #вавилон

Годината е 2017, появила се е нова „социална“ мрежа #вавилон, централата ù е във Варна. От тази мрежа можеш да се откачиш единствено ако свързаният с теб „приятелски“ профил изчезне физически. Умре.

Действието на романа приключва през есента на 2019, фабулирането често е на базата на очерков и хроникьорски поглед към съвременна България. Освен България в тематичната „лупа“ са още Варна, кучето Марси и др. Понякога биват ползвани и „външни“ жанрове: литературнокритическа статия, приказката „Червенокосата от Чаирите“ и цикълът „Стихове за една старонемска овчарка“.

Романът има три сюжетни линии. (Почти) всички техни персонажи са част от #вавилон и подлежат на отрицателно селектиране.

изд. Ерго

Време е да кажа нещо и за моето кученце.

Открай време си мислех да си взема нещо, никога като дете не сме имали у дома куче. Представите ми за гледане на куче се вдъхновяваха от „Белият зъб“ на Джек Лондон и от бездомните псета из улиците на Варна. Дори не бях обръщал внимание на нещастния вид на хората, които разхождаха домашните си животни навън. Когато се нанесох в настоящата квартира, подхвърлих веднъж на хазайката, на Дарина, че смятам да си взема куче. Дарина имаше котка (котката си е жива и здрава, в момента я обслужвам аз, понеже накарах полицията преди запечатването на стаята да изкарам котката поне), но тогава поклати глава отрицателно – беше я страх за котката. Сиреч отказа, макар и негласно. Аз тогава си затраях, бях все пак новобранец в квартирата. Но мисълта за куче не ми излизаше от главата. За нещастие, точно тогава реших да препрочета „Белият зъб“. Отгоре на всичко преди три години през лятото ми се обадиха от Царево, че брат ми бил изчезнал и кучето му останало в наетия апартамент. Спешно хукнах за Царево да спасявам ситуацията. Оказа се, че хитроумният ми брат решил да емигрира в Европа и намислил странен начин да го направи – чрез инсцениране на изчезване. Няма да разправям подробности, понеже съм го описал в романа си „Случаят с призрака в Царево“, но в крайна сметка именно тогава, в Царево, за първи път се запознах с това какво е на практика да имаш куче. Какъв грамаден приземяващ и притегателен ангажимент е. Брат ми тогава си взе кучето в Австрия, обаче вирусът беше вече навлязъл в ума ми. Месец по-късно си взех куче и нелегално го нанесох в квартирата.

Кучето ми беше женско, старонемска овчарка, кръстих я Марси. Взех я от Боровец (това е местност край Варна) за 100 лева. Тамошната овчарка била родила девет мъника, две от които – женски. Бащата бил полицейско куче, дългокосместо, Марс се казвал. Оттам дойде и името. Аз – не знам защо – си бях наумил да взема женско куче; може би защото не стават толкова едри (което е вярно, моята не мина 30 килограма), а може би мъжът си мисли винаги, че жената е по-привързана (макар че какво общо има между човек и куче, че да се сравняват по такъв начин). Ала каквито и глупости да ми бяха в главата, след вземането на кучето спокойното ми и произволно течащо ежедневие отиде на кино. Като избирах кучето, направих още една грешка. Помня как жената вадеше едно подир друго дребосъците (бяха по на две ваксини и на месец само), а като извади и двете женски кутрета, и двете затрепериха като луди. Голям страх! Така си и остана и моята Марси – много беше плашлива, от всеки звук, от всяка сянка в големия град. И въобще големият град не е за такива породи. У дома тя е като човек – мотае се край теб, чака търпеливо, търси те да си играе. Обаче навън опашката ѝ пада надолу, привежда се, ушите ѝ щръкват и всеки звук я тревожи. Види ли друго куче – скача да го лае. Не ѝ ли хареса някой човек – емва се и него да лае. А и запомня човека и види ли подобен силует, пак хваща да ръмжи. Що бой съм я бил, па караници, па молби. Да я разхождаш, когато е неспокойна, може да се превърне в кошмар. Първата ми грешка беше, че избрах най-треперещото куче. Втората ми грешка (предимно от незнание) беше, че в първите месеци не ѝ намерих човек, който се занимава с обучение и дресировка. Трябва да си опитен и да разбираш от кучета, за да си позволиш да оставиш кучето невъзпитано. И всички тези грешки минаха на моя гръб.

Не се мина и без разправии. В последствие и Нико не пропусна да ми направи мръсно.

Първите седмици, преди да почна да я извеждам, беше лесно. Купих памперсова постелка, бързо се научи да ходи по нужда там. Проблеми имаше, когато почнахме да излизаме – докато се научи да пикае и ака навън. Но и това мина. След това проблем стана, че като я изкарам, веднага се мяташе да се изхожда по двора, та трябваше бързо да зачиствам следите, да не забележи някой. Трябва да кажа, че и Дарина, и Матей имаха някакво притеснение от кучета. После у Дарина страхът се разсея, но у Матей притеснението си остана и кучето никога не се качваше в мансардата. Най-голям прогрес се получи у хазайката.

Да се опитам да опиша Марси. Имаше типичната черно-рижо-бяла окраска, правилно разпръсната и разлята. Но като типична жена имаше тесен гръден кош, леко кривокрака даже (мъжките овчарки имат мощни и широки гърди), за сметка на това тазът ѝ бе широк (така и не роди през живота си). От дългите косми не личеше, че всъщност е доста кльощава. Хранех я с гранули, купувах ги от зоомагазина наблизо, на булевард „Васил Левски“, точно до стадион „Спартак“ (същата зима, като разширяваха булеварда, го събориха). Гривата около муцуната ѝ беше досущ като на лъвче, така бе окосмена. Имаше грамаден, грамаден нос и, разбира се, направо човешки очи. Гледаше наистина тъжно, когато не искаше нищо. Ако обаче ядях филия или изобщо се хранех, тя сядаше на педя от ръба на масата и вперваше поглед във филията, очите ѝ леко се присвиваха и добиваше утомителния вид на жадуващ или мечтаещ човек. Когато играеше или се опитваше да разбере какво искаш, очите ѝ ставаха неподвижни маслинки и почваше да клати настрани глава. А ако се прибереш с торба, тя се изправяше на два крака като сурикат, мъчейки се да си навре косматия нос в торбата. Още по-смешно ходеше. Дарина обичаше да я имитира как пристъпя. И наистина Марси пристъпваше като мечка, крак след крак, внимателно и с олюляване. А като тичаше, тялото ѝ бе извито леко диагонално – тичаше един вид на верев… Ех, колко още мога да разправям, но взе да ми се надига сега нещо в гърлото.

В първата ни седмица след започването на извеждането и третата ваксина работата стоеше в пълна нелегалност. Пред Матей мълчах. На Дарина познавах добре навиците и часовете на влизане и излизане, само малкият ме притесняваше. Освен това станаха някои дреболии. Веднъж бях оставил вратата притворена и се замотах нещо, и като се оглеждам – кучето го няма. Хукнах навън, на двора – нищо. Хукнах нагоре по стълбите – няма нищо. В стаята на хазайката нямаше никого, но нещо дращеше отвътре – може би котката. Качвам се горе пред вратата на мансардата и гледам: Марси клекнала до едни кашони и ме гледа благо, докато се… Та сетне мих, изхвърлях, та дезодорант даже пръснах. Добре, че и Матей го нямаше. Друг път пък я изпуснах на улицата и настана една гонитба: ела, бе, Марси, бе, ела, бе, пиле шарено, псе такова, при мен, тук, седни, легни… Ъхъ. Никакъв резултат. Тогава хванах една пръчка и тя се приготви да я лови. Аз обаче ловко я пуснах току пред мен, тя се завтече да я грабне, а аз светкавично я пипнах за врата, щракнах карабинера на каишката и половин час ѝ теглих конско.

Най-лошо ставаше, когато видеше друго куче. Мята се към него и лае като луда, а всичко е от страх. Веднъж я нападнаха две домашни кучета – един тъпанарин ги беше пуснал. Едното бе лабрадор, сравнително старо и мирно. Обаче другото бе някакъв по-малък звяр, който веднага се залови да я гони за опашката. Марси взе да пищи (буквално), аз я въртя за нашийника около оста си, за да изпреваря онова псе, а стопанинът им, глупакът, вместо да си дръпне малкото, взе да налага с каишката стария лабрадор, сякаш той бе виновен за ситуацията. Тогава аз инстинктивно изревах като монстър срещу онова куче и то се фрапира, та в паузата успях да извлека моята ни жива, ни умряла на отсрещния тротоар. С глупака не размених и дума, а оттогава Марси почна да се тресе, като види куче с подобен цвят и ръст. Но така разбрах, че всъщност аз бях нейният защитник. Когато бяхме двамата, аз бях шефът, водачът, голямата работа, всички и всичко. Тя бе под моя опека. И действително, ако ни подгонеше глутница бездомници понякога, аз отбивах атаките, аз реагирах, а тя мълчеше и чакаше. Е, преди това ги лаеше като луда и всъщност тя предизвикваше неприятностите.

Откъс от 1 част, главата Хазайка от романа на Огнян Антов #вавилон
Изд. Ерго 2023
Редактор: Мартин Христов
Художник: Йоана Иванова
Цена: 20 лв.
Брой страници: 380

Публикува се със съдействоето на автора и издателството.

Огнян Антов

Огнян Антов е роден (1976), живее (женен, едно дете) и работи (учител, библиотекар, редактор в издателство, програмист и пр.) във Варна. Завършва Хуманитарна гимназия (Варна) и „Българска филология“ (СУ). От 2005 поддържа Anapest.Org (Web Архиви, блогазета, литературен архив, драмотека, портал). Има пет издадени книги: изследване („Вапцаров на български“, 2002), две стихосбирки („Него го няма от няколко часа“, 2004; „Автопортрети и писма“, 2015), роман („Тате отива за колело“, 2013) и сборник пиеси (2013). „#вавилон“ е петият му роман.

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.