Христина Мирчева: Залезите тук са най-красиви

Издълбаното тяло на Ива, което сега се подчинява единствено на първичните закони на оцеляването, забравило всички пориви, които биха могли да го издигнат над земята. Живо ли е? И всичко заради любовта, не онази чиста любов, а любовта към един нещастник. И иди кажи, че любовта не е болест.

Ива все още следи в интернет какво се случва с него, но нищо от това не събужда трепет в листата, вълнение по повърхността. Когато се запознават, той е художник с бъдеще, надежден артист с широк диапазон от възможности – дрънка на китара, пише поезия, рисува… След две години страстна любов с този на пръв поглед грозноват мъж, Ива разбира, че той е семеен човек с две деца. Тя плаче, иска да се разделят, но той пада пред нея полужив от страх да не бъде напуснат, моли, заклева се, че това няма да продължи вечно, че по-скоро той е вечно неин, отколкото нещо друго, показва снимки на едрата си непривлекателна жена, лишена от чар и заложби, сравнява я с неземната крехка изнежена Ива: Погледни, погледни, виж сама, нима бих могъл да обичам нея вместо теб. Ти си неочакван дар за мен. Ти си моето цвете, моя извор, моя живот…Мила моя, прости ми, не ме изоставяй. Прегръща я, взема лицето ù в ръце, целува лицето ù, целува, целува, раздира дрехата ù, търси жадно малките кръгли гърди, носи към леглото почти припадналото тяло, мокро от сълзите и на двамата, надвесва се над нея с цялата си мощ, отвежда я към тъмните води на безпаметното сливане, на вълните от писъци и въздишки. Тя вече знае, че този човек е нейното проклятие, че той ще ù отнеме всичко — пустиня, в която няма да има помен от миражи.

И така още десет години от живота на Ива – години, в които нищо от това, което той е обещал, не се променя. Принудена е да празнува с него рождените дни на децата му, годишнините от сватбата, настинките и всичко останало.

Той вече е спокоен и уверен в себе си, пренебрежителен, защото тя постепенно е изоставила мечти и желания. По-късно Ива ще има време да мисли много и правейки си равносметка, да разбере, че преди да изчистят от нея детеродните органи, преди да я лишат от природата ù, духът ù вече е бил заприличал на празно обиталище.

Все пак един ден достойнството ù надига глас и тя решава да реже с нож там, където боли най-много и спира да отговаря на неговите настоятелни обаждания, на възобновените му уверения за промяна. Те се разделят окончателно и той е принуден да разбере, че това е краят.

След операцията, от която Ива по чудо оцелява, умира баща ù, година по-късно катастрофира нейната майка и загива в катастрофата — в линейката на път за болницата. Ива зарязва апартамента, в което вече е немислимо да пребивава и с инвалидната пенсия заживява на село в едноетажната фамилна къща с лятна кухня и веранда с изглед на запад. Залезите тук са най-красивото нещо. Тя обича да гледа безучастно как се сменят сезоните. Любима гледка са последните октомврийски дни на есента, когато дърветата остават съвсем без листа и всичко пред нея е оголено и ясно — погледът, спиран иначе от буйната растителност, сега се ширва безпрепятствено напред и отчита и най-малкото движение през ситната мрежа от черни клони.

Един ден той се обажда и настоява да се видят. Защо не, мисли си тя, опитвайки се да извика спомена на предишната страст. Успокоява се от пълния крах на тези опити, облича единствената си нова рокля с цвят на мак, с малко старомодните волани в края на полата, слага официалните сандали, забравила е, че една от каишките е на път да се скъса, но все още е готова да издържи едно-две по-продължителни излизания, взема малката чантичка с дълга дръжка за през рамо и се качва на първия автобус. Погледна ли се в огледалото? Веждите ù май отново са приели онези гъсти очертания, за бръчиците изобщо не следи, а и в стаите е полумрачно, в банята осветлението — мъждиво. Карай да върви, какво толкова. Срещат се в някакво ново, непознато ù барче. Колко години са минали? Десет, дванадесет…Може би повече?

Пият кафе и портокалов сок, въпреки нейната съпротива, той поръчва крем брюле, тя винаги е обичала крем брюле. Опитва бавно с миниатюрната лъжичка. Колко отпуснат е този човек до нея сега с изпъкнали очи. Изпитва облекчение, че вече няма нищо общо с него. Изпитва съжаление към жената, която е принудена да го търпи до себе си. Какво говори той – че животът му през всички тези години е само мъчение в очакване на смъртта... Именит художник, а лишен от всякакво въображение! Внезапно това прозрение, както и мисълта за личния ù провал заглушават всичко, тя вече не го чува, става рязко, моли той никога повече да не се обажда и да я търси.

Никой вече не можа да ù отнеме покоя, чисто и просто няма нищо за отнемане, тя е къща без мебели и книги. Вратите на този дом са разбити.

Сяда на верандата, загърната плътно с оранжевия шал на едри щампи – последното нещо, което породи у нея желание да притежава, налива в единствената кристална чаша от силната напитка и осъмва пред заглавието на лаптопа, което търси своето продължение: Залезите тук са най-красиви в очакване на идващия ден.

Фото: Личен архив

Христина Мирчева в Диаскоп

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.