Георги Чепилев: Влияние на театралната графика върху българското комикс изкуство

Българското Възраждане

е епохата, от която започва развитието на модерното художествено творчество. Българинът осъзнава себе си като личност – свойство, чрез което започва да различава собственото си битие и битието на нещата извън себе си – аз и те, близко и далечно - чиито изразител в изкуството стават мотивите за огледалото, прозореца или театралната сценична кутия. Извършва се преход от вертикалната ос – ум (дух), душа и тяло (при която се забелязва отчуждение от чувственото, тялото се подчинява на душата, а душата на ума) в хоризонтала на видимия свят. Но при този преход съществува междинна част - тази на душевния свят, в която все още има възможност за одухотвореност на видимото – макар умът да е изгубил контрол и душата се подчинява на тялото. Човекът се преобръща с краката нагоре и с цялото си същество и съзнание потъва в хаоса на чувствеността.

За да изясним зараждането на комикс изкуството в България, много важна се оказва тази двойствена част. Ето защо се налага кратък преглед на историческото развитие.

Какво трябва да се разбира под Възраждане, времето в което започва смяната на осите от горе и долу в близко и далечно (хоризонтално)?

Ние се интересуваме от възраждането като възход на националните сили, като сигурен път на нашия народ и за в бъдещето. Възраждането е разцвет на творческата енергия, на културното битие, на духовната същност върху трайна основа. То е подем на националното самосъзнание и връзка с миналото (будна исторична памет). Но Възраждането не е връщане към миналото, защото това е невъзможно. То гледа напред.

В периода на Втората световна война у нас се появяват лозунги: „Назад към древно балканското!“, „Назад към Богомила!“, „Към Бояна Магесника!“, „Към Орфея!“ и пр. Националното ни Възраждане трябва да бъде цялостно, то трябва да бъде възраждане на народа и възраждане на земята. Ето защо няма нищо странно към подобен зов. Ако разгледаме възродителните движения на други народи, ще установим, че и те се мъчат да открият дълбоки корени на народите в миналото, да ги намерят там, където може би не са, но където биха желали да ги видят. Среща се интересно явление в другите народи – преклонение пред еретическото и езическото от гледище на официалната им църква с цел усилия за освобождение на народа от чуждо господство.  Но когато говорим за възраждането на българите, трябва да сме много предпазливи, да не би някак да подценим или пренебрегнем значението на нашата вяра. Българското възраждане не разчита на кратковременни мистични увлечения по фантастични образи и внушения – влияния, идващи от някаква поетична легенда. България има такава история, която предполага въодушевление, без да са потребни митове и поетически легенди. Трябва да се държи сметка за разрушителното влияние на чуждата мистика, на бунта, на анархията. Българската Православна Църква е била фактор на националното ни възраждане (като пазителка на древността и свещените ни идеали) и българската история е тясно свързана с църковното минало на нашия народ. Ние не можем да си представим българската история без Св.цар Борис, цар Симеон, без Светите братя Кирил и Методий, без Св. Климент Охридски... Йоан Екзарх... Отец Паисий и пр.

Обаче има в живота моменти, когато душата се усеща изпълнена с чувства и иска да ги сподели – за да й олекне от тъга, за да се наслади на радост и пр. И тогава тя трепти от порива да се изкаже, да види и чуе, създава образи, избира думи, в които да представи своето настроение и да го сподели със света. Но и в тези моменти българските творци насочват погледа си нагоре, не се потапят в чувствена телесност, не се стремят към миражния хоризонт.

Първите ни стихотворци

Като прегледаме  историята на българската поезия, виждаме предвестниците на поетическото творчество у нас – много време след „Азбучната молитва“ на Преславския епископ Константин, едва през Възраждането започват първите несмели опити на неразвитата ни поезия. Първите ни стихотворци се учат от нови гръцки, руски и главно сръбски образци, които също са останали назад от западноевропейското поетическо развитие. Но началото на поезията ни дава ясна представа за живото отношение на съвременниците към ония личности и дела, които са се налагали на народното съзнание. Чрез тези стихотворения разбираме техните дълбоки стремежи. Когато стихът е художествен, той стига тайните на значителни субективни душевни движения, които ни приобщават с вечното в живота на човека. Когато не е художествен, той говори само за епохата. Всеки, който се опитва да даде израз на чувствата и мислите си чрез мерена реч, трябва да вложи най-чистото и най-важното, което съзнава в себе си.

Боян Магесникът

Стоян Михайловски: Боян Магьосника

Съществува един разказ на Лиутпранд, пратеник на германския император Отон I в Цариград, че най-малкият Симеонов син Боян се бил прочул сред народа като магьосник, който можел мигновено да се превърне във вълк или друг хищен звяр. И в руската поема „Слово о полку Игоревъ“ се разказва за вещий Боян, който обаян от въображението, летял с мисълта си като птица по дъбравите или бягал като вълк по полето, или се издигал като сив орел в облаците: „той спущал десет сокола върху говорливи лебедици, и те почвали песни за стари князе и юнаци“. Десетте сокола били неговите пръсти, а лебедиците – струните, които звънливо разказвали. Този вещ Боян е бил или действителен руски някогашен поет, или олицетворение на поезията. И българският царски син Боян явно е бил любимец на музата и с тази негова дарба е пленявал слушателите си. Това е единствената вест за български поет от 10 век. Плод на размисъл е баладата на Стоян Михайловски „Боян магьосникът“. Началото на българската писменост съвпада с покръстването на княжеския дворец в Преслав. Всеки материал, който се доближавал до реалния битов живот, или се обработвал в духа на вярата или се отхвърлял с негодувание като дяволско изкушение, ако със своите прелести и вътрешна тревога раздвижвал невинните чувства на обществото. Имало е и по-толерантни лица, какъвто ни се представя св. Цар Петър - брат на Боян магьосника, които не са смятали за пъклен грях чисто човешката любов и стремежи. Обаче и те виждали за достойно да се отразява в писмените произведения само богоугодно съдържание, смятали са го за съществен атрибут на литературата. Няма запазени стихове от българския Боян Магьосник, а той бил прочут сред народа, бил син на велик български цар, отличавал се с голямо книголюбие и в двореца със сигурност се е срещал с именити писатели от Златния ни книжовен век.

Поради това, че се развива в период на робство и преминава под знака на национално-освободителното движение, българското възрожденско изкуство в развоя на светските жанрове има характерни разлики спрямо по-развитите страни. Социално-политическите и художествени елементи се намирали в неделима връзка. Тази връзка ускорява появата на историческия жанр, който не заема такова подчертано място и няма решаваща политическа функция в Ренесансовото изкуство на повечето европейски народи. Факт е, че историческият жанр у нас, проникнат с конкретно национално революционно звучене, изпълва блестящо своята важна политическа функция. Не е случайно, че и мнозина от художниците са дейни участници в политическите движения по онова време.

Най-изявения български възрожденски живописец и график Николай Павлович е мечтал да създаде „картинна история на българския народ“. Той изработва серии от картини и литографии с цел да изпълняват политическа роля на будители на националното съзнание. Тези творби звучат не само с хуманен патос, но и с висока революционно-романтична приповдигнатост и възвеличаване миналото на отечеството.

Велтмановият (А.Ф.Велтман, руски писател) роман „Райна  княгиня българска“ за първи път излиза още през 1852 г.в български превод от Йоаким Груев и друг от1856 г., направен от единствената тогава наша жена поетеса - Елена Мутева. Тази книга става една от най-четените и изиграва особено голяма роля по време на Възраждането ни.

Николай Павлович и Райна княгиня

През 1860 г. Н. Павлович се среща в Белград с Г.С. Раковски. Запознанството между двамата изиграва значителна роля в творчеството на художника, защото получава от революционера ясна насока за художествената си дейност. Павлович рисува в Крайова два проекта за литографии от поредицата „Райна княгиня българска“ – „Райна в пещерата“ и „Срещата на Райна княгиня с братята си и руския княз Светослав“. Отпечатването на тези литографии е трябвало да стане в Белград и отивайки там, той се срещнал с Георги Сава Раковски. По това време Павлович илюстрира книгата „Няколко речи о Асеню първому, великому царю Болгарскаму и сина му Асеню второму“ на именития революционер. Литографиите, отпечатани в Белград, Николай Павлович пренася и разпродава из Влашко на път за Одеса. В Одеса престоява осем месеца, за да опознае не само част от руското изкуство, но и проучва материали от историята на старата българска костюмировка и снаряжения.

Поредицата, илюстрираща сцени от „Райна княгиня българска“ е от 6 литографии. Но 4-те, печатани във Виена през 1874 г., са предшествани от картини с маслени бои. Значи първите две литографии (от 1860 г.) са отпреди Добри Войников в Браила да драматизира през 1866 г. „Райна княгиня българска“ по превода на Е. Мутева. Войников специално преработва романа и за пръв път драмата е представена много трогателно в Браила на 10 април 1866 г. под неговото ръководство. На 17 май същата година пиесата е играна в централния Букурещки театър в присъствието на румънския княз и чуждестранни консули. Румънските актьори въодушевено ръкопляскали на българските си колеги, а князът лично поздравил Войников. След представянето на „Райна“ (с това име  била известна пиесата) и в други румънски градове, тя започнала да се играе и в България, където става много популярна и ценена. „Райна княгиня“ е била играна в Свищов през 1869 г. В Пловдивската народна библиотека се пази членска карта от театралното дружество в Свищов, която свидетелства, че Николай Павлович е бил активен създател на дружествения театър в Свищов. Той добре познавал немските, австро-унгарските и руските театри и специалистите са единодушни, че той е първият у нас професионален художник сценограф. Факт е, че първата рисувана българска театрална завеса е от този виден възрожденски художник. От литографиите на Павлович е явно, че като художник е срещал затруднения при установяване на обстановката, особено на вътрешната архитектура – дворцови зали и пр. И най-вече при рисуване на облеклата (на жените и гражданските), военните дрехи и снаряжения.Но въпреки трудностите, е преодолял пречката, воден от крайната цел – да постигне въздействие на идейното съдържание. Оставането в Одеса за осем месеца също му помага  за разрешаване на тези художествени проблеми. Пет години след Свищовското театрално представление на „Райна“, Н.Павлович рисува и литографира по свои маслени картини още 4 момента от цикъла. Цялата поредица от 6 литографии получава широко разпространение, но нас ни интересува началото. Тези творби са със сложни композиционни решения, замислени оригинално с богато въображение, с подбрани характерни и действащи със съдържанието си моменти. Първата литография, която се отпечатва е „Райна в пещерата (Райна княгиня в пещерата при стрика си Бояна). Има и маслена картина, със същото композиционно изображение, рисувана в Белград през 1860 г. Ето как е описана от изкуствоведите композицията: „Подземие. Отляво седнали Райна и Неда. Наляво седнал Обрен и чете светото писание. До него прав Боян. Зад тях лавица с три бюста: под лавицата щит и два кръстосани меча.”

Театралната пиеса „Райна“ е от 5 действия и над 60 явления и е изпъстрена с фантасмагории, загадъчни съновидения, чудотворни действия, тайнствени появявания и изчезвания на герои, магичности. Добри Войников обаче се възпира от чести промени на мястото и от скокове във времето. Събитията се разиграват в дворец, записано е – „Сцената ся предполага в Преславский палат“. Само четвърто действие се пренася в пещера – „Сцената е у една пещера, жилище калугерско“. Що се отнася до времето, между отделните действия изглежда то да е спряло, а самите персонажи нямат съзнание за течението му.

Нека обаче се продължи сравнението между началото на литографния цикъл „Райна“ и началото на едноименната театрална пиеса.

Ето част от разговора между стрико Боян и Райна.

Боян: „Аз съм, мила Райно, человек отказан от света и далеч от светските мълви, живея в тая пещера като жив умрял, без да съзирам друго освен Бога в дивната природа и в отчаяната си душа. Аз съм ся зарекъл да крия и лицето си и имято си от хората...“.

Кой е чичото (стрико) на Райна? Случката на това представление е по времето на цар Петър, син на великия Симеон. Царувал е от 927 до 958 г. Райна е дъщеря на цар Петър, който имал братя – Иван, Михаил и Боян. Нека се фокусираме върху началото на пиесата от Войников: Цар Петър седи на престол със скиптър в ръка, Райна се задава с книга в ръка.

Райна: „Додето прочитах книгата „Любословник“ срещнах следующето (прочита, че цар Симеон Велики има син Боян)... По старанию отца его, онъ биде въспитанъ ученнейшемъ учителемъ. Сего ради царевичь сей биде зело въдаденъ въ глубокое учение...(Изброява се, че освен свещената премъдрост, той е изследвал всякаква светска мъдрост – „книги безбожния, като: Коледникъ, Чяровникъ, Пътникъ. 12-сятъ Звездникъ...“ и става ясно, че Боян, синът на цар Симеон Велики бил Звездоброец, Вълшебник и Чародей).

Райна е любопитна и иска да узнае дали това е същият неин стрико, за когото казват, че е страшен магьосник.

Цар Петър се засмива и отговаря: „Той е, драга щерко. Това име магьосник му издаде простий народ... той е искусен чяродей... Чяродейството испитва тайните на природата и с непознати нам естествени сили чяродеятъ представя ни някои явления за чюдене. Освен това, стрика ти Боянъ е искусенъ стихотворецъ и добъръ певецъ. Неговите стихотворения слисватъ ума, а най-паче кога земи да ги пее съ гусла!”

Райна: „О! колко желая да видя този мой стрика и да го чюя да пее искусните си стихове!”

Цар Петър: „Не ще го видишь... той не може да се яви на светъ, защото народътъ го строго гони като зълъ и бунтовникъ.”

Бащата на Райна я успокоява като казва, че може в двореца да има в библиотеката  написани от него стихове. Цар Петър е светец, тачен от Българската православна църква и неговото положително отношение към науката и изкуството доказва разликата между България по онова време и някои европейски страни.

Мястото на театралната графика е на границата между двете изкуства – изобразителното и театралното. Първоначално се появява като театрален плакат, афиш, програма или като илюстрации в книги за пиеси и актьори.

Често театърът с неговите сюжети, костюми, маниери, външен вид на изпълнителите служи за обект на увлечение и подражание от художници. Ето защо театралната графика, освен средство за масова информация относно театрални събития, премиери, роли, изпълнители и пр., може да бъде и самостоятелен вид изкуство. Този жанр представлява отвлечен стилизиран вид, като обобщеността следва предаването от сценичната площадка, но се подчинява на общите изисквания за изобразителното изкуство и на законите при театралното представление.

Може да се припомни, че ранните картини на Антоан Вато са вдъхновени от спектаклите на италианските и френски комедианти. Уйлям Хогарт също обичал силно театъра и не само се влияел в картините и гравюрите си, но и участвал в спектакли.

Многообразни са графиките, свързани с театъра: актьори в роли – героични или лирични, женски или мъжки.Образът на актьора обаче в театралната графика рядко се показва извън образа на изпълняваната роля. Срещат се и произведения, които изобразяват времето на подготовка за спектакъла. Гримьорната е извън сцената и в нея се развива процесът на сценичното преобразяване посредством преобличане и гримиране. Това е момент, в който вече актьорът не е самия той, а влизащ в роля за даден герой.

Както се каза, много са художниците, които са се влияели от театъра, заимствали са сюжети, композиционни прийоми, често използвали театрални алегории за характеристика на действащите лица. Съществуват и самостоятелни графични листове и живописни картини на театрална тема.

Но някои художници са искали да отидат отвъд произведенията, фиксиращи художествено организирани явления, тъй като пиесата е прекалено вторична. Те започнали да вземат реални факти и да ги възпроизвеждат като театрални. Разполагали главните персонажи като на сцена и обмисляли жестовете в рамките на сценичната кутия. Реалното събитие уподобявали на театрално действие, за да запазят протоколната достоверност. Този стремеж се появява, защото реалният факт е прекалено единичен и конкретен, той е предимно информационен. Това е моментът,  в който се ражда под влияние на театралната сцена социалната тема в изобразителното изкуство и сатиричните серии. Пръв майстор в този жанр е Хогарт. Неговите развлекателни сценки са взети от светски впечатления и са обагрени със сатира. Достатъчно е да се споменат известните негови „Говорещи картинки“ или „Говорещи портрети“ (“Conversation pieces”), които са в серии в голямо количество.

Театърът в България започва да се развива след 1850 г. Както училищата и читалищата, театърът също имал важна роля в делото на просветата и образованието през епохата на Възраждането и будел националното съзнание на българските. Неговото въздействие обаче обхващало по-широк кръг хора – народната маса. Училищата и читалищата не са били достъпни за всеки, тъй като малцина ламтели за просвета и малцина знаели да четат и пишат по онова време. А театърът било леко и забавно зрелище, където и най-простият можел нагледно да види своето минало, да чуе разговор на своя роден език. С появата на театъра едновременно се заражда и българската драматична литература. Първите драматични произведения са малки сценки или диалози – разговор между две или повече лица върху различни въпроси от живота с научен, морално поучителен или патриотичен характер.

За да се изясни как се е положило началото на българските комични рисунки от бащата на българската карикатура Александър Божинов, трябва първо да се разгледа зараждането на сатиричните и детски вестници и списания в България от 1860 г. (първата лястовица от Павлович на литографския цикъл „Райна) до първите изложби на Божинов и Морозов. Едва след това може да се продължи с работата на Божинов в българския народен театър.

Изследванията на комикс дружество "Диаскоп" се публикуват с официалната подкрепа на Европейска столица на културата Пловдив 2019

Първа публикация: 28.11.2018 и 01.12.2018

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.